Джеймс Боуен
Уличният котарак Боб (8)

Глава 8
Как се узаконихме

Един четвъртък сутринта, няколко седмици след като вече бяхме партньори, като улични музиканти на Ковънт Гардън, станах по-рано от обикновено, направих закуска за двама ни и после с Боб излязохме. Вместо да поемем към центъра на Лондон обаче, този път слязохме от автобуса близо до Излингтън Грийн.

Вече бях взел решение — след като излиза с мен почти всеки ден из улиците на града, трябва да се погрижа и да му сложа микрочип.

Доскоро да се сложи микрочип на котка или куче беше сложна работа, но сега вече е много по-лесно. Всичко се свежда до проста хирургическа процедура, при която ветеринарят инжектира мъничък чип във врата на котката. Този чип съдържа сериен номер, свързан с данните на собственика. Така, ако някой открие котка на улицата, може да сканира чипа и да разбере чия е и откъде е дошла.

Заради живота, който водехме двамата с Боб, реших, че няма да е зле да му сложа чип. Ако, не дай си боже, нещо ни раздели, ще можем отново да се намерим. Дори да стане най-лошото и с мен се случи нещо, поне от чипа ще се разбере, че той не е дива улична котка, а е бил обичан и е имал дом.

Докато в библиотеката разучавах информацията около процедурата за поставяне на микрочип, си дадох сметка, че не мога да си го позволя. Повечето от ветеринарите направо съдираха кожите на хората с такса от по шейсет — осемдесет лири за имплантирането на чип. Нито имах толкова пари, нито бих ги дал, дори да ги имам.

Един ден обаче се заприказвах с жената с котките на тази тема.

— Трябва да отидеш някой четвъртък във ветеринарната клиника Блу Крос^[1] при Излингтън Грийн — каза ми тя. — Там се плаща само стойността на чипа. Но се погрижи да отидеш колкото може по-рано, защото винаги има голяма опашка.

Ето защо, тази сутрин тръгнах рано-рано, за да успея да се класирам в работното време на клиниката, която, вече бях проверил, работеше от 10 до 12 ч.

Както ни предупреди жената с котките, щом стигнахме Излингтън Грийн, заварихме дълга опашка — стигаше чак до съседната книжарница от веригата Уотърстаун. За наш късмет утрото беше ведро и не беше проблем да постоим известно време навън.

Компанията се състоеше от обичайните заподозрени: хора, понесли котките си в затворени кошници; кучета, които се опитваха да се душат едно друго. Пълна суматоха. Въпреки това обстановката изглеждаше много по-приветлива и се действаше доста по-прецизно в сравнение с центъра на КДЗЖЖ, където най-напред заведох Боб.

Боб беше единствената котка без кошница и се превърна в център на внимание, както обикновено. Две по-възрастни дами направо се влюбиха в него и през цялото време ахкаха и охкаха.

След като висяхме на опашка близо час и половина, най-после дойде и нашият ред. Двамата с Боб бяхме посрещнати от млада сестра с къса прическа.

— Колко ще струва да му сложат микрочип? — попитах.

— Петнайсет лири — отговори тя.

Още по външния ми вид човек може лесно да се досети, че не ме бият парите, затова тя добави бързо:

— Но не е задължително да плащате предварително. Това може да стане и на вноски за няколко седмици — да речем, по две лири на седмица. Така устройва ли ви?

— Страхотно — отвърнах приятно изненадан. — Точно така ще направя.

Тя прегледа набързо Боб, за да се увери, че е в добро здраве. Напоследък той имаше съвсем здрав вид, особено след като напълно свали зимния си кожух. Изглеждаше жилав и атлетичен.

После пи отведоха в манипулационната, където чакаше ветеринарят. Оказа се доста млад — някъде около трийсетте.

— Добро утро — поздрави ме той, преди да се обърне към сестрата. Двамата тихо си поговориха в единия ъгъл, после той започна да се подготвя за манипулацията по слагането на чипа. Наблюдавах ги как действат: сестрата попълваше формулярите, докато той извади спринцовка и игла, за да инжектира микрочипа. Видът на спринцовката направо ми спря дъха — беше с дебела стара игла. Малко след това обаче си дадох сметка, че само през такава игла може да мине микрочипът, който имаше размер на едро оризово зърно. Освен това трябваше да е достатъчно голяма, за да пробие кожата на животното.

На Боб спринцовката също никак не му хареса. Не можех да го виня за това. Двамата със сестрата го хванахме и го обърнахме с гръб към ветеринаря, за да не вижда какво прави той.

Боб обаче никак не беше глупав и веднага схвана, че тук нещо му се готви. Взе да се вълнува и се опита да се измъкне от хватката ми.

— Всичко ще бъде наред, приятел — взех да го увещавам и галех корема и задните му лапи, докато ветеринарят приближаваше.

Когато острието на иглата се заби във врага му, Боб нададе силен врясък. Писъкът му ме прониза като с нож — за момент се уплаших, че ще се разплача, когато той взе да се гърчи от болка. Скоро обаче треперенето утихна и той се успокои. Дадох му няколко лакомства, които специално носех в раницата, после го гушнах и се отправих обратно към регистратурата.

— Всичко свърши, приятел — успокоих го.

Сестрата ми даде да попълня два, на пръв поглед, много сложни формуляра. За щастие информацията, която се искаше от мен, беше съвсем обикновена.

— Трябва да запишем данните ви, за да можем да ги включим в нашата база данни — каза сестрата. — Необходимо ни е име, адрес, възраст, телефонен номер и тъй нататък — усмихна се тя.

Докато я гледах как попълва формулярите, изведнъж проумях — нима това означаваше, че оттук нататък вече съм законен стопанин на Боб?

— Може ли да се смята, че сега вече съм регистриран като негов собственик? — попитах момичето.

Тя вдигна поглед от бумагите и се усмихна:

— Да, точно това означава.

— Страхотно — възкликнах леко стъписан. — Наистина е страхотно.

Боб лека-полека се беше успокоил. Погалих го по челото. Явно все още изпитваше болка от инжекцията, затова гледах да не докосвам врата, иначе щеше да ми изподере ръката.

— Чу ли това, Боб? — обърнах се към него. — Май сега вече сме узаконено семейство.

Бас ловя, че на връщане през Излингтън двамата с Боб още повече привличахме погледите на минувачите. Изглежда усмивката ми е била широка колкото река Темза.

* * *

Присъствието на Боб коренно промени досегашния ми начин на живот. Благодарение на него дневният режим и поведението ми значително се подобриха. Освен че увеличи моите задължения и отговорности, той ме накара да се вгледам и в себе си. Картинката никак не ми хареса.

Изобщо не се гордеех, че съм наркозависим на рехабилитационна програма, още по-малко, че на всеки две седмици трябва да посещавам клиниката и всеки ден да ходя за медикаменти до аптеката. Реших, че за мен трябва да се превърне в правило никога да не взимам Боб със себе си при тези посещения, освен ако не е крайно наложително. Знам, че сигурно звучи налудничаво, но не исках той да вижда тази част от моето минало. Ето още нещо, за което той страшно ми помогна: за мен това наистина вече беше само минало. Виждах бъдещето си на очистен от наркотиците човек, който живее съвсем нормален живот. Сега оставаше само да завърша дългото пътуване, което водеше натам.

Но все още много неща ми напомняха за това мое минало и колко път ми предстои тепърва. Няколко дни след като сложих микрочип на Боб тършувах из къщи да открия новата си карта за градския транспорт, която обикновено пристигаше по пощата. Започнах да изпразвам шкафчетата в спалнята едно по едно. В дъното на едно от тях, затрупана със стари вестници и дрехи, открих пластмасова кутия. Веднага я познах, въпреки че не я бях виждал от доста време. В нея бяха всичките ми принадлежности от времето, когато бях на хероин — спринцовки, игли, пълен набор неща, необходими да задоволявам своя порок. Все едно бях видял призрак. В главата ми нахлу вълна от спомени. Видях се отново такъв, какъвто бях тогава, а си мислех, че завинаги съм заличил този образ.

Тогава незабавно реших — тази кутия няма повече място в къщата ми. Не исках да ми напомня за миналото, нито да ме изкушава. Още по-малко исках да е близо до Боб, макар и добре скрита от него.

Боб се беше свил на обичайното си място край радиатора, но щом ме видя да си обличам палтото, скочи и се приготви да излиза навън. Съпроводи ме чак до кофите за боклук и не откъсваше поглед от мен, докато изхвърлях кутията в контейнера за смесени отпадъци.

— Ето, нали виждаш — обърнах се към него, а той ме фиксираше с един от неговите любознателни погледи, — най-после свърших онова, което трябваше да съм направил много отдавна.