Джеймс Боуен
Уличният котарак Боб (18)

Глава 18
Курс към дома

Не допусках, че с Боб можем да станем по-близки от това, което вече сме, но изпитанието, през което току-що бяхме минали, още повече заздрави връзката ни. В следващите дни той се лепна за мен и не откъсваше очи — да не би преживяното пак да се повтори.

Нямаше такава опасност обаче. От години не се бях чувствал толкова добре. Само при мисълта да се върна отново към мрачната си зависимост ме побиваха трънки. Вече бях стигнал твърде далече, за да се връщам обратно.

Реших да отпразнувам преодоляването на това изпитание като постегна малко апартамента. За тази цел двамата с Боб удължихме с по няколко часа работното си време и допълнителните приходи вложихме в боя, няколко възглавници и фотоси за стената.

После отидох в един добър магазин за мебели втора употреба в Тотнъм и си купих хубав нов диван. Цветът му беше бордо, а тапицерията — от здрава материя, за да издържи ноктите на Боб. Старият вече за нищо не ставаше, едно заради дългогодишната употреба, но и благодарение навика на Боб да си остри ноктите в краката и седалката му. Сега му забраних да дращи по новия.

С течение на времето нощите ставаха все по-дълги и студени и двамата прекарвахме повечето време свити на новия ни диван. Вече предвкусвах и с нетърпение очаквах поредната хубава Коледа с Боб, но, както се разбра, май бях поизбързал.

* * *

Не ми се случваше често да получавам поща извън обичайните сметки, затова, когато една сутрин, в началото на ноември 2008 година, в кутията ми във входа се появи писмо, веднага го забелязах. Имаше марка и печат за въздушна поща — Тасмания, Австралия.

Писмото беше от майка ми.

От години не поддържахме редовна връзка. Въпреки отчуждението между нас обаче, писмото беше много топло и словоохотливо. Пишеше, че се е пренесла в нова къща в Тасмания. Изглежда се чувстваше много щастлива там.

Главната цел на писмото обаче се оказа да ми отправи покана. „Ако ти платя билета до Австралия и обратно, би ли дошъл да ме видиш?“, питаше тя. Пишеше, че мога да отида за коледните празници. Предлагаше да отскоча и до Мелбърн, за да се видя с кръстниците, с които навремето бяхме много близки. „Само ми ниши какво си решил“, завършваше и се беше подписала: „С обич, мама“.

Имаше времена, когато бих запратил писмото право в кофата за боклук. Упорството, инатът и гордостта ми не биха позволили да приема подаяние дори от семейството си.

Но сега бях вече променен и на съвсем друг акъл. Възприемах живота много по-трезво и усещах, че гневът и параноята, които ме преследваха доскоро, са отслабнали. Затова реших да обмисля предложението.

Не беше никак просто да се реша на такова пътуване, точно обратното. Имаше много „за“ и „против“, които трябваше да взема под внимание.

Най-същественият аргумент „за“ беше, че отново ще видя майка си, естествено. Независимо от подемите и спадовете в отношенията ни през годините, тя ми беше майка и ми липсваше.

Чувахме се на няколко пъти, докато вървях по наклонената плоскост и накрая свърших на улицата, но така и не събрах кураж да й призная какво става с мен. Видяхме се само веднъж за последните десет години, когато дойде за кратко в Англия. Трябваше да се срещнем в един пъб близо до Епинг Форест. Отидох с метрото и прекарах с нея три-четири часа. Тъй като не бях спазил уговорката да стоя в Англия само шест месеца, на срещата трябваше да скалъпя някаква история, че съм основал музикална група в Лондон и че не мога да се прибера, докато не „направим големия пробив“.

Точно това й казах, като се видяхме в пъба.

Не ми беше гот, че й наговорих куп лъжи, но нямах нито куража, нито силата да й призная истината: как спя по улиците, пристрастен съм към хероина и въобще си пропилявам живота.

Представа нямам дали тогава ми повярва или не. Пък и в онзи момент от живота ми изобщо не ме беше грижа за това.

Оттогава бяхме говорили няколко пъти, но се е случвало с месеци да не се чуваме, което сигурно много я е натъжавало.

Понякога не е за вярване на какво беше готова, за да ме открие. Изобщо не ми мина през ума да й се обадя, когато през юли 2005 година станаха бомбените атентати в Лондон. За щастие, не бях близо до нито едно от местата на взривовете, но майка ми — чак на другия край на света — нямаше как да знае това и се е чудела какво става с мен. Ник, с когото продължаваше да живее, по това време беше на служба в полицията на Тасмания. Той някак беше придумал служител на лондонското метро да им направи услуга. Служителят ме издирил по техните си регистри и пратиха една сутрин две ченгета в пансиона в Далстън, където живеех по това време. Напрано ми изкараха ангелите като започнаха да думкат по врата.

— Спокойно, приятел, не си загазил — каза единият, когато отворих вратата и сигурно съм изглеждал вцепенен от страх. — Просто двама души от другия край на света искат да разберат дали си жив.

Тогава ми идваше да се пошегувам, че едва не са ме докарали до инфаркт, но все пак се въздържах. Не изглеждаха никак въодушевени, че се е наложило да издирват някакъв тип.

Обадих се на майка и я уверих, че съм добре. Тогава изобщо не ми минаваше през ума, че някой може да се притеснява за мен. По онова време тази мисъл ми беше съвсем далечна. Чувствах се напълно сам и единствената ми грижа беше собственото ми оцеляване. Сега обаче бях друг човек.

След всичките тези години на отчуждение и лъжи, това би било шанс да си оправим отношенията и да започнем отначало. Усещах, че трябва да го направя.

Другата положителна страна на предложението й беше, че ще изкарам една свястна ваканция на слънце — нещо, от което бях лишен години наред, докато работех в Лондон и то предимно вечер. Все още се чувствах изтощен от преминаването към новото лечение и знаех, че няколко седмици в хубава обстановка ще са ми само от полза. Майка беше писала, че живее насред нищото, в малка ферма близо до река. Звучеше много идилично. Австралия, и по-специално нейната природа, винаги са заемали специално място в сърцето ми. Връщането ми там щеше да е като балсам за душата.

Списъкът с аргументи „за“ пътуването беше дълъг. Но този с „против“ беше още по-дълъг. А начело в него стоеше най-голямата ми грижа: Боб. Кой щеше да се грижи за него? Как можех да съм сигурен, че като се върна, той ще е тук и ще ме чака? И наистина ли искам да се разделя с моята сродна душа в продължение на няколко седмици?

Отговорът на тези въпроси узря в мен почти мигновено.

Щом казах каква е работата, Бел веднага се съгласи да го вземе в апартамента си и да се грижи за него, докато ме няма. Знаех, че мога да й се доверя, но продължавах да се питам как би се отразило това на Боб.

Другата ми голяма грижа бяха парите. Дори майка ми да поемеше пътните разноски, пак нямаше да ме пуснат в Австралия без пукната пара. Направих някои проучвания и открих, че ми трябват минимум 500 лири в брой, за да получа право на достъп.

Няколко дни претеглях всички „за“ и „против“, но най-накрая реших да замина. И защо не? Малко слънце и смяна на обстановката щяха да ми подействат добре.

Предстоеше ми много работа. Като начало трябваше да си извадя нов паспорт, което никак не беше лесно, предвид живота, който водех през последните години. Социалният работник, който отговаряше за мен, ми помогна в събирането на необходимите документи, включително и свидетелство за раждане.

После трябваше да проуча всички възможни полети. Най-изгодно беше да пътувам с китайските авиолинии Еър Чайна до Пекин, а после надолу до Мелбърн. Този маршрут беше по-дългият и включваше дълъг престой в Пекин, но пък беше най-евтината оферта, в сравнение с останалите. Майка ми беше дала и свой имейл адрес. Пратих й писмо с всички подробности, включително номера на новия ми паспорт. Няколко дни по-късно получих потвърждение от уебсайта, чрез който майка ми беше запазила билетите. Вече нямаше връщане назад.

Единственото, което ми оставаше, беше да събера 500 лири. Лесна работа.

Полетът за Австралия, който открих, беше в първата седмица на декември. Ето защо, няколко седмици преди това работех по цял ден, независимо от времето. През повечето време и Боб беше с мен, но го оставях вкъщи, ако валеше много силно. Знаех, че не обича дъжда и не исках да рискувам да се простуди или да хване друга болест, точно преди пътуването ми. Нямаше да мога да замина за Австралия, ако знам, че той пак е зле.

Скоро заделих по-голяма част от необходимата сума и я държах в малка кутийка от чай, която открих някъде. Бавно, но сигурно тя започваше да се пълни. Когато наближи денят на заминаването, вече имах достатъчно пари за път.

* * *

Тръгнах към летище Хийтроу с натежало сърце. Сбогувах се с Боб в апартамента на Бел. Той не ми се видя много угрижен, но и нямаше как да знае, че заминавам за близо шест седмици. Знаех, че ще е на сигурно място при Бел, но нещо все не ми даваше мира. Наистина се бях превърнал в родител параноик.

Ако си бях въобразявал, че пътуването до Австралия ще е приятно и разтоварващо приключение, значи жестоко съм се лъгал. Тридесет и шестте часа, които то продължи, бяха същински кошмар.

Всичко започна относително добре. Полетът на Еър Чайна до Пекин трае единайсет часа и мина спокойно. Гледах филм, ядох, но така и не успях да заспя, защото не се чувствах в най-добрата си форма. Причината за това отчасти беше заради лекарството, което пиех, но и заради влажния климат в Лондон. Изглежда бях стоял прекалено дълго под проливния дъжд, за да продавам Биг Ишу. Имах зверска настинка и не престанах да кихам през целия полет. Някои от стюардесите и останалите пътници ме изгледаха странно, но нищо повече.

Докато се придвижвахме към терминала след кацането, капитанът направи съобщение по радиоуредбата. Първо беше на китайски, но после имаше и превод на английски. В общи линии ставаше дума да останем по местата си, докато не ни приканят да напуснем самолета.

„Странно“, помислих си.

Следващото, което видях, бяха двама униформени китайски служители с маски. Идваха по пътеката между седалките — право към мен. Щом наближиха, единият извади термометър.

Появи се и една стюардеса, която превеждаше.

— Тези господа са представители на китайското правителство. Налага се да премерят температурата ви — каза тя.

— Добре — съгласих се, защото усетих, че не е моментът да споря.

Отворих широко уста и стоях така, докато единият от тях следеше за времето. След като си промърмориха нещо на китайски, стюардесата каза:

— Налага се да отидете с двамата господа за няколко рутинни медицински изследвания.

Годината беше 2008 — пикът на истерията около свинския грип. Китай беше особено чувствителен на тази тема. Няколко дни по-рано бях гледал репортаж по новините, в който показаха как не разрешават достъп в Китай на хора, за които има дори най-малко съмнение, че са носители на вируса. Много други бяха затворени под карантина и държани така с дни. Ето защо ми беше доста нервно, докато следвах държавните служители. Представях си как ме затварят в някой китайски изолатор и ме държат цял месец там.

Направиха ми какви ли не изследвания — от кръвна проба до натривки. Явно откриха куп интересни неща, но пък нито следа от свински грип, вируса на острия респираторен синдром или друга зараза. След няколко часа един от служителите, с леко извинителен тон, ми каза, че мога да си вървя.

Единственият проблем беше, че сам трябваше да открия пътя до терминала за прекачване в това огромно, подобно на хангар пространство, каквото е летището в Пекин. Разполагах с три часа да открия багажа си и самолета, с който трябваше да продължа. От години не бях попадал на летище. Вече бях забравил колко огромно и бездушно нещо е това, особено пък мястото, на което се намирах. Наложи се да взема влак от единия до другия край на Терминал 3.

След като успях да се изгубя на няколко пъти, най-после открих моя полет — по-малко от час преди излитането на самолета.

Откъртих една тежка въздишка, когато най-после се озовах на мястото си в самолета — товар ми падна от гърба. От изтощение спах като пън чак до Мелбърн. Там обаче ме чакаше ново изпитание.

Докато минавах през митническата проверка, изведнъж забелязах някакъв лабрадор да души багажа ми.

— Извинете, сър, бихте ли дошли с нас насам — извика ме митничарят.

„Боже, май така и няма да успея да се видя с майка ми“, помислих си.

Отведоха ме в някакво помещение за проверка и взеха да преглеждат багажа ми. После го провериха с електронен детектор за дрога. По изражението на митничарите схванах, че има някакъв проблем.

— Опасявам се, че вещите ви дадоха положителна проба за кокаин — каза човекът от охраната.

Направо се стъписах. Изобщо нямах представа как е възможно това. Нито някога съм взимал кокаин, нито познавах човек, който употребява. Никой от приятелите ми не можеше да си го позволи.

Както се оказа, не било противозаконно да има следи от кокаин в багажа ми, стига да е само за лична употреба.

— Ако сте обикновен потребител и носите само количество за лична употреба, просто ни кажете и сте свободен да си тръгнете — каза митничарят.

Обясних им каква е ситуацията.

— В момента съм на рехабилитационна програма за наркозависими и не вземам нищо — казах. После им показах писмото от лекаря, в което се обясняваше защо съм на субутекс.

Най-накрая отстъпиха. Претърсиха и мен за последно и ме освободиха. Минаването през митническата проверка ми отне почти час. Сега трябваше да взема полет до Тасмания, който продължи още няколко часа. Докато стигна до крайната точка, вече беше станало привечер и аз бях напълно изтощен.

* * *

Срещата с майка ми мина чудесно. Тя ме чакаше на летището в Тасмания и здравата ме напрегръща. Плачеше неудържимо, сигурно не можеше да повярва, че ме вижда жив.

Аз също се радвах да я видя, но не стигнах до плач.

Къщата беше толкова прекрасна, колкото ми я беше описала в писмото си. Представляваше просторна и слънчева вила с огромен заден двор и градина. Наоколо имаше ниви, покрай които минаваше река. Мястото беше спокойно и идилично. През целия следващ месец не мръднах оттам, просто си почивах, възстановявах се и събирах сили за новото начало.

Само след няколко седмици се почувствах нов човек. Лондонските ми тревоги останаха, буквално, на хиляди километри разстояние. По-точно на шестнайсет хиляди километра. Родителският инстинкт на майка ми проработи и тя непрекъснато се грижеше да съм добре нахранен. Усещах как силите ми се възвръщат от ден на ден. Освен това чувствах, че връзката между нас двамата отново се заздравява.

Първо си поговорихме сериозно и задълбочено, но сега вече бях напълно открит с нея. Една вечер, докато седяхме на верандата и наблюдавахме как слънцето залязва, изпих няколко питиета и изведнъж нещо в мен се отприщи. Не че беше някаква покъртителна изповед, нито пък се стигна до Холивудска драма — просто говорех… и говорех.

Явно от известно време насам съм имал нужда да отворя емоционалните си шлюзове. С години бях използвал наркотици, за да притъпя чувствата си, всъщност да съм сигурен, че изобщо не изпитвам чувства. Сега бавно, но сигурно, това се променяше. И чувствата ми лека-полека взеха да се възвръщат.

Докато й разказвах как бях стигнал буквално до дъното през последните десетина години, майка ми се ужаси, както сигурно би се ужасил всеки родител.

— Като те видях последния път се досетих, че нещата при теб не вървят, но и през ум не ми е минало, че може да е чак толкова зле — каза тя, готова да се разплаче.

Известно време седя до мен, стиснала главата си с ръце, и понякога отронваше по едно „Защо?“.

— Защо не ми каза, че си загубил паспорта си?

— Защо не ми се обади и не помоли за помощ?

— Защо не се свърза с баща си?

Очевидно се обвиняваше за всичко случило се с мен. Каза, че се чувства така, сякаш ме е предала и изоставила, но аз я успокоих и й казах да не се обвинява. Защото всъщност аз самият предадох и изоставих себе си. Категорично никой друг нямаше вина за това.

— Нали не беше твое решението да спя в кашони на улицата и всяка вечер да вземам хероин до откат. Аз го реших — казах. При тези думи тя се разплака.

След като ледовете между нас се пропукаха, общуването ни стана много по-леко. Поговорихме за миналото и за детството ми в Австралия и Англия. Много ми олекна, че вече мога да говоря откровено с нея. Признах, че докато бях по-млад, съм я чувствал чужда и далечна. Да ме отглеждат само бавачки, както и постоянно да се местим от място на място, също е изиграло своята роля.

Това, естествено, я разстрои, но тя се оправда, че се е налагало да се грижи за нашата прехрана и да имаме покрив над главата. Разбирах я, но въпреки това ми се щеше да беше намирала повече време за мен, докато бях малък.

Двамата много се смеехме, не водехме само мрачни разговори. Дадохме си сметка колко много си приличаме и се забавлявахме, припомняйки си караниците ни, когато бях тийнейджър. Тя си призна, че и двамата с нея сме като остри камъни.

— Аз съм силна личност, ти също — ето откъде идва всичко — каза.

През повечето време обаче говорехме за настоящето, не за миналото. Тя ме разпитваше надълго и нашироко как се възстановявам от дрогата и какво искам да постигна оттук нататък, след като вече съм почти чист. Обясних й, че все още напредвам крачка по крачка, но с повече късмет ще съм се изчистил окончателно след около година. Понякога тя просто ме слушаше, което иначе не се случва чест. Друг път аз слушах. Мисля, че тогава двамата научихме много един за друг и не на последно място — че дълбоко в себе си много си приличаме. Точно там се коренеше причината за непрекъснатите ни сблъсъци, докато бях по-млад.

По време на дългите ни разговори много често споменавах Боб. Носех негова снимка, която показвах наляво и надясно на всеки, който прояви интерес.

— Изглежда страхотен сладуран — усмихна се майка, като го видя.

— Наистина е такъв — отговорих, светнал от гордост. — Не ми се мисли къде щях да съм сега, ако не беше той.

Пътуването до Австралия беше страхотно. Помогна ми да прочистя съзнанието си и да направя равносметка докъде съм стигнал и какво искам да постигна оттук нататък.

Нещо в мен жадуваше да се върна пак там. В Австралия имах семейство и определено можех да получа много по-голяма подкрепа, отколкото в Лондон. Но мисълта за Боб винаги ме спираше — той щеше да е изгубен без мен, както и аз без него. Ето защо идеята да се върна в Австралия не ме държа дълго. В началото на шестата седмица от престоя си аз вече мислено бях на самолета обратно за Англия.

Този път се сбогувах с майка си както се полага. Тя дойде с мен на летището и ме изпрати чак до самолета за Мелбърн, където щях да прекарам известно време с кръстниците. През юношеските ми години двамата имаха голямо значение в моя живот. По онова време бяха собственици на тогавашната най-голяма частна телекомуникационна компания в Австралия. Първи въведоха пейджинг системата, затова бяха доста заможни. Като момче много ми харесваше да им гостувам в голямата къща, която си построиха в Мелбърн. Даже понякога живеех с тях, когато отношенията с майка ми не вървяха.

Те реагираха на моето житие-битие по същия начин като майка ми — бяха шокирани.

Предложиха да ми помогнат финансово и дори да ми намерят работа в Австралия. Но и на тях обясних, че вече имам свои отговорности в Лондон.

* * *

Пътуването обратно мина без особени сътресения. Сега се чувствах много по-добре, здрав и дееспособен. Сигурно и видът ми е бил такъв, защото не привлякох вниманието на митничарите и имигрантските служби. Чувствах се толкова отпочинал и възстановен след престоя в Австралия, че прекарах в сън почти цялото пътуване.

Нямах търпение отново да видя Боб, въпреки че част от мен се притесняваше да не се е променил и дори да ме е забравил. Но се оказа, че изобщо не е трябвало да се безпокоя.

В мига, в който прекрачих прага на апартамента на Бел, той вирна опашка и се метна от дивана право към мен. Носех му малки подаръчета, двойка плюшени кенгурута. Той веднага разпарчетоса едното. На път за вкъщи, същата вечер, по стар обичай се покатери по ръката ми и се разположи на раменете. В този момент пътешествието ми до другия край на света — като преживяване и емоция — вече беше забравено. Сега отново бяхме само ние двамата с Боб срещу целия останал свят. Сякаш никога не бях заминавал.