Джеймс Боуен
Уличният котарак Боб (6)

Глава 6
Човекът с котарака

На следващата сутрин се събудих от внезапен и оглушителен трясък. Трябваше ми известно време да се съвзема, но щом дойдох на себе си, веднага се досетих каква е работата. Дрънченето на метал идваше откъм кухнята. Това вероятно означаваше, че Боб отново се опитва да отвори шкафа, където държах храната му, и междувременно е съборил нещо.

Хвърлих бегъл поглед към часовника — беше 9 ч. След вълненията предишната вечер бях решил да си поспя, но явно Боб е преценил, че повече не може да ме чака. Така, по своя си начин, ми казваше: „Надигай се, искам си закуската!“.

Измъкнах се от леглото и се затътрих към кухнята. Малката алуминиева тенджерка, в която кипвах млякото, лежеше на пода. Щом ме видя, Боб решително се устреми към своята купичка.

— Ясно приятел, схванах ти мисълта — казах, докато отварях кухненските шкафове и вадех пакета с любимото му пилешко. Изсипах две дози в купичката и го наблюдавах как я омете за секунди. После излочи водата от паничката си, изми муцуната и лапките си и затопурка към дневната. Там, очевидно страшно доволен от себе си, зае любимото си място до радиатора.

„Защо ли и нашият живот не е толкова простичък“, помислих си.

Отначало реших този ден да не ходя на работа, но после размислих. Снощното приключение можеше да се окаже само временен късмет, а с тия пари нямаше да изкараме дълго. Скоро щяха да пристигнат сметките за газ и електричество. А като се има предвид колко студено беше времето през последните месеци, не се очакваше да са особено приятно четиво. Лека-полека взе да ми просветва, че сега имам нови отговорности. Трябваше да храня още едно гърло — доста ненаситно и манипулативно.

Ето защо, след като и аз изгълтах закуската си, започнах да си събирам нещата за работа.

Не бях сигурен дали Боб ще иска да дойде с мен и този път. Може вчерашният ден да е бил просто някакво изключение. Нищо чудно вече да е задоволил любопитството си къде точно ходя и какво правя, като излизам от къщи. Въпреки това, пъхнах няколко сандвича и за него в калъфа на китарата, ако случайно реши пак да ме последва.

Тръгнах в ранния следобед. Очевидно беше какво се каня да правя: преметнах раницата и китарата на гръб. Ако на него не му се щеше да излезе с мен, което беше рядкост, той ясно ми даваше знак, като се скриваше зад дивана. За момент си помислих, че точно така ще стане и днес. Когато свалих веригата на външната врата, той се упъти към дивана, но щом се наканих да затворя вратата след себе си, се метна напред и тръгна след мен по стълбището.

Като излязохме навън, веднага се шмугна в храстите да си свърши работата. После обаче, вместо да се върне при мен, свърна към кофите за боклук.

Кофите за боклук постепенно се превръщаха в магнетично място за него. Един господ знае какво намираше, а и ядеше, там. Усъмних се, че може би само заради това е решил да слезе долу с мен. Никак не ми беше приятно да се рови из отпадъците и отидох да проверя какво толкова има вътре. Човек никога не знае кога ще мине боклукчийската кола. За късмет тази сутрин беше минала по-рано, защото не беше останал никакъв боклук. Само тук-там се търкаляше по нещо, което едва ли щеше да зарадва Боб. Успокоен, реших да продължа без него. Знаех, че все ще намери начин да се промъкне обратно във входа, особено сега, когато повечето от съседите го познаваха. За някои се беше превърнал в истинска слабост и те се захласнаха по него, щом го срещнат. Една жена от долния етаж всеки път му даваше някакво лакомство. Най-вероятно вечерта щях да го заваря да ме чака на площадката.

„Така е най-добре“, казах си, докато крачех към шосето. Предишния ден Боб ми беше направил огромна услуга. Нямах намереше да злоупотребявам с приятелството му и насила да го карам да идва с мен всеки ден. Той ми беше другар, а не черноработник!

Небето беше оловно и май пак се канеше да вали. Ако и в центъра на Лондон беше същото, значи само ще си загубя времето. Да свириш на улицата в дъждовен ден изобщо не е добра идея. В такова време, вместо да поспрат и да покажат съпричастие, хората просто бързешком отминават. Ако и в центъра вали като из ведро, направо се обръщам и се прибирам, казах си. По-добре да прекарам деня с Боб. Исках с припечелените предишния ден пари да му купя свестен нашийник и каишка.

Сигурно бях извървял двеста метра по улицата, когато усетих, че зад мен върви някой. Обърнах се и видях познат силует да топурка по тротоара.

— Аха, май сме променили решението си, така ли? — казах, когато ме наближи.

Боб леко наклони глава на една страна и ме удостои с един от неговите жаловити погледи, сякаш казваше: „Ами, защо съм дошъл тогава?“.

Връзката за обувки все още беше в джоба ми. Вързах го и двамата продължихме заедно по улицата.

Улиците в Тотнъм са съвсем различни от тези при Ковънт Гардън, но също като предишния ден хората взеха да ни зяпат. И също като предишния ден един-двама ме изгледаха неодобрително. Явно си мислеха, че нещо ми хлопа, щом се шляя наоколо с рижава кожа, вързана с връзка за обувки.

— Ако и занапред ще я караме така, май наистина трябва да ти купя свястна каишка — тихичко казах на Боб и кой знае защо изведнъж се засрамих.

Но ако един ме погледнеше мръснишки, други десетина ми се усмихваха и ми кимаха. Една индийка, натоварена с пазарски торби, ни се засмя широко и слънчево:

— Вие двамата сте страхотна картинка.

Откакто се бях нанесъл в апартамента, никой от квартала не ме беше заговарял на улицата. Странно, но и поразително в същото време. Все едно мантията-невидимка на Хари Потър най-после се беше смъкнала от раменете ми.

Щом стигнахме мястото, където трябваше да пресечем шосето, Боб ме погледна така, сякаш казваше: „Хайде, давай, вече знаеш какво трябва да направиш“ и аз го метнах на рамо.

Не след дълго вече бяхме в автобуса, а Боб отново залепи нос о прозореца. Ето че пак бяхме на път.

Страховете ми за времето се оказаха основателни. Дъждът скоро заблъска по автобуса, образувайки странни фигури по прозореца, където Боб беше допрял муцуна. По улиците потече река от чадъри. Хората вървяха забързано, някои направо тичаха, прецапвайки от време на време напряко през улицата, за да избегнат пороя.

За щастие, докато стигнем центъра, дъждът намаля. Въпреки лошото време, сега навалицата там беше още по-голяма от предишния ден.

— Ще се пробваме за час-два — казах на Боб, качих го пак на раменете си и се упътих към Ковънт Гардън. — Завали ли пак обаче, веднага се прибираме, обещавам.

Хората и сега непрекъснато ни спираха по Нийл стрийт. Този път с удоволствие ги оставих да се суетят около Боб. Само за няколко минути поне десетина души ни спряха и най-малко половината пожелаха да се снимат с нас.

Скоро схванах, че номерът е изобщо да не се задържам на едно място, иначе се озовавах обграден от тълпа още преди да съм се усетил.

Тъкмо наближавахме края на Нийл стрийт, където завивах към Джеймс стрийт, когато се случи нещо любопитно. Внезапно усетих лапите на Боб да се движат по рамото ми. Докато се усетя, той вече се спускаше по ръката ми. Когато го свалих на тротоара, тръгна пред мен. Отпуснах връзката до краен предел и го оставих да води. По всичко личеше, че се ориентира къде сме и има намерение сам да се справи оттук нататък. Сега той показваше пътя.

Заведе ме право на мястото, където бяхме предишния ден. После се изправи на тротоара, изчаквайки ме да извадя китарата, за да се настани отново в калъфа.

— Ето, заповядай, Боб — поканих го, и той тутакси се намърда в мекия калъф, сякаш това открай време си е неговото място. Намести се така, че да вижда как покрай нас се извървява целият този свят, озовал се на Ковънт Гардън.

* * *

Имаше време, когато се водех от амбицията да стана истински музикант. Хранех надежди, че един ден ще се превърна в следващия Кърт Кобейн. Сега това може да звучи наивно и глупаво, но такъв беше великият ми план, когато пристигнах в Англия. Точно това казах на майка си и всички останали, когато напусках Австралия.

До едно време имаше кратки моменти, в които наистина вярвах, че от мен ще излезе нещо. Отначало беше трудно, но после, около 2002 година, положението се промени. Вече не живеех като клошар и се бях настанил в едно общежитие в Далстън. Лека-полека сформирахме банда с едни момчета, с които се бях запознал. Групата ни се състоеше от четирима китаристи и носеше наименование Хайпър Фюри^[1], което доста красноречиво говореше за умонастроенията ни по онова време. Името наистина много точно описваше тогавашното ми състояние — бях същински гневен млад човек. И без преувеличение можеше да се каже, че бях свръхяростен — към живота като цяло, а и заради усещането за някаква несправедливост спрямо мен. Музиката беше отдушник и за шева, и за тревогите ми.

Та, по тези причини не успяхме да станем особено популярни. Песните ни бяха гневни и мрачни, а текстовете им — още повече. Това едва ли е чудно, щом като се влияехме от банди като Найн Инч Нейлс и Нирвана.

Все пак успяхме да направим два албума, макар че по-точно ще е да кажа ий-пи^[2]. Първият излезе през септември 2003 година — издадохме го с една друга банда, Къроужън. Казваше се Къроужън срещу Хайпър Фюри, и в него имаше две суперяки парчета — Атака и Око за око. И техните заглавия доста ясно показват музикалната ни философия. След шест месеца, през март 2004 година, той беше последван от втория ни албум, Корпус за тотално унищожение. В него имаше три песни: Покаяние, Абсолют и нова версия на Око за око. Е, от него се продадоха няколко копия, но той определено не хвърли света в пламъци. Иначе казано: не ни поканиха на фестивала в Гластънбъри^[3].

Въпреки това си имахме фенове и даже изнесохме няколко концерта, основно в северната част на Лондон и на места като Камдън, например. Там имаше благодатна почва за готик стила и ние добре се вписахме. И като визия, и като звук бяхме наистина част от средата. Свирехме по заведения и на партита, където се употребява дрога — главно на места, където ни канеха. По едно време сякаш бяхме само на крачка от успеха. Най-големият ни концерт беше в Дъблин Касъл, известен музикален клуб в северен Лондон. Там свирихме няколко пъти. По-точно свирихме на Готик Съмър Фестивал, което по онова време си беше голяма работа.

Всичко вървеше толкова добре, че по едно време аз и едно от момчетата от Корисайън, Пийт, се събрахме и основахме своя независима марка — Кърапт Драйв Рекърдс. Работата обаче не потръгна, или по-точно — аз не работех.

По същото време с Бел вече бяхме започнали връзката си, която щеше да се окаже доста краткотрайна. Преди това двамата бяхме наистина страхотни приятели. Тя е много обичлив човек и непрекъснато се грижеше за мен, но връзката ни беше обречена от самото начало. По онова време тя също вземаше наркотици и двамата бяхме зависими от дрогата в еднаква степен. Това не помагаше нито на мен, нито на нея в опитите ни да се откажем от порока. Докато единият се опитваше да остане чист, другият се боцкаше, и обратното. Получаваше се нещо като скачени съдове. Това не ми позволяваше да изляза от омагьосания кръг. Уж опитвах да се откъсна от този омагьосан кръг, но сега, като погледна назад, трябва честно да си призная, че не се стараех особено. Сигурно защото не ми се вярваше, че това наистина е възможно. В съзнанието ми бандата винаги беше на заден план. Не ми трябваше много, за да се върна към старите си навици — в буквален смисъл.

През 2005 година се примирих, че участието ми в групата е просто хоби, а не начин да си изкарвам прехраната. Пийт продължи да се занимава със звукозаписната ни компания и вярвам, че го прави и досега. Но аз така отчаяно се борех с моята зависимост от наркотиците, че изпаднах от играта — за пореден път. Това се оказа един от многото втори шансове, които изтекоха през пръстите ми. Така и няма да науча какво би станало с мен, ако тогава бях тръгнал по друг път.

Но въпреки всичко от музиката не се отказах. Дори когато бандата се разпадна и стана ясно, че повече няма да мога никъде да работя като професионалист, продължавах всеки ден да свиря на китара с часове, като импровизирах с различни парчета. Това беше страхотен отдушник. Един господ знае къде щях да стигна без музиката. Това, че свирех на улицата през последните няколко години, коренно промени живота ми. Ако не беше свиренето, а и парите, които ми носеше, направо ми беше страшно да си помисля какво бих правил, за да припечелвам нещо. Непоносимо беше да си го представя.

* * *

Тази вечер, още щом започнах да свиря, туристите пак взеха да се тълпят около нас. Повтори се картината от предишния ден. В мига, когато се появих — по-точно в мига, когато Боб се появи — хората, иначе подминаващи бързешком, взеха да се поспират и да си общуват с него. Отново повече жени, отколкото мъже проявяваха интерес към Боб.

Малко след като започнах да свиря, покрай нас мина една жена, пътен полицай, с каменна физиономия. Забелязах обаче, че щом погледът й попадна на Боб, цялата се размекна и започна да се усмихва.

— Я се виж само! — възкликна тя и се наведе да погали Боб. Мен почти не ме забеляза и не хвърли нито една монета в калъфа на китарата. Но на мен и това ми стигаше. Започваше да ми харесва начина, по който Боб озаряваше дните на тези хора.

Той е красиво създание — по този въпрос няма две мнения. Но не е само това. В него има и нещо друго. Неговият характер и индивидуалността му най-много привличат вниманието. Хората усещат, че не е обикновен котарак. Самият аз също го чувствам. Той е много специален. Успява да създаде някаква особена връзка с хората, или поне с онези от тях, които в сърцата си са наистина добри. От време на време забелязвам как се наежва, щом види някого, който не му е по сърце. Малко след като заехме мястото си, покрай нас мина наглед доста интелигентен и богат човек от Близкия Изток, хванал за ръка много красива блондинка. Нищо чудно да беше и модел.

— О, виж каква страхотна котка — възкликна тя, отби се от пътя и го дръпна за ръка да спре. Той обаче изобщо не се впечатли и махна, като че казваше: „Е, и какво от това?“.

В мига, в който го направи, Боб рязко промени езика на тялото си. Той леко изви гърба си в дъга и застана още по-близо до мен, буквално на сантиметри. Това за околните може би остана незабележимо, но на мен ми говореше много. „Чудно дали този човек не напомня на Боб за някого от неговото минало? — помислих си, докато двойката отминаваше. — Дали и преди не е виждал същия поглед.“

Какво ли не бих дал да разбера историята на Боб, да разкрия какво го е довело в нашия вход онази вечер. Но явно така и няма да науча никога. Остава ми само да правя догадки.

Този път, като започнах да свиря, бях много по-спокоен в сравнение с преди двайсет и четири часа. Допускам, че присъствието на Боб зареждаше и мен, чисто психологически. Доскоро самият аз се бях опитвал да привлека вниманието на тълпата, но това си беше неблагодарна работа. Припечелването на всяко пени изискваше огромно усилие. С Боб обаче беше различно. Отначало ми беше малко странно с какво точно привлича хората. Освен това се чувствах отговорен за него в тази навалица. Ковънт Гардън, както и цял Лондон, си има и своите откачалки. Ужасявах се от мисълта, че някой просто може да го грабне и да побегне.

Сега обаче беше съвсем друго. Имах чувството, че и двамата сме в безопасност, сякаш сме си у дома.

Щом започнах да пея, монетите заваляха в калъфа също като предния ден. „О, колко е хубаво!“, помислих си.

Много време беше минало, откакто бях казвал това за последен път.

* * *

Когато три часа по-късно тръгнахме да се прибираме, в раницата ми пак звънтяха монети и тя беше натежала от тях. Но тази вечер нямах намерение да ги изхарча за скъпа индийска храна. Смятах да ги дам за нещо по-практично.

На следващия ден времето беше още по-лошо, а според прогнозата вечерта щеше да вали проливно. Затова реших да отделя повече време на Боб, вместо да ходя да свиря. Ако и занапред щеше да идва с мен, тогава се нуждаеше от по-прилична екипировка. Нямаше как да продължа да го развеждам така — вързан с връзка от обувки. Освен всичко останало, това беше и доста неудобно, да не говорим колко е опасно.

Ето защо двамата с Боб се метнахме на автобуса към Арчуей. От по-рано знаех, че поделението на дружеството Закрила за котките за северен Лондон е там.

Явно Боб веднага усети, че това не е същият маршрут, по който минавахме предишните два дни. От време на време той се обръщаше към мен, сякаш казваше: „Е, днес къде ще ме водиш?“. Но не беше притеснен — просто му беше любопитно.

Магазинът на Закрила за котките се оказа елегантно и модерно място, с всякакъв вид стоки, играчки и книги за котки. Имаше камари с безплатни диплянки и брошури по всякакви въпроси, касаещи отглеждането на котки — от поставянето на микрочип до токсоплазмозата^[4]; от видове хранителен режим до съвети за кастрация. Взех няколко, за да ги прочета по-късно.

В магазина имаше само две продавачки и беше съвсем спокойно. Те също не устояха на Боб и дойдоха да си поговорим, докато оглеждах наоколо с него на рамото.

— Страхотен хубавец е — каза едната от жените, докато го галеше. Той явно разбираше, че е в добри ръце, защото се протегна към нея, докато тя го галеше и му говореше нещо.

От дума на дума се заприказвахме как сме се намерили двамата с Боб. Разказах им какво се беше случило предните два дни. И двете слушаха с усмивка и само кимаха.

— Много котки обичат да излизат на разходка със стопаните си — каза едната от тях. — Нямат нищо против да отидат в парка, или просто да повървят по улицата. Но случаят на Боб с доста по-различен.

— Така си е — съгласи се колежката й. — Според мен сте попаднали на същинско съкровище. По всичко личи, че е решил да остане при вас.

Стана ми много приятно да чуя от тях потвърждение за нещо, което дълбоко в себе си вече знаех. Все пак, от време на време, ме спохождаха съмнения дали да не опитам още по-настоятелно да го върна на улицата и дали е правилно да го задържа при мен в апартамента. Думите им наистина свалиха голям товар от гърба ми.

Онова, което не ми беше ясно, обаче е как най-добре да се грижа за Боб, ако постоянно ще ми прави компания из улиците на Лондон. Меко казано, това не беше най-подходящата среда за него. Като изключим натоварения трафик, там непрекъснато има някаква заплаха или потенциална опасност.

— Най-доброто за него е да му вземете каишка като тази — каза една от продавачките и ми подаде красива синя верижка от синтетична материя, която имаше нагръдник и подходящ нашийник. После ми разясни всички „за“ и „против“ този вариант. — Не е добре просто да прикачите каишката към нашийника на котката. Това може да нарани шията й и дори да я задуши, в най-лошия случай. Проблемът при по-качествените верижки е, че са изработени от еластична материя, или както им викат „бягство“, защото котката може да се измъкне, ако тя се закачи на нещо. Рискът при тях е в един момент да се озовете само с каишка в ръка — обясни тя и добави: — Според мен, във вашия случай, е най-добре да вземете нагръдник и каишка, щом като по цял ден сте навън.

— Това няма ли да е непривично за него? — попитах. — Така ще се чувства неестествено.

— Ще трябва да го приучите — съгласи се тя. — Може да ви отнеме седмица, че и повече. Слагайте му нагръдника по няколко минути на ден, докато свикне да излиза с него. Започнете най-напред с това. — Явно по погледа ми разбра, че все още се колебая. — А защо не опитаме още сега?

— Наистина, защо не — казах.

Боб стоеше кротко и не оказа особена съпротива, макар да усещах, че не му е съвсем ясно какво точно става.

— Просто му го сложете и го оставете да свикне с усещането, че има нещо върху тялото си — каза продавачката.

Нагръдникът, нашийникът и каишката излязоха около трийсет лири. Това бяха едни от най-скъпите им артикули, но бях сигурен, че си заслужава.

Ако бях някой бизнесмен, да речем изпълнителен директор на Джеймс & Боб Инкорпорейтид, задължително бих полагал грижи за своите подчинени — човек трябва да инвестира в човешкия ресурс. Само дето в тоя случай ставаше дума за котешки ресурс.

* * *

Само за два дни Боб свикна с нагръдника. Отначало му го слагах да ходи из къщи и дори понякога окачвах и каишката на него. Първо се чувстваше малко объркан подире му да се влачи тази толкова дълга кожена опашка, но скоро свикна с нея. Всеки път, когато минаваше през това изпитание, имах грижата да бъде възнаграден. Давах си сметка, че най-вредно е да му се карам и да му крещя — не че някога съм го правил, де.

След няколко дни вече излизахме на кратки разходки с новата каишка. В началото, когато идваше с мен да свиря, продължавах да му слагам старата връзка за обувки, но лека-полека взех да добавям и нагръдника, поне докато отивахме към работното си място. Бавно, но сигурно, той започна да го приема като част от тялото си.

Боб все така продължаваше да идва с мен всеки ден. Сега не стояхме много дълго навън. Не исках да му го причинявам. Макар вече да бях сигурен, че е готов да ме последва накрай света и, въпреки че постоянно беше на раменете ми и не му се налагаше да ходи, пак не исках да злоупотребявам с него.

Вече трета седмица заедно ходехме на работа, когато в един момент реши, че не му се излиза с мен. Обикновено щом ме видеше да си слагам палтото и да приготвям раницата, той се втурваше към мен, готов да му сложа каишката. Но един ден, докато се подготвях за излизане по обичайния начин, той първо се скри зад дивана, след това изпълзя и си легна край радиатора! Сякаш ми казваше: „Днес си взимам почивен ден“.

По всичко личеше, че е уморен.

— Май днес не ти е ден, а, Боб? — погалих го по гърба.

Той ме погледна по обичайния си начин.

— Дадено, няма проблем — казах и тръгнах към кухнята да му сипя бисквитки в купата, които да му стигнат, докато се прибера вечерта.

Някъде бях чел, че ако оставите телевизора включен, домашните любимци се чувстват по-малко самотни в отсъствието на стопаните си. Не бях съвсем сигурен дали е така, но за всеки случай пуснах телевизора. Боб веднага се примъкна на любимото си място и се втренчи в него.

* * *

В този ден наистина осъзнах каква промяна е внесъл в живота ми Боб. Щом седнеше на рамото ми или припкаше вързан на каишката отпред, всички обръщаха глави след нас. Без него обаче пак станах невидим. Вече доста хора от квартала ни познаваха и сега неколцина се разтревожиха от отсъствието му.

— Къде е котаракът днес? — попита ме един продавач на сергия, когато минавах покрай него вечерта.

— Взе си почивен ден — отговорих.

— А, хубаво, защото се притесних, че може нещо да се е случило на тоя малък приятел — усмихна се той и ми махна с ръка.

Още двама души ме спряха със същия въпрос. Щом им кажех, че Боб е добре, отминаваха. Никой не се задържа да си побъбрим, както правеха, когато Боб е с мен. Приех го, макар че не ми харесваше. Такъв е животът.

Не отричам, че звънът на монетите, които валяха в калъфа на китарата ми на Джеймс стрийт, беше музика за ушите. Но нямаше как да не отчета, че без Боб тази музика чувствително отслабна. Още докато свирех си дадох сметка, че тоя път няма да изкарам много. Трябваше да остана няколко часа повече, за да припечеля едва половината на това, което събирах заедно с Боб. Отново се бях върнал във времето преди той да се появи, но и така всичко беше наред.

Докато се прибирах същата вечер, нещо ми просветна. Не защото се връщах с по-малко пари. И така нямаше да гладувам. Просто животът ми беше станал толкова по-богат само заради присъствието на Боб.

Такова удоволствие е да имаш другар като него. Някак усетих, че ми се дава втори шанс да вляза в правия път.

Не е никак лесно да си изкарваш хляба на улицата. Хората не са склонни да те поощряват в това. Преди появата на Боб, още като приближах някого в пъба и той видеше китарата, ме отпращаше с „Не, благодаря!“, преди дори да съм казал „Здрасти!“. Случвало се е просто да понеча да попитам колко е часът, но бързаха да ме отпратят със: „Съжаляваме, нямаме дребни!“, още преди да съм си отворил устата. Това ми се случваше постоянно. Не ми даваха дори минимален шанс.

Хората обикновено не са склонни да те слушат. В техните очи си само човек, който гледа да измуфти нещо. И през ум не им минава, че аз работя. Не прося, а наистина се опитвам да си заслужа хляба. Това, че не съм облечен в костюм с вратовръзка и не нося куфарче или лаптоп, не съм на заплата, нито съм временно безработен, не означава автоматично, че съм авантаджия.

Присъствието на Боб ми даде шанс да общувам с хората. Докато им разказвах за него, можеха да добият представа и за положението, в което се намирам. Като ме попитаха откъде то имам, започвах да обяснявам как сме се срещнали и как заедно изкарваме парите за наема, тока и газта. Тогава бяха много по-склонни да ме изслушат.

От чисто психологическа гледна точка хората вече ме виждаха в друга светлина. Котките много внимателно подбират с кого да бъдат. Ако не си харесват стопанина, просто тръгват да си търсят друг. Винаги го нравят. Заминават си и започват да живеят при друг човек. Видеха ли ме с Боб на рамо, хората сякаш омекваха. Това и мен ме правеше повече човек, особено след като в един момент напълно бях изгубил човешкия си образ. Присъствието на Боб някак възвръщаше и собствената ми самоличност. Дълго време преди това бях човек без лице, сега отново се превръщах в личност.