Джеймс Боуен
Уличният котарак Боб (9)

Глава 9
Котаракът беглец

Човек никога не може да е сигурен какво ще му поднесе животът на улицата и винаги трябва да е готов за неочакваното. Научих това нравило много рано. Служителите в социалните служби обикновено употребяват понятието „хаотичен“, когато говорят за хора като мен. Наричат живота ни хаотичен, защото не отговаря на тяхната представа за нормален живот. За нас обаче той си е съвсем закономерен. Ето защо никак не бях изненадан, когато след първото ни общо лято с Боб настъпи есента и животът на Ковънт Гардън взе все повече да се усложнява. Отдавна знаех, че рано или късно нещо ще се промени. В моя живот винаги така става.

Боб продължаваше да е любимец на тълпата, особено на туристите. От която и част на света да идваха, неизменно спираха до него и започваха да му говорят. Вече си мислех, че съм чул едва ли не всички езици под слънцето — от арабски до уелски — и на всеки от тях знаех думата за котка. Знаех я на чешки — кочка; на руски също — кошка; знаех я на турски — кеди; и любимата ми — на китайски: мао. Много се изненадах, като разбрах, че великият китайски вожд Мао всъщност бил котка!

На какъвто и странен или прекрасен език да се говореше около нас, едно беше сигурно — всички обичаха Боб.

Имаше и група на „постоянните посетители“ — хора, които работеха наблизо и неизменно минаваха покрай нас вечер на път за вкъщи. Някои от тях задължително спираха, за да кажат по едно „здрасти“. Един-двама дори започнаха да носят на Боб малки подаръци.

Но имаше и други „местни“, които ни създаваха проблеми.

Като начало ковънт-гардовете от Джеймс стрийт здравата ми набиха канчето. Аз продължавах да свиря край изхода на метростанцията при Ковънт Гардън. Един от тези служители на реда на няколко пъти идваше при мен да ме наставлява. Непрекъснато ми мърмореше, че това място било определено за живите статуи. А че в момента наоколо не се вижда нито една, изглежда изобщо не го притесняваше и все повтаряше: „Знаеш правилата!“. Е, знаех ги. Но също така знаех, че понякога човек може да ги заобиколя, без да навреди на никого. Но това беше неизменна част от живота ни на улицата. Ако бяхме спазвали стриктно нравилата, нямаше да сме я докарали дотук.

След това, щом към мен приближеше някой от пазителите на реда, сменях мястото за няколко часа, а после тихичко се връщах на Джеймс стрийт. Според мен си заслужаваше да поема този риск. Досега не бях чувал някой да се е обърнал към полицията, само защото уличен музикант си е сменил мястото.

Тези, които истински ме притесняваха обаче, бяха служителите на метрото — не можеха да се примирят, че свиря пред тяхното работно място. Имаше двама контрольори, които направиха всичко възможно да ми вгорчат живота. За начало, когато си харесах мястото при стената край метростанцията, се започна с мръсни погледи и злобни подмятания. После един наистина много неприятен контрольор — потен здравеняк в синя униформа — дойде и съвсем откровено взе да ме заплашва.

По същото време се убедих, че Боб е страхотен психолог. Надушваше всеки, който не е съвсем читав, още от разстояние. Усети контрольора още от момента, когато се насочи към нас, и колкото повече онзи наближаваше, толкова по-силно се притискаше в мен.

— Всичко наред ли е, приятел? — попитах контрольора.

— Ами, не. Изобщо не е наред. Най-добре се разкарай, или иначе… — отговори той.

— Иначе какво? — попитах, без да мръдна от мястото си.

— Ще ти стане ясно — отвърна с явното намерение да ме сплаши. — Предупреждавам те.

Знаех, че няма никакви правомощия извън метростанцията и просто се опитва да ме стресне. Въпреки това прецених, че ще е по-добре известно време да стоя настрана.

* * *

Най-напред се преместих в началото на Нийл стрийт, близо до кръстовището с Лот Ейкър — само на ръка разстояние от спирката на метрото, но достатъчно далече, за да съм извън обсега на персонала. Покрай това място не минаваха толкова много хора, нито пък всички бяха добронамерени като минувачите на Ковънт Гардън. При всяко идване се намираше по някой идиот, който да ритне калъфа на китарата или да се опита да изплаши Боб. Добре разбирах, че на него никак не му е уютно тук: щом стигнехме до мястото, той се свиваше на топка като таралеж и гледаше околните през свитите си като цепки очи. Това беше неговият начин да каже: „Тук никак не ми харесва“.

Ето защо, след няколко дни, вместо да се упътим към Ковънт Гардън, двамата с Боб тръгнахме през Сохо^[1] към Пикадили Съркъс^[2].

Тук обаче все още се намирахме в центъра на Лондон, в съседство е Уестминстър^[3], където важаха същите закони и правила. На Пикадили Съркъс важеше същият принцип като на Ковънт Гардън: и тук имаше строго определени места за уличните музиканти. Този път бях решил да се придържам към правилата. Знаех, че районът на изток от Пикадили Съркъс, покрай пътя за Лейчестър Скуеър^[4] е добро място, особено за уличен музикант. Затова поех право натам.

Още с идването двамата с Боб си намерихме много хубаво място — само на няколко метра от един от главните входове към метростанцията при Пикадили Съркъс и точно срещу входа на изложбата Невероятно, но факт на Рипли^[5].

Този следобед, чак до късно вечерта, там гъмжеше от туристи, отправили се към театрите и киносалоните на Усет Енд. Скоро всичко потръгна добре, само дето хората преминаваха прекалено бързо, устремени към входа на метростанцията. Някои обаче, както обикновено, забавяха ход и понякога спираха, щом видеха Боб.

Усещах, че Боб е малко притеснен, защото още по-плътно се беше свил на кълбо около моста на китарата ми. Сигурно причината беше в многолюдната тълпа и непознатото място. Озовеше ли се на познато място, ставаше значително по-спокоен.

И тук имаше хора от цял свят, които обикаляха забележителностите на Лондон. Най-многобройни бяха японските туристи и мнозина от тях се захласнаха по Боб. Скоро научих още една дума за котка: неко. Всичко вървеше по мед и масло до шест вечерта, когато с настъпването на часа пик навалицата стана невъобразима. Точно тогава един от хората, рекламиращи Невероятно, но факт, се появи на улицата. Носеше огромен надуваем костюм, в който изглеждаше три пъти по-едър и по-висок от нормален човек. На всичкото отгоре бясно ръкомахаше, за да привлече посетители. Изобщо не успях да схвана каква е връзката между него и експонатите вътре. Най-вероятно там беше показан най-дебелият човек на света. Или той показваше най-тъпата служба на света?

От пръв поглед разбрах, че Боб изобщо не хареса този човек. Усетих го как дойде още по-близо до мен, когато оня се появи. Изобщо не разбираше що за чудо е това насреща и трепетно се втренчи в него. Досещах се какво му е: целият вид на човека-реклама беше доста откачен.

За голямо мое облекчение след малко Боб се поуспокои и сякаш забрави за напомпания човек. Известно време не му обръщахме внимание, докато той се опитваше да придума хората да посетят изложбата. Отначало имаше известен успех и стоеше далече от нас. Точно пеех песента на Джони Кеш Огнен пръстен, когато без никаква видима причина човекът с надуваемия костюм се приближи и посегна към Боб, сякаш искаше да го погали. Не го бях забелязал, докато не се озова право над главите ни, надвесен отгоре с нелепия си надуваем костюм. За жалост обаче тогава вече беше твърде късно.

Реакцията на Боб беше мигновена. Той скочи и хукна право през навалицата, повлякъл отзад новата си каишка. Още преди да съм осъзнал какво става, вече беше изчезнал в посока на станцията на метрото.

„Ама че работа — казах си. Имах чувството, че сърцето ми ще изскочи. — Избяга. Изгубих го.“

Тогава се задейства инстинктът ми. Скочих и хукнах след него. Зарязах китарата — повече се притеснявах за Боб, отколкото за инструмента. Китара можех да си намеря винаги.

Изведнъж се озовах в море от хора — служители с изморен вид, които отиваха към метрото в края на работния ден; подранили гуляйджии, които прииждаха към кръчмите на Уест Енд и, както винаги, тълпи от туристи: някои с раници, други — стиснали картата на града, но всички с еднакво ошашавен вид, озовали се в туптящото сърце на Лондон. Започнах да си проправям път между тях, наложи се да пусна и лактите в действие, за да се добера до входа на метростанцията. Неизбежно беше да блъсна двама души и едва не съборих възрастна жена.

Невъзможно беше да видя каквото и да било заради стената от хора, която напредваше към мен. Най-сетне се озовах в подножието на стълбите на огромното фоайе и навалицата малко се поразреди. Наоколо също имаше доста народ, но сега поне можех да спра и да се огледам. Приклекнах и взех да се взирам на нивото на пода. Един-двама ме изгледаха странно, но в този момент изобщо не ми беше до тях.

— Боб, приятелю, къде си? — започнах да викам, но после си дадох сметка колко безсмислено е това при целия шум наоколо.

Оставаше ми само произволно да избера посоката, в която да тръгна: дали към ескалаторите, които водеха към пероните, или към някой от многото останали изходи. Накъде ли може да е избягал Боб? Допуснах, че едва ли е тръгнал надолу към тунелите. Никога не бяхме слизали с нето в метрото и според мен движещите се ескалатори щяха да го изплашат. Ето защо поех към изхода от другата страна на Пикадили Съркъс.

След малко, само за части от секундата, по едно от стълбищата ми се мярна нещо като рижа козина. После видях и каишката да се влачи отзад.

— Боб, ей, Боб! — развиках се и пак започнах да си проправям път през тълпата, за да го настигна.

Сега вече бях на трийсетина крачки от него, но все едно ни делеше повече от километър — толкова гъста беше навалицата. По стълбите надолу се спускаха реки от хора.

— Спрете го, настъпете каишката — взех да викам, когато някъде отгоре отново мярнах нещо рижаво под оскъдната светлина на здрача.

Никой не ми обърна внимание. Все едно бях невидим.

След миг каишката се изгуби и вече нямаше следа от Боб. Явно беше стигнал изхода към Риджънт стрийт и е изскочил навън.

В главата ми се въртяха какви ли не мисли, коя от коя по-лоша. Ами ако попадне на шосето при Пикадили Съркъс Ами ако някой непознат го вземе със себе си? Докато изкача тичешком стълбите догоре и стигна нивото на улицата, вече бях на предела на силите си. Честно казано, едва не се разревах още там, защото бях сигурен, че никога вече няма да видя Боб. Знаех, че вината не е моя, но въпреки това се чувствах ужасно. Защо, по дяволите, не бях вързал каишката за раницата или за колана си, за да не може да избяга?! Защо не усетих паниката му, още когато се появи онзи от изложбата, и не се преместих на друго място? Усещах, че всеки момент мога да колабирам.

Сега пак трябваше да налучквам накъде да тръгна. В коя ли посока е хукнал? Може да е завил наляво към Пикадили Съркъс, а нищо чудно да се е озовал и в гигантския музикален магазин Тауър рекърдс отсреща. Налагаше се отново да разчитам на инстинкта си. Допуснах, че е хванал направо — по широките тротоари на Риджънт стрийт.

Обзет от паника, хукнах надолу по улицата с надеждата, че някой може да го е видял. Сигурно видът ми е бил на абсолютно смахнат човек, защото хората ме гледаха много подозрително. Някои дори се дърпаха по-далече от мен, сякаш съм обезумял откачалник, който вилнее с пушка наоколо.

За щастие не всички реагираха по този начин. След около трийсетина метра, където Риджънт стрийт излиза на Оксфорд стрийт, спрях момиче с торбичка от магазина на Епъл. Явно беше изминала цялата улица пеша, затова я попитах дали не е виждала един котарак.

— О, да — отговори тя, — видях една котка да се промъква надолу по улицата. Рижава. Влачеше каишката след себе си. Едно момче се опита да стъпи на каишката и да я хване, но котката се оказа по-бърза.

Отначало се зарадвах. Направо ми се прииска да я разцелувам, защото бях сигурен, че това е Боб. После обаче ме обзе параноя. Кой е този, който се с опитал да го хване? Какви ли са били намереният му? Дали така още повече не го е наплашил? Сигурно сега се е сврял някъде, където изобщо няма да го открия.

Продължих надолу по Риджънт стрийт, докато главата ми бръмчеше от тия нови страхове и мисли. Надзъртах във всеки магазин, покрай който минавах. Повечето от продавачите бяха ужасени при вида на някакъв дългокос, който изневиделица се изтъпанчва на вратата, и отстъпваха панически назад. Други само ми хвърляха безразличен поглед и клатеха отрицателно глава. Направо можех да прочета мислите им: за тях бях някаква отрепка, незнайно как попаднала от улицата в магазина.

След десетина магазина настроението ми отново се смени — този път ме обзе примирение. Вече бях изгубил представа откога го няма Боб. Времето като че беше забавило своя ход. Сякаш гледах всичко на забавен каданс. Усещах, че съм на крачка да се предам.

Стотина метра по-надолу по Риджънт стрийт имаше пряка, която водеше обратно към Пикадили Съркъс. Оттам Боб можеше да поеме в десетина различни посоки: към квартал Мейфеър или даже оттатък шосето към района на Сейнт Джеймс^[6] и улица Хаймаркет. Стигнеше ли чак там, вече наистина нямаше как да го открия.

Тъкмо бях готов да се откажа и да свия в пряката, но реших за последно да надникна в един магазин за дамско облекло. Двете продавачки вътре изглеждаха леко смутени и гледаха към дъното на помещението. Щом произнесох думата „котка“, лицата им грейнаха.

— Един рижав котарак ли? — попита едната.

— Да, с нагръдник и каишка.

— Тук е — отговори продавачката и ми направи жест да вляза и да затворя вратата.

— Заради него затворихме вратата — обясни другата. — Не искахме пак да хукне нанякъде.

— Заради каишката предположихме, че някой ще си го потърси.

После ме поведоха покрай редицата рафтове и закачалки, пълни с модни дрехи. Мярнах цените на някои от тях — всяка струваше повече, отколкото можех да изкарам за месец. Най-накрая видях Боб — свит на кълбо в дъното на един от дрешниците.

Когато преди минути времето беше забавило своя ход, през главата ми мина дали не се опитва да се отърве от мен. Дали не съм му писнал? Може пък вече да не му се живее живота, който му предлагах. Затова, докато приближавах към него, бях готов отново да скочи и да избяга. Той обаче не го направи.

Едва успях да прошушна: „Ей, Боб, това съм аз!“, и той се хвърли право в ръцете ми.

Докато мъркаше силно и се гушкаше в прегръдката ми, всички мои страхове, че иска да се отърве от мен, се изпариха.

— Така ме изплаши, приятелю — погалих го. — Вече мислех, че съм те изгубил.

Вдигнах поглед и забелязах, че двете продавачки ни наблюдават. Едната триеше очи, готова да се разплаче.

— Толкова се радвам, че се намерихте — каза тя. — Той е прекрасен. Вече се чудехме какво да го правим, ако никой не го потърси преди края на работното време.

Приближи и също започна да гали Боб. Побъбрихме малко, преди двете с колежката й да започнат да подготвят магазина за затваряне.

— Чао, Боб! — изпратиха ни, когато пак се смесихме с тълпата около Пикадили Съркъс, а Боб се беше изтегнал на раменете ми.

Пред изложбената зала на Рипли бях леко изненадан, че китарата ми е още там. Нищо чудно, охранителят на входа да я е държала под око през цялото време. Или пък някой от кварталните полицаи да се е погрижил. По едно време до нас беше спряла полицейска кола и всички много харесаха Боб. Той бързо стана знаменитост дори сред служителите на реда. Представа нямам кой добър самарянин е бдял над китарата ми, но и, честно казано, изобщо не ме беше грижа за нея. Тогава просто бях щастлив, че двамата с Боб бяхме отново заедно.

Без бавене си взех нещата и се приготвих да тръгвам. Не бяхме събрали достатъчно пари, но не това беше най-голямата ми грижа в момента. Отбих се в първия търговски център и с по-голямата част от спечеленото си купих малка щипка за колана — сложих я, а после закачих и каишката на Боб за нея. Така занапред непрекъснато щяхме да сме свързани един с друг.

В автобуса, вместо да се настани на седалката до мен, като друг път, Боб седна в скута ми. Понякога беше същинска енигма, но друг път направо му четях мислите. И тази вечер беше така: двамата бяхме отново заедно и никой от нас не искаше това да се променя.