Джеймс Боуен
Уличният котарак Боб (15)

Глава 15
Черният списък

Усетих, че става нещо нередно още с приближаването към щанда на координатора за Ковънт Гардън във влажната, мъглива и студена понеделнишка сутрин. Наоколо се навъртаха още няколко разпространители, потропваха на място да се стоплят и пиеха чай от картонени чашки. Когато ме видяха, някои от тях взеха да си шепнат и да ме гледат накриво, като че бях неканен гост.

По едно време, от другата страна на дистрибуторската кола се появи и Сам, местният координатор — носеше пакет с новия брой на списанието. Щом ме мярна, веднага ме посочи с пръст.

— Джеймс, трябва да си поговорим — каза строго.

— Дадено, какъв е проблемът? — попитах и приближих с Боб на рамото. Тя обикновено винаги го поздравяваше и го галеше, но сега не го направи.

— Постъпи оплакване, по-точно цяла купчина оплаквания.

— За какво? — попитах.

— Някои от разпространителите твърдят, че не се придържаш към периметъра си и на няколко пъти са те засичали около Ковънт Гардън. Известно ти е, че това е против правилата.

— Не е вярно — възпротивих се, но тя вдигна ръка и ме прекъсна.

— Няма смисъл да спорим — каза. — От централата те викат на разговор.

Примирих се и тръгнах към купчината новопристигнали списания.

— Съжалявам, не може да купуваш списания, докато не отидеш във Воксъл и не изясниш нещата.

— Какво?! Не мога ли да взема списания днес?! — извиках. — Тогава как ще изкарам пари за мен и за Боб?

— Съжалявам, но си отстранен, докато не се разберете в централния офис.

Това ме разстрои, но не ме изненада кой знае колко. От известно време усещах, че нещо се носи във въздуха.

Едно от основните правила за разпространителите на Биг Ишу е, че трябва плътно да се придържат в границите на определения за тях периметър. Не се разрешава да продаваш на територията на друг. Забранено беше и да продаваш в движение из улиците. Следвах неотклонно тези правила. На мен също не би ми харесало някои да започне да шета из моя периметър и да размахва Биг Ишу. Това беше най-честният и прост начин да се управлява армията на разпространителите в Лондон.

През последните месец-два обаче при мен идваха разпространители, които се оплакваха, че продавам в движение. Твърдяха, че ме видели да предлагам списанието, докато обикалям с Боб наоколо. Това не беше вярно, но ми беше ясно защо мислят така.

Щом се появяхме двамата с Боб, хората започваха да ни спират на всяка крачка. Така ставаше навсякъде из Лондон — минувачите искаха да го погалят, да си поговорят с него или да го снимат. Единствената разлика сега беше, че понякога си купуваха и списание.

Както обясних и на останалите разпространители, това ме поставяше в голямо затруднение. Какво трябваше да кажа в такъв случай — „Съжалявам, ама или елате с мен до моя периметър, или си купете списание от най-близкия продавач“? Знаех какъв ще е крайният резултат — нямаше да купят списанието и за никого нямаше да има полза.

Няколко от разпространителите ми влязоха в положението и се съгласиха с мен. Другите обаче не.

Веднага се досетих кой ме е натопил. Не беше нужно да си гений, за да събереш две и две.

Близо месец преди Сам да ме отстрани, вървях по Лонг Ейкър и минах покрай магазина за козметика Боди Шоп, където беше периметърът на Джеф, един от разпространителите на Биг Ишу. Гордън Родик, чиято жена Анита основа веригата Боди Шоп, имаше стабилна връзка с Биг Ишу и пред техните магазини винаги стоеше по някой продавач на списанието. Познавах бегло Джеф и пътьом го поздравих. Няколко крачки по-надолу двамата с Боб ни спря възрастна двойка американци. Държаха се извънредно мило — класическо семейство от Средния Запад.

— Простете, сър — каза мъжът, — може ли да ви снимам двамата с вашия другар? Дъщеря ни много обича котки и това ще я зарадва.

Съгласих се с радост. Освен това от години никой не се беше обръщал със „сър“ към мен. Всъщност дали изобщо някога са то правили?!

Тъй като туристите често ни снимаха, бях отработил няколко благодатни за фотографите пози. Слагах Боб на дясното си рамо, така че моето лице и неговата муцуна да са на едно ниво. Така направих и сега.

На американците това много им хареса.

— Боже, не знам как да ви се отблагодарим. Тя направо ще се разтопи от удоволствие — каза жената.

Двамата продължиха да ми благодарят и предложиха да купят списание. Отказах и им посочих Джеф, който беше на няколко крачки от нас.

— Той е официалният разпространител на Биг Ишу в този район, затова трябва от него да купите — обясних.

Двамата обаче се отказаха и продължиха. Малко преди да отминат, жената се обърна и ми тикна една петачка в ръката.

— Това е за вас — каза. — Почерпете се двамата с прекрасния ви котарак.

Това беше един от онези класически моменти, когато привидното и реалното бяха напълно противоположни. Всеки друг щеше да разбере, че не съм си изпросил парите, а ги насочих към Джеф. На него обаче съвсем друго му се беше видяло — не само че вземам пари, без да предложа списание, което също беше строго забранено, но и че съм направил нарушение, като съм ги отклонил от него.

Още там си дадох сметка, че отстрани това не изглежда никак добре и се върнах при него, за да се опитам да изясня ситуацията. Но вече беше твърде късно. Той започна да крещи обиди по адрес на нас двамата с Боб още преди да съм приближил и на десетина крачки. Знаех, че Джеф е кибритлия и му се носи славата на побойник. Реших да не рискувам. Така се беше разбеснял, че се отказах да се обяснявам с него и си продължих по пътя, за да се укроти.

Скоро обаче се разбра, че това се е превърнало в голям проблем сред разпространителите на Биг Ишу. Нищо чудно след това да са тръгнали и слухове по мой адрес.

Първо се започна със злонамерени подмятания.

— Я, днес пак ли прелиташ от място на място — саркастично каза един от продавачите, докато сутринта минавах през неговия периметър. Поне беше сравнително любезен и не нападаше направо.

Един друг обаче, около Сейнт Мартинс Лейн, беше съвсем директен.

— Днес вие двамата, с краставия ти котарак, на кого ще вземете залъка от устата? — озъби се насреща ми.

Пак се опитах да обясня недоразумението, но все едно говорех на стената. Ставаше ясно, че разпространителите шушукат помежду си, опитват се да съберат две и две и им се получава пет.

Отначало това не ме притесни, но постепенно случката взе да нараства като лавина.

Малко след свадата с Джеф взеха да ми налитат и пияни продавачи на списанието. На разпространителите на Биг Ишу не е позволено да пият на работа. Това е едно от основните правила. Истината обаче е, че повечето от тях са алкохолици и винаги имат кутия силна бира в джоба. Други носят плоски бутилки с твърд алкохол и от време на време отпиват, за да се подкрепят.

Гледах да не се замесвам в спорове с останалите продавачи и обикновено се махах по-надалече. Веднъж точно така направих — в един страшно студен ден. Но когато си имаш работа с мъртвопияни хора, нещата са съвсем различни.

Един ден двамата с Боб пресичахме площада, когато някакъв тръгна със залитане към нас. Сипеше ругатни и ръкомахаше.

— Ей, копеле гадно… — крещеше той.

Щеше ми се такава случка да е изключение, но нещо подобно имаше всяка седмица.

Окончателно разбрах, че нещата не вървят на добре, когато един следобед се мотаех около периметъра на нашия координатор на Ковънт Гардън. Стив, колегата на Сам, често поемаше следобедната й смяна. Той обикновено беше много мил с Боб. Усещах, че мен не ме харесва особено, но на него винаги се радваше. Тоя ден обаче се беше наострил и срещу двамата.

Седях на една пейка и си гледах работата, когато Стив приближи.

— Ако зависеше от мен, ти нямаше да продаваш — каза съвсем злобно. — Според мен не работиш, а просиш. Точно това правите с твоята котка.

Това много ме разстрои. Толкова дълъг път бях изминал дотук, толкова усилия бях положил, за да се впиша в семейството на Биг Ишу на Ковънт Гардън. Пак започнах да обяснявам какво обикновено се случва около Боб, но нямаше никакъв смисъл. В едното му ухо влизаше, през другото излизаше.

Затова казвам, че не бях особено изненадан, когато Сам ме застреля с новината, че трябва да се явя в централния офис. Но това не значи, че не бях като ударен с парцал.

Тръгнах си от Ковънт Гардън замаян и страшно притеснен. Нямах представа какво ще стане с мен оттук нататък, след като съм включен в черния списък.

* * *

Тази вечер двамата с Боб се нахранихме рано и си легнахме. Времето ставаше все по-студено, а като се има предвид и незавидното ни финансово положение, не исках да хабим много ток. Боб се сви до леглото, а аз се скрих под завивките, опитвайки се отчаяно да реша какво да правя занапред.

Питах се какво ли наказание може да ми наложат. Дали нямаше завинаги да ми забранят да продавам списанието? Или само ще ме пернат през пръстите? Нямах никаква представа.

Както си лежах, пак взеха да ме налягат тягостни мисли колко несправедливо и без време ми отнеха възможността да си изкарвам хляба като уличен музикант. Не можех място да си намеря, че за втори път ще загубя препитанието си заради лъжите на хората.

Този път несправедливостта ми се виждаше още по-голяма. Досега, за разлика от повечето разпространители на Биг Ишу, не си бях навличал никакви неприятности. Често виждах как някой нарушава правилата в района около Ковънт Гардън и как си получава заслуженото от Сам и другите координатори.

Знаех за един, чиято слава се носеше сред всички продавачи. Той беше едър, безочлив старчок, бивш работник с отвратителен характер. Имаше навика истински заплашително да се зъби и да ръмжи на хората. Плашеше най-често жените като приближи и им каже: „Хайде, скъпа, купи си списание“. Казваше го, все едно им вика: „Парите или живота!“.

Оказа се, че докато им пробутвал списание, ровел из чантите им. Разправяха, също така, че тръгвал след някого и повтарял непрекъснато: „Това струва две лири, моля“, докато накрая онзи не плащал, за да се отърве. Такъв вид поведение не е от полза за никого. Някои хора просто дават парите и хвърлят списанието в най-близкото кошче. Няма значение дали парите отиват за добро дело, или не. Та, на тоя грубиян му се носеше славата на отчаян комарджия. Другите продавачи разправяха, че пропилявал всичко припечелено на игралните автомати.

Същият този беше нарушил почти всички важни правила, но доколкото знаех нито веднъж не е бил наказван. Това беше направо абсурдно.

Каквото и нарушение да бях направил, то изобщо не можеше да се сравнява с неговите безобразия. Освен това, за първи път ме обвиняваха в нещо. Това със сигурност щеше да наклони везните на моя страна. Нали не може да те изхвърлят само за едно прегрешение? Но дори в това не бях сигурен. Паниката постепенно започваше да ме обзема.

Колкото повече размишлявах, толкова по-объркан и безпомощен се чувствах. Единственото, което знаех със сигурност бе, че не мога да стоя със скръстени ръце. Затова реших на другата сутрин да изляза, както обикновено, и да се пробвам при друг координатор, в друга част на Лондон. Поемах голям риск, давах си сметка за това, но според мен си струваше.

Ако е разпространител на Биг Ишу, човек лека-полека научава, че координатори на списанието има из всички краища на Лондон — по-точно по Оксфорд стрийт, на Кингс Крос и на Ливърпул стрийт. Постепенно опознаваш цялата мрежа на разпространение. Затова реших да си опитам късмета на Оксфорд стрийт, където преди бях срещал някои от координаторите.

Пристигнах към девет сутринта и се опитах да не се набивам много на очи. Показах служебната си карта и купих двайсет бройки от списанието. Координаторът беше затрупан от работа и почти не ми обърна внимание. Не се задържах дълго, за да не му дам възможност да ме огледа. Просто отидох на място, където не се мяркаше друг от разпространителите и си опитах късмета.

Само за Боб ми беше жал — беше доста неспокоен и изглеждаше дезориентиран. Много ясно защо. Той обичаше реда и постоянството, държеше на сигурността и на това да няма неочаквани изненади. Хаосът никак не му се нравеше и не искаше да го допуска отново в живота си. Честно казано, аз също. В този момент той сигурно се питаше защо обичайното ни всекидневие кривна така рязко в друга, съвсем неочаквана посока.

Този ден успях да продам прилично количество списания. На следващия — също. Гледах постоянно да сменям местоположението, защото подозирах, че от централата на Бие Ишу вече ме издирват. Давах си сметка, че такива мисли са абсурдни и граничат с лудостта, но въпреки това параноята ме тресеше; ужасявах се, че мога да си загубя работата.

Представях си как ме замъкват пред някаква комисия, как ми отнемат служебната карта и ме изритват. „Защо все на нас трябва да се случва — обърнах се към Боб, докато една вечер вървяхме към спирката на автобуса. — Нали нищо лошо не сме направили? Защо тогава все не можем да изплуваме?“. Накрая се примирих и през следващите няколко седмици се пробвах в различни части на Лондон, надявайки се координаторите там още да не са научили, че съм персона нон грата.

* * *

Късно следобед една събота стърчах под очукан стар чадър, близо до гара Виктория, когато най-накрая си дадох сметка, че съм направил грешка. По-точно Боб ми го каза, ако трябва да съм съвсем искрен.

Отгоре ми плющеше проливен дъжд, който продължаваше с часове и почти никой не спираше да си купи списание. Не можех да виня хората. Всеки искаше час по-скоро да избяга от тоя потоп.

Този ден започнахме да продаваме списанието едва в ранния следобед и съвсем логично единствените, които проявиха някакъв интерес към мен и Боб, бяха охранителите в няколкото офис сгради, където поспирахме да се подслоним от дъжда.

— Съжалявам, приятел, но не може да останеш тук — все това ми повтаряха, сякаш се бяха наговорили.

Бях намерил чадъра, захвърлен в една кофа за боклук, и реших да го използвам в отчаяния си опит да избегна още някоя неприятност в тоя иначе катастрофален ден. Но и това не помогна.

Вече близо месец успявах някак да се сдобия със списания за продажба благодарение на другите разпространители. Много внимавах към кого се обръщам — при удобен случай молех някой от продавачите да купи списания и за мен. Вече много хора знаеха кой съм, но имаше и такива, които още не бяха дочули, че съм в черния списък, и купуваха от мое име по десет-двайсет списания. Не исках да им навличам неприятности, но след като не знаеха, че съм отстранен, тогава никой не можеше да ги вини. Предполагах, че така е безопасно за всички. След онова, което преживях през последните няколко месеца, не исках нищо друго, освен да припечелвам по нещо за прехраната на двамата с Боб.

Никак не ми беше леко обаче. Най-трудно се оказа да открия подходящ периметър — на повечето места, където спирах, нямаше разрешение за продажба на списанието. Двамата с Боб се местехме от ъгъл на ъгъл около Оксфорд стрийт, покрай Падингтън, Кингс Крос, Юстън и другите гари. Веднъж, след като на три пъти трябваше да сменям мястото заради един и същи полицай, получих полуофициално предупреждение, че следващият път ще ме арестува. Нямах никакво намерение да преживявам отново това.

Цялата ситуация беше наистина като в Параграф 22. Гледах да стоя настрани от централните места за разпространение на списанието и да избирам такива, които не са по някой от основните маршрути. Така обаче много трудно продавах, въпреки че Боб беше с мен. От Биг Ишу неслучайно бяха подбрали местата за продажба. Те знаеха точно къде списанието върви най-добре и къде — не. Аз обаче нямах избор и трябваше да се примиря с по-затънтените места.

Хората все още се спираха заради Боб, разбира се, но нямахме късмет с периметъра. Това неизбежно се отрази на джоба ми. Все по-трудно ставаше да се прехранвам от продажбата на списанието. Тази събота вечер се очертаваше напрано да ударя дъното. Оставаха още петнайсет бройки. Ясно ми беше, че няма как да ти продам до понеделник, когато излиза новият брой. Здравата бях загазил.

Започваше да притъмнява, а дъждът продължаваше да се лее, затова реших да се пробвам на още едно-две места, че дано продам някое списание. Не бях помислил за Боб, обаче.

До този момент той беше самото послушание и понасяше търпеливо дори най-мрачните и отчайващи дни. Примири се дори да бъде редовно обливан с кална вода от преминаващите коли и хора, макар да знаех, че страшно мрази да е мокър в студа. Но когато, онази събота вечер, реших да остана още малко и да приседна на един ъгъл, той отказа да спре. Не се случваше често да се дърпа на каишката като куче, но сега точно това правеше.

— Ясно, Боб, схванах ти мисълта, просто не искаш да спираме тук — казах, предполагайки, че точно това определено място не му е по вкуса. Но когато постъпи по същия начин на следващия и на по-следващия ъгъл, най-после ми просветна. — Разбрах, искаш да си ходим у дома, Боб — казах. Той все още ме теглеше за каишката, но като чу това забави крачка и почти незабележимо наклони глава, сякаш беше вдигнал вежди. После спря и ме изгледа по познатия начин, когато искаше да го вдигна на рамото си.

Точно в този момент взех решение. Досега Боб като същинска скала стоеше вярно до мен, независимо че нещата вече не вървяха добре и храната в паничката му постепенно намаляваше. Сега беше мой ред да му засвидетелствам верността си и да разреша проблема с управата на Биг Ишу.

Знаех, че така е най-правилно. За мен работата за Биг Ишу беше голяма крачка напред. Тя ми даде втория решаващ стимул да продължа в избраната посока, откакто Боб се появи в живота ми. Затова сега трябваше да изясня създалата се ситуация. Нямаше как да избегна тази горчива чаша. Дължах го както на Боб, така и на себе си. Повече не можех да му причинявам това.

Още следващия понеделник сутрин се измих старателно, облякох прилична риза и поех към Воксъл. Взех и Боб с мен, за да мога по-лесно да обясня случая.

Нямах представа какво ме чака, като отида там, най-лошият вариант, разбира се, беше да ми отнемат служебната карта и да ми забранят да продавам списанието. Това щеше да е огромна несправедливост. Давах си сметка, че сигурно ще има някакво наказание, ако ме обявят за виновен за неспазване на периметъра. Надявах се единствено да успея да ги убедя, че не съм го правил.

Щом пристигнах в офиса на Биг Ишу, обясних каква е ситуацията. Казаха ми да изчакам.

Наложи се двамата с Боб да чакаме двайсетина минути, докато ни приеме някой. Един младеж и по-възрастна жена ме заведоха в някакъв кабинет и ми казаха да затворя вратата след себе си. Затаих дъх и зачаках най-лошото.

Двамата здравата ме нахокаха. Обвиниха ме, че съм нарушил няколко от основните правила за работа.

— Получихме оплакване, че не спазваш периметъра си и просиш — казаха.

Знаех кой е подал това оплакване, но не го показах пред тях. Давах си сметка, че това не бива да се превръща в лична война. Очаква се разпространителите на Биг Ишу да се спогаждат един с друг. Едва ли щях да си помогна, ако започна да плюя по останалите продавачи. Вместо това се опитах да им обясня, че е неизбежно да ми предлагат пари срещу списанието, когато съм с Боб около Ковънт Гардън. Дадох им за пример два случая — като този с няколко младежи пред една кръчма, които ме спряха да се порадват на Боб и ми предложиха петачка за три бройки. В броя имало интервю с любимата им актриса.

— Такива неща постоянно се случват — обясних. — Ако някой ме спре пред кръчмата и поиска да му продам списание, ще е грубо да откажа.

Двамата ме слушаха с разбиране и от време на време кимаха в знак на съгласие с коментарите ми.

— Разбираме, че Боб винаги става център на внимание. Говорихме с някои от разпространителите и те потвърдиха, че е като магнит за хората — каза младежът с очевидна симпатия.

Щом приключих със защитната си реч обаче, той се наведе напред и ми каза лошата новина.

— Независимо от всичко трябва да ти направим устно предупреждение.

— Добре, ама какво означава „устно предупреждение“? — попитах истински изненадан.

Той ми обясни, че няма да ми забранят да продавам списанието, но това може да се промени, ако и занапред продължавам да не спазвам своя периметър.

Почувствах се като същински глупак. Устното предупреждение беше нищо работа. Дадох си сметка, че след като Сам ме отстрани, просто съм изпаднал в паника и, естествено, съм взел най-погрешното решение. Тогава не знаех какво може да стане занапред с мен. Ужасявах се от мисълта, че мога да загубя работата си. Представата как ме изправят пред някаква свирепа комисия и ми отнемат служебната карта с била просто плод на развинтеното ми въображение. Изобщо не помислях, че нещата може и да не са чак толкова страшни.

Отидох на Ковънт Гардън да се видя със Сам. Чувствах се доста смутен заради цялата тази история.

Когато ни видя с Боб, тя се усмихна многозначително:

— Не бях сигурна дали ще ви видя някога пак. Уреди ли проблема в офиса?

Обясних й какво беше станало. Накрая й подадох листа, който ми връчиха след приключването на срещата.

— Май отново ще трябва да минеш през един вид изпитателен срок — каза тя. — Няколко седмици имаш право да работиш само след четири и половина следобед и в неделите. После може да те върнем на нормално работно време. Само гледай този път да няма издънки. Ако някой поиска да купи списание от теб извън твоя периметър, просто му кажи, че бройките ти са свършили. Ако имаш и това се вижда, обясни, че са запазени за редовни клиенти. И гледай повече да не се забъркваш.

Това, разбира се, беше добър съвет. Проблемът идваше оттам, че май други хора искаха да се „забъркат“. Както и стана.

* * *

Един неделен следобед двамата с Боб се бяхме запътили към Ковънт Гардън, за да поработим час — два. След ограниченията, които ни наложиха, трябваше да се възползваме от всеки шанс.

Седяхме близо до мястото на координатора на Джеймс стрийт, когато внезапно усетих нечие недоброжелателно присъствие. Оказа се, че е Стан.

Стан беше известна фигура в кръговете на Биг Ишу. Работеше от години за компанията. Лошото бе, че човек не знае какво да очаква от него. Когато е в добро настроение, той може да бъде най-обаятелната личност, която някога си срещал. Тогава беше готов да направи всичко за теб и често наистина го правеше. Неведнъж ме е спасявал, като ми даваше по няколко безплатни списания.

Изпадне ли в мрачно настроение обаче, или още по-лошо — ако се напие, се превръща в най-противния, заядлив и враждебен човек на света.

Още от пръв поглед разбрах, че пред мен стои вторият Стан.

Той беше едър човек, малко над метър и деветдесет. Цялата тази маса се надвеси над мен и изрева:

— Нямаш право да си тук, забранено ти е да продаваш в района.

Усетих дъха му, миришеше на бъчва.

Въпреки това трябваше да отстоявам правото си.

— Не е така, Сам. Имам право да идвам тук в неделя, а през седмицата — след четири и половина следобед.

За късмет, наблизо се оказа един от колегите на Сам, Питър, който ме подкрепи за голямо неудоволствие на Стан. Той залитна назад, после отново се надвеси над мен и ме облъхна с вонящия си на уиски дъх. Сега зяпаше не мен, а Боб, при това съвсем недоброжелателно, и каза:

— Ако зависеше от мен, още сега щях да удуша тоя котарак.

Направо превъртях.

Ако оня беше посегнал на Боб, щях да му се нахвърля. Готов бях да защитавам Боб така, както майка брани детето си. То е същото. Боб беше моето дете. Но в същото време си давах сметка, че ще е фатално от гледна точка на Биг Ишу. С това щеше да приключи всичко.

Тогава взех две решения. Първо: грабнах Боб и се отправих, накъдето ми видят очите, само и само да съм по-далече от пияния Стив. Освен това реших окончателно да се махна от Ковънт Гардън. Щеше да е много болезнено, знаех го. На това място двамата с Боб си бяхме спечелили редовни клиенти, а и тук беше забавно да се работи. Но горчивата истина бе, че от ден на ден се превръщаше във все по-неприветливо и опасно място за нас. Имахме нужда да се преместим в не толкова конкурентна среда, някъде, където не ни познават добре. Изборът беше очевиден.

Преди да се преместя на Ковънт Гардън свирех при метростанцията на Ейнджъл, Излингтън. Мястото не беше толкова доходно като Ковънт Гардън, но пак си струваше. Реших на следващия ден да навестя тамошния координатор Лий — страхотен човек, когото донякъде познавах.

— Има ли шанс да получа някое добро място наоколо? — попитах.

— Търговският пасаж Камдън е доста оживен, както и паркът, но може да застанеш и на входа на метрото, ако искаш — отговори той. — Никой не се е залетял натам.

Получих нещо като дежавю^[1]. Сякаш пак се връщах на Ковънт Гардън. Според другите разпространители на Биг Ишу в Лондон станциите на метрото са същински кошмар, възможно най-лошият периметър за продажба на списанието. На теория, в Лондон хората винаги бързат на такива места и нямат време да се спират, да преценяват дали искат да купуват и да ровят за дребни по джобовете си. Те все закъсняват занякъде.

Но както вече бях установил на Ковънт Гардън, Боб притежаваше магическата сила да ги накара да спрат дори там. Щом го видеха, те мигом забравяха, че бързат. Сякаш той имаше дарбата да им осигури кратка почивка, малко топлина и приятелство в техния трескав и обезличен живот. Сигурен съм, че много от тях купуваха списание като знак на благодарност, че сме им осигурили такъв момент. Ето защо много се зарадвах на това иначе „трудно“ място пред метростанцията на Ейнджъл.

Започнахме още същата седмица. Оставих Ковънт Гардън на другите разпространители.

Още от самото начало хората взеха да спират, за да се запознаят с Боб. Скоро продажбите ни стигнаха нивото на Ковънт Гардън.

Един-двама дори ни разпознаха.

Веднъж, вечерта, добре облечена дама с делови костюм ни отмина, после се върна, спря пред нас и попита:

— Вие двамата не работите ли на Ковънт Гардън?

— Вече не, госпожо — отвърнах с усмивка, — вече не.