Джеймс Боуен
Уличният котарак Боб (11)

Глава 11
Объркана самоличност

През пролетта и лятото на 2008 година да си уличен музикант в Лондон ставаше все по-трудно и тежко занимание, на моменти почти невъзможно. За това имаше няколко причини. Познавах хора, според които проблемите в икономиката изобщо не засягат хората на улицата, но изобщо не беше така. Икономическата криза, която по това време една започваше, доста здраво удари мен и останалите като мен. Доброжелателните минувачи, за които доскоро не беше проблем да отделят за нас двамата с Боб по лира — две, сега взеха да държат сметка на парите си. Един-двама от постоянните ни почитатели дори ми казаха направо, че ги е страх да не загубят работата си. Нямаше как да споря с тях. Ето защо вече ми се налагаше да работя много по-дълго време на ден, но въпреки това изкарвах по-малко пари за плащане на сметките и прехраната пи с Боб.

Все някак щях да се справя и с това, но по-големият проблем бяха служителите на реда — започнаха да преследват строго уличните изпълнители, които не работят на определените за тях места. Нямах обяснение защо решиха точно сега да затегнат режима, но това определено ми вгорчи живота.

Като цяло ковънт-гардовете са разумни хора. Е, имал съм спречквания с най-агресивните от тях, но иначе никога не са се отнасяли зле с мен. Сега обаче дори те взеха да конфискуват вещите на онези, които не приемаха думите им насериозно. Не ми се вярваше да са им дали по-големи правомощия — сигурно просто им бяха казали да се отнасят по-сериозно към задълженията си.

Сред тях се появиха и нови физиономии. Един от най-агресивните новаци ме заплаши, че ще ми вземе китарата. Някак успях да го разубедя, като му обещах, че ще свиря само на определените за това места, или пък изобщо ще се изнеса от квартала. Цял час и половина стоях и дебнах иззад ъгъла, преди пак да се върна на Джеймс стрийт.

Това се превърна в една постоянна игра на криеница, но лека-полека на мен не ми останаха места за криене. Изглежда новият блюстител на реда знаеше къде може да ме открие. Всеки път трябваше да се разкарвам и оттам; ако ли не — получавах дълго конско. Това започваше да ме изтощава. Дълбоко в себе си знаех, че се вижда краят на дните ми като уличен музикант. Капката, която преля чашата, дойде през май същата година.

Другите, които почерняха живота ми на уличен музикант, бяха служителите на метростанцията при Ковънт Гардън. Лошото отношение, което и без това имаха към мен, ставаше все по-неприятно. Представа нямам защо, но не ме искаха пред изхода на тяхната метростанция. Някои от контрольорите редовно пресичаха шосето, за да дойдат при мен и да ме залеят с обиди.

Това някак можех да понеса. Отдавна бях свикнал да ме обиждат. Но те явно се бяха наговорили и измислиха план как да се отърват от мен веднъж завинаги. Започнаха да викат от време на време транспортна полиция, нейните хора идваха и ми триеха сол на главата. Сякаш не ми стигаше всичко останало, ами и това. Научих се да се справям с тях, както и с другите представители на властта: измъквах се с обещанието никога повече да не стъпя на това място и пак се връщах, когато беше чисто. Не виждах каква може да е вредата от моето занимание. Нали на никого не правех зло?

Но един следобед всичко се промени.

* * *

Както обикновено, двамата с Боб бяхме тръгнали към Ковънт Гардън. От известно време при мен живееше мой приятел, Дилън — познавахме се още от групата, в която свирех. Него го бяха изритали от предишната му квартира, когато отказал да се поддаде на изнудването на някакъв безскрупулен хазяин за по-висок наем. Затова сега имаше нужда от покрив над главата за една-две седмици. Самият аз бях изпадал в същото положение, затова не можех да му откажа. Така той започна да спи на дивана.

Отначало Боб не се държеше много гостоприемно. Според мен се боеше, че така вече няма да съм само негов. Не след дълго обаче разбра, че Дилън не по-малко от мен обича животните и може да се радва на още по-голямо внимание. Нещата се оправиха. Боб си умира да е център на внимание.

Този следобед Дилън реши да дойде с нас на Ковънт Гардън. Тъй като денят беше слънчев и топъл, той явно искаше да му се порадва. Двамата с Боб си играеха, докато аз се разполагах на ъгъла на Джеймс стрийт. Сега, като се връщам мислено назад, не мога да повярвам какъв късмет извадих, че тогава и той беше с нас.

Едва бях преметнал китарата, ето че отнякъде с висока скорост долетя кола на транспортна полиция и спря отпред. От нея изскочиха трима и тръгнаха право към мен.

— Какво става? — попита Дилън.

— Кой знае. Май е обичайната проверка — казах, очаквайки, че ще последва редовното надлъгване и обещание да се махна от това място.

Само че грешах.

— Ей, ти! Да, точно ти, идваш с нас — извика единият от полицаите, докато ме сочеше.

— Защо? — попитах.

— Арестуваме те за заплашително поведение.

— Моля?! И кого заплашвам? Не разбирам за какво, по дяволите…

Още преди да завърша изречението, вече ме бяха сграбчили. Докато единият ми четеше какви са ми правата, другият ми сложи белезници.

— Ще ти разясним ситуацията, но сега си събирай партакешите и влизай в колата, преди да е станало още по-зле — каза единият.

— Ами котаракът ми? — И аз посочих Боб.

— В участъка има няколко кучешки колибки, ще го сложим там — отговори другият. — Освен ако нямаш някой познат, който да го отведе.

Главата ми се замая. Изобщо не можех да разбера какво става. После пред погледа ми попадна Дилън. Той изглеждаше явно смутен и нямаше намерение да се намесва.

— Дилън, ще се грижиш ли за Боб? — извиках. — Отведи го в апартамента. Ключовете са в раницата.

Той кимна и тръгна към Боб. Видях как го гушна и взе да го успокоява. Забелязах изражението на Боб — той беше ужасен от това, което се случва с мен. Въпреки затъмненото задно стъкло на колата, наблюдавах как силуетите на Дилън и Боб на тротоара постепенно изчезват от поглед.

Закараха ме в участъка на транспортна полиция. Все още нямах представа какво става. След минути стоях пред приемното гише. Накараха ме да си изпразня джобовете и да отговоря на поредица от въпроси. После ме заведоха в килия, където трябваше да чакам, докато дойде някой от следователите. Докато седях зад решетките, обграден от надраскани с графити стени и сред воня на застояла урина, в главата ми взеха да нахлуват страшни спомени.

И преди си бях имал вземане-даване с полицията, главно за дребни кражби. Когато си бездомен или вземаш наркотици, търсиш по всякакъв начин да си набавиш пари. Честно казано, едва ли има нещо толкова лесно като да крадеш в магазина. Основното ми занимание беше да крада месо. Задигах главно агнешко и скъпи бифтеци. Такива като бифтеците на Джейми Оливър^[1]. Агнешки джолани. Пушен бут. Никога пилета, те са много евтини. Крадях само най-скъпото. После получаваш половината от цената на стоката — това ти дават, ако продадеш откраднатото в някоя кръчма. Кръчмите са най-сигурното място да шитнеш крадена стока. Всеки го знае.

За първи път го направих някъде през 2001 или 2002 година, за да си набавя пари за дрога. Дотогава просех. А преди това бях на метадонова програма^[2]. По едно време бях чист, но после пак започнах, защото всичко при мен вървеше на зле. Преместиха ме в някакво долнопробно общежитие, където всички вземаха наркотици и аз отново се пуснах по низходящата спирала на зависимостта.

Още помня първия път, когато ме окошариха. Стана в магазина Маркс енд Спенсър в квартал Ейнджъл, Излингтън. Обикновено се обличах прилично и връзвах косата си, за да заприличам на някой куриер, който в края на работния ден, на път за дома, е наминал да си купи сандвич или литър мляко. Всичко се свежда до външния вид, затова човек трябва много да внимава. Появях ли се с раница или пазарска чанта, нямах никакъв шанс. Вместо това носех преметната напряко чанта на пощальон от Британската кралска поща. Днес това вече не е гаранция, но тогава никой не се заглеждаше в човек с чанта на пощальон.

Е, един ден ме спипаха. В мен имаше месо за около сто и двайсет лири.

Закараха ме в участъка. Тогава за кражбата ми наложиха само глоба от осем лири, които трябваше да платя на място. Извадих късмет, защото ми беше за първи път.

Това, разбира се, не ме спря. Трябваше да си набавям пари за дрога. Просто се налагаше. По онова време бях на хероин, а от време на време вземах и кока. Човек поема риск. Няма как.

Страшно гадно е да те натикат в участъка. Но трябва да изпиеш и тази горчива чаша. Вярно, седиш там и се самосъжаляваш, но с това нищо не се променя. За да се измъкнеш, трябва да скалъпиш някаква лъжа, но те изобщо не хващат вяра на приказките ти. Никога не ти вярват. Това е един зловещ затворен кръг — набутваш се в него, когато изпаднеш толкова ниско.

Ето защо работата като уличен музикант ми действаше така благотворно. Това беше законно занимание. И ме държеше в правия път. Но ето че сега отново се бях озовал зад решетките. Подейства ми като удар под кръста.

* * *

Прекарах в килията близо половин час, когато вратата най-накрая внезапно се отвори и следовател в бяла риза ме извика навън.

— Излизай — каза.

— Къде ще ме водите? — попитах.

— Ще видиш — отговори.

Заведоха ме в някакво празно помещение — имаше само пластмасови столове и една маса. Срещу мен седяха двама следователи. Честно казано, имаха доста отегчен вид. Единият взе да ме разпитва:

— Къде беше вчера вечерта около 18:30 часа?

— Свирех при Ковънт Гардън — отговорих.

— Къде по-точно?

— На ъгъла на Джеймс стрийт, срещу входа към станцията на метрото — казах самата истина.

— Влизал ли си в метростанцията по някое време същата вечер? — продължи ченгето.

— Не, никога не влизам вътре — отговорих. — Винаги пътувам с автобус.

— Как тогава има поне двама свидетели, които са те видели да ругаеш и плюеш една от контрольорките?

— Представа нямам — отвърнах смаян.

— Твърдят, че си дошъл с ескалатора откъм перона и си се опитал да се промъкнеш през бариерата без билет.

— Нали ви казвам, че това не съм бил аз — казах.

— А когато са те спрели, ти си наругал и си наплюл контрольорката.

Само седях и клатех глава. Това беше някакъв абсурд.

— После са те отвели до касата и са те принудили да си купиш билет — продължаваше онзи. — Направил си го по принуда и си се изплюл на стъклото на гишето.

Тогава вече ми прекипя.

— Вижте, това са пълни измишльотини — извиках. — Казах ви вече, че снощи не съм влизал в метростанцията. Нито преди това. Никога не пътувам с метро. Двамата с котарака ми ходим навсякъде с автобус.

Двамата ме изгледаха така, сякаш току-що бях изтърсил най-голямата лъжа на света.

Попитаха ме дали съм готов да подпиша декларация. Така и постъпих, като им обясних, че съм свирил цялата вечер. Сигурен бях, че охранителните камери ще го потвърдят. Но въпреки това в главата ми се въртяха какви ли не параноични мисли.

Ами ако всичко това е скалъпено нарочно? Какво ще стане, ако записите от охранителните камери в метростанцията са манипулирани? Как ли ще свърши всичко, ако се стигне до съд и там моята декларация е срещу думата на трима служители на метрото?

На всичкото отгоре мира не ми даваше мисълта какво би станало с Боб. Тогава кой ще се грижи за него? Дали ще остане при новите си стопани или пак ще се върне на улицата? Какво ще се случи с него тогава? Мисълта за това направо блокираше мозъка ми.

Задържаха ме още два-три часа. Не след дълго съвсем загубих представа за времето. В помещението не влизаше естествена светлина и не знаех навън ден ли е, или нощ. По едно време при мен дойде някаква полицейска служителка, след нея вървеше навъсен полицай.

— Трябва ми ДНК тест — каза тя, а той зае позиция в ъгъла със скръстени ръце и се втренчи в мен.

— Добре — казах и се направих, че не го виждам. Така и така нямах какво да губя. — Какво трябва да направя? — попитах жената.

— Просто седнете тук, а аз ще взема намазка от слюнката ви — каза, после извади малък комплект с тампони и епруветки. Изведнъж се почувствах като на зъболекар. — Отворете широко уста — продължи тя, после пъхна в устата ми дълга клечка с памук накрая, потърка я по вътрешната страна на бузата ми и това беше всичко.

— Готово — каза, сложи памучето в епруветка и си прибра нещата.

Най-после ме пуснаха от килията и ме заведоха пак на приемното гише в предната част на участъка, където подписах протокол, че ми връщат вещите обратно. Трябваше да подпиша и декларация, че съм освободен под гаранция и трябва да се върна след два дни.

— Кога ще знам дали ми е повдигнато официално обвинение? — попитах дежурния офицер, макар да подозирах, че едва ли ще може да ми отговори. За моя изненада обаче той каза, че това най-вероятно ще се разбере след два дни, когато дойда пак.

— Наистина ли? — учудих се.

— Най-вероятно — отговори той.

Веднага схванах, че това си има и добрите, и лошите страни. Добре е, че няма да се наложи да чакам с месеци, за да разбера дали съм обвинен; лошо, че ако ме обвинят, съвсем скоро ще ме тикнат в кафеза.

А тази перспектива никак не ме радваше.

* * *

Когато най-накрая ме освободиха, се озовах в непрогледния мрак зад Уорън стрийт. Клошарите вече се събираха на малки групи и се подготвяха за нощта, опитвайки да се покрият из уличките наоколо.

Наближаваше осем вечерта. Когато най-после се добрах до спирката на метрото при Севън Систърс, беше близо полунощ. Улиците взеха да се пълнят с пияници и натирени от кръчмите гуляйджии.

Въздъхнах с дълбоко облекчение, щом се прибрах в апартамента.

Дилън гледаше телевизия, а Боб се беше свил на обичайното си място под радиатора. Щом прекрачих прага, той скочи и хукна към мен, наклонил глава на една страна.

— Здрасти, приятел, как я караш? — клекнах и започнах да го галя по гърба.

Той веднага скочи на коляното ми и взе да трие муцунката си в лицето ми.

Дилън изчезна в кухнята, но скоро се появи оттам със студена бира от хладилника.

— Точно от това имах нужда, благодаря — казах, отворих кутията и поех една живителна глътка.

С Дилън поседяхме час-два, опитвайки се да намерим обяснение за онова, което ми се стовари на главата. И без това бях наясно, че контрольорите от метростанцията при Ковънт Гардън не ме харесват. Не мислех обаче, че ще стигнат чак дотам — да ме натопят за престъпление, което не съм извършил.

— Няма начин да подправят твоето ДНК, така че да съвпадне със слюнката на оня — успокояваше ме Дилън.

Щеше ми се и аз да съм така уверен като него.

Тази нощ спах на пресекулки. Преживяното наистина ме беше извадило от релси. Колкото и да си внушавах, че всичко ще с наред, не можех да се отърва от мисълта как животът ми може да се превърне в същински кошмар. Чувствах се безсилен, гневен и наистина изплашен.

* * *

На следващия ден реших да стоя настрана от Ковънт Гардън. Двамата с Боб се навъртахме около Нийл стрийт и на още едно-две места по Тотнъм Корт Роуд, но на мен умът ми беше съвсем другаде. Място не можех да си намеря при мисълта какво ще стане, когато се появя в участъка на следващия ден. Тази нощ също почти не мигнах.

Трябваше да се явя в участъка на транспортна полиция по обед, но тръгнах много по-рано, за да съм сигурен, че ще стигна навреме. Не исках да им давам повод да ми трият сол на главата. Оставих Боб у дома — за всеки случай, ако отново се наложи да вися с часове. Той също прихвана от моето безпокойство, докато крачех нагоре-надолу из апартамента и дъвчех сандвич за закуска.

— Спокойно, приятел, ще съм се прибрал, преди да усетиш — уверих го на тръгване. Ех, само ако бях наистина толкова сигурен, колкото се опитвах да се покажа.

Отне ми време, докато открия участъка, затънтен из малките улички около Тотнъм Корт Роуд. Докараха ме там в кола със затъмнени стъкла и си тръгнах чак по мръкнало, затова не беше чудно, че трудно го намерих.

Въпреки това пристигнах двайсет минути по-рано и трябваше да се мотая наоколо да убия времето. Усетих, че не мога да се съсредоточа в нищо. Най-накрая ме извикаха в някаква стая, където ме чакаха двама служители — мъж и по-млада жена.

Пред тях имаше папки с документи, които изглеждаха зловещо. Зачудих се какво ли са изровили за миналото ми. Един господ знае какви скелети се крият в тези досиета.

Пръв заговори мъжът. Той каза, че няма да ми бъде повдигнато обвинение за заплашително поведение. Досетих се каква може да е причината.

— Значи моята ДНК не е съвпаднала с тази от слюнката по стъклото на гишето за билети, така ли? — попитах, усещайки изведнъж прилив на сила.

Той само ме погледна и сковано се усмихна. Нищо не можеше да ми каже, беше повече от очевидно. Но на мен и не ми трябваше. Стана ясно като бял ден, че някой от служителите на метростанцията се е опитал да ме натопи, но се е провалил.

Това беше добрата новина, но лошата също не се забави.

Дамата ме уведоми за повдигнато обвинение, че свиря нелегално, или че „натрапвам присъствието си с цел извличане на облага“, ако трябва да използвам официалната формулировка.

Подхвърлиха ми някакъв лист и казаха, че трябва да се явя пред съда след седмица.

Въпреки това си тръгнах облекчен от участъка. „Натрапване на присъствие с цел извличане на облага“ беше относително леко обвинение, поне в сравнение с обвинението за заплашително поведение. Ако имах късмет, щях да се отърва с малка глоба и мъмрене, нищо повече.

В случай че се беше потвърдило обвинението за заплашително поведение, тогава картинката щеше да е съвсем различна. Наказанието щеше да е много по-страшно, можеше да се стигне и до затвор. Значи леко ми се размина.

Една част от мен копнееше да потърси реванш за несправедливост, която ми се случи. Описанието на човека, изплюл се на прозореца на гишето, нямаше нищо общо с мен. Ако започнех преписка, можех да ги накарам да съжаляват за погрешния арест.

Честно казано обаче, на път за вкъщи чувствах единствено облекчение. Имах усещането, че съм минал някакъв предел, макар още да не знаех какъв точно.

* * *

Предстоеше ми обаче явяване пред съда. Отидох в местния Граждански консултантски център, за да получа правна консултация. Може би трябваше да го направя много по-рано, но се чувствах прекалено объркан, за да съобразя.

Оказа се, че тъй като съм в рехабилитационна програма за наркозависими и живея в общинско жилище, имам право на правна помощ. Аз обаче не виждах смисъл да бъда представляван от адвокат в съда. Ето защо само се посъветвах какво да говоря на изслушването.

В консултантския център бяха съвсем откровени с мен: трябваше да се явя и да се призная за виновен, дето свиря на улицата. Ясно и просто. Налагаше се да отида сам, да се защитя и да се надявам, че съдията не с някой садист, който мрази уличните музиканти.

Когато денят за явяване пред съда настъпи, аз си облякох чиста риза (върху тениска с надпис „Изключително нещастен“) и се обръснах, преди да тръгна. В чакалнята имаше всякакъв тип хора: от мутри с наистина страшен вид — бръснати глави и източноевропейски акцент, до двама костюмари на средна възраст, които бяха нарушили правилата за движение.

— Джеймс Боуен. Съдът призовава господин Джеймс Боуен — обяви приповдигнато най-после някакъв глас. Поех си дълбоко въздух и влязох.

Магистратите ме гледаха така, сякаш съм някаква мръсна отрепка, която вятърът е довял от улицата. Но по закон не можеха да ми причинят кой знае какво, особено след като това беше първото ми обвинение за свирене на улицата.

Получих тримесечна условна присъда. Не ми наложиха глоба. Въпреки това, дадоха ясно да се разбере, че ако извърша друго нарушение, ще ме глобят, но ще има и по-лошо.

Когато изслушването свърши, Бел и Боб ме чакаха пред съда. Боб на минутата скочи от скута й и тръгна право към мен. Не искаше да изглежда прекалено мелодраматичен, но явно се радваше да ме види.

— Как мина? — попита Бел.

— Тримесечна условна присъда, но хванат ли ме пак, здравата ще си изпатя — отговорих.

— И какво ще правиш сега? — попита тя.

Погледнах я, после погледнах надолу към Боб. Отговорът явно се е изписал на лицето ми.

Вече бях извървял своя път като уличен музикант. Свирех на улицата от близо десет години, но времената се промениха. Животът ми също, особено откакто в него се появи Боб. От ден на ден ставаше все по-ясно, че не мога да продължа като уличен музикант. Това вече беше неприемливо във всяко отношение. Времената бяха такива, че не можех да свързвам двата края с припечелените на улицата нари. Освен това, заради тази работа аз, а още по-важно Боб, бяхме попадали неведнъж в опасна ситуация. Вече имаше реална опасност пипнат ли ме пак да свиря на непозволено място, да ме пратят право в затвора. Рискът не си струпаше.

— Не знам какво ще правя оттук нататък, Бел — казах. — Само едно е сигурно — вече няма да си изкарвам хляба като уличен музикант.