Джеймс Боуен
Уличният котарак Боб (16)

Глава 16
Ангелски сърца

Преместването ни в Ейнджъл^[1] беше категорично одобрено от Боб. Усещах го по държанието му всеки ден, когато тръгвахме на работа.

Щом слезехме от автобуса на Излингтън Грийн, той не искаше да го взема на рамо, както правеше в центъра на Лондон. Вместо това, в повечето случаи, тръгваше пред мен и ме водеше към търговския пасаж Камдън, покрай дюкянчетата с антики, кафенетата, кръчмите и ресторантите, чак до Излингтън Хай стрийт и просторния паваж пред спирката на метрото.

Понякога се налагаше да се отбием до координатора на Биг Ишу откъм северната страна на парка, затова поемахме по различен маршрут. В такива случаи той избираше най-краткото разстояние до оградената част в сърцето на парка и се шмугваше вътре. Аз чаках отвън и го гледах как снове из храсталака, как души наоколо за гризачи, птици или друга някоя нищо неподозираща животинка, върху която да упражни вродените си умения на санитар в природата. До този момент все оставаше на сухо, но това по никакъв начин не охлади ентусиазма му — продължаваше да си вре носа във всяка дупка и пролука из градината.

Пристигнехме ли на любимото му място, близо до една от пейките при метростанция Ейнджъл, обърнато към сергията с цветя и будката за вестници, той ме поглеждаше в очакване да извърша ритуала по настаняването. Традиционният ни ритуал се състоеше в това да оставя раницата си на паважа и да сложа пред нея един брой от Биг Ишу. Направех ли го, той също се настаняваше, измиваше се старателно след сутрешното пътешествие и се приготвяше за деня.

Аз се чувствах също като него на новото ни място. След всичките неприятности, преживени на Ковънт Гардън през последните години, Излингтън и за двама ни беше едно ново и многообещаващо начало. Имах усещаното, че започва нова ера, която този път щеше да трае по-дълго.

Ейнджъл почти не се различава от Ковънт Гардън и улиците около Уест Енд. В центъра на Лондон улиците гъмжат от туристи, а вечер са препълнени с гуляйджии от Уест Енд и почитатели на театъра. В Ейнджъл не беше чак толкова оживено, но въпреки това на ден през метростанцията минаваше сума ти народ.

Хората обаче бяха съвсем различни. Тук, разбира се, също имаше немалко туристи. Много от тях идваха заради ресторантите или за места като музикалния театър Садлърс Уелс и Центъра за промишлен дизайн Излингтън.

Въпреки това, този район беше много по-специализиран или, по-точно казано, луксозен. Всяка вечер виждах тълпи от хора, облечени в делови костюми, които сновяха навън и навътре от метростанцията. Лошото беше, че повечето от тях почти не забелязваха рижавия котарак, седнал пред входа на метрото. Но пък и не малко забавяха крачка и се поддаваха на неговия чар. Всички те бяха много щедри. Веднага усетих, че средната печалба и бакшишите бяха малко по-големи от тези на Ковънт Гардън.

Жителите на Ейнджъл бяха щедри, но по различен начин, в сравнение с тези от Ковънт Гардън. Още щом започнахме да продаваме Биг Ишу на това място, хората взеха да носят храна на Боб.

За първи път се случи още на втория или третия ден. Една много елегантно облечена дама спря да си побъбрим. Попита ме дали и занапред може да ни намери на това място, което отначало ме накара да се усъмня. Дали не се канеше да се оплаче от нас? Оказа се нещо съвсем различно. На следващия ден тя се появи с пазарска торбичка, в която носеше специално мляко за котки и пакетче котешка храна Шийба.

— Заповядай, Боб — каза с щастлива усмивка и ги остави на тротоара пред Боб.

— Може би е по-добре да му дам всичко това на вечеря у дома, ако не възразявате — казах, след като й благодарих.

— Разбира се, че нямам нищо против — отговори тя. — Важното е да му хареса.

След този случай все повече хора от квартала започнаха да му носят лакомства.

Периметърът ни беше на улицата, на която се намираше и големият търговски център Сейнсбъри. Скоро се досетих, че докато правят редовните си покупки там, хората вземат по нещо и за Боб. А после, на път за вкъщи, ни оставяха подаръците.

Един ден, няколко седмици след като се преместихме на Ейнджъл, пет-шест души постъпиха така. Вечерта едва натъпках в раницата си всичкото мляко за котки, пакети с храна, консерви с риба тон и други видове риба, които бяхме получили. Наложи се част от подаръците да нося в отделна торбичка. Когато се прибрахме, новите придобивки заеха цял рафт в един от кухненските шкафове. Запасите стигнаха за цяла седмица.

Другото нещо, което се различаваше на светлинни години от Ковънт Гардън, беше отношението на служителите в метростанцията към нас. За онези от Ковънт Гардън аз бях нещо като Антихрист, най-ненавижданата персона. Хората, с които не си развалих приятелството, докато свирех на китара или продавах Биг Ишу там, се броят на пръстите на едната ми ръка. Всъщност се сещам само за двама.

В Ейнджъл стана точно обратното — служителите в метростанцията бяха много добронамерени и щедри към Боб още от самото начало. Един ден слънцето прежуряше много силно. Термометърът сигурно показваше най-малко трийсет градуса. Наоколо всички бяха по къс ръкав, макар официално да се водеше, че е есен. Аз също се потях като луд в черните си джинси и черната тениска.

Занесох Боб в сянката на близката сграда, за да не получи топлинен удар. Знаех, че горещината е вредна за котките. След близо час, откакто бяхме излезли на работа, ми стана ясно, че трябва да намеря вода за него. Но преди да съм успял да направя каквото и да било, от входа на метрото изникна някаква фигура — носеше хубава и чиста метална купичка, пълна с прясна вода. Веднага разпознах жената. Казваше се Ваника, една от контрольорите, която често спираше при Боб.

— Заповядай, Боб — каза, докато го галеше по гърба и оставяше купичката пред него. — Нали не искаме да се обезводниш? — продължи.

Той изобщо не се поколеба и мигновено я излока цялата.

Боб притежава природна дарба да печели околните, но въпреки това винаги се изненадвах колко много непознати се привързват предано към него. Той завладя хората в Излингтън буквално за няколко седмици. Това наистина беше удивително.

Естествено, дори в Ейнджъл не всичко беше идеално. Това също е Лондон, в края на краищата. А в Лондон никога не може да върви само по мед и масло. Най-големият проблем се оказаха многото хора, които работят в района около спирката на метрото.

За разлика от Ковънт Гардън, тук районът кипеше от делова дейност, която до голяма степен беше съсредоточена около метростанцията. Вследствие на това и по улиците имаше много повече хора, които там си изкарват прехраната — като се започне с онези, които раздават безплатни вестници и списания и се стигне до заетите с благотворителна дейност — „грабливите птици“, какао им викаха.

Това беше най-генералната промяна отпреди десетина години, когато започнах да работя на улицата. Сега на улицата имаше много по-голяма конкуренция. „Грабливите птици“ бяха главно преливащи от ентусиазъм младежи, които работят за някоя благотворителна организация. Задачата им беше да сгащят някой заможен местен жител или турист и да го принудят да изслуша сладкодумната им история за поредната благотворителна кауза. После се опитваха да го накарат да подпише чек за дарение. Все едно да те ограбят с благотворителна цел — оттам идваше и името им.

Някои от благотворителните акции бяха в помощ на Третия свят, други бяха свързани със здравеопазването — като борбата с рака или други заболявалия от рода на кистозната фиброза или болестта на Алцхаймер. Нямах нищо против това, но ме дразнеше как тия натрапници досаждат на хората. Аз също имах задача — да продам всичките бройки от Биг Ишу, но въпреки това не се натрапвах на хората и не ги врънках като някои от „грабливите птици“. Те постоянно следваха минувачите по петите и ги въвличаха в нежелан разговор.

Ето защо, щом излезеха от метрото и видеха редиците на тия въодушевени агитатори, най-често облечени в тениски с ярки цветове, повечето хора минаваха почти тичешком покрай тях. Това ми беше много неприятно, защото можеха да са потенциални купувачи на Биг Ишу.

Когато се случеше някоя от „грабливите птици“ да мине всички граници, аз се намесвах. Повечето благотворителни работници не протестираха. Отнасяха се уважително към мен и ме оставяха на мира. Но не с всички беше така.

Един ден вдигнахме разгорещена кавга с един студент с гъсти букли. Той наистина беше досаден, като се навираше в хората и непрекъснато вървеше по петите им, въпреки че се опитваха да се отърват от него. Реших да се намеся.

— Ей, приятел, не усещаш ли, че усложняваш живота на останалите, които си изкарват хляба на улицата? — казах, опитвайки се да спазвам добрия тон. — Става ли да се дръпнеш малко по-надолу и да ни оставиш на мира?

Той веднага кипна.

— Аз също имам право да стоя тук — отговори. — Не можеш да ми казваш какво да правя и какво — не, ще постъпвам както си искам.

Ако наистина искате да вбесите някого, достатъчно е само това да му кажете. Затова вече директно му обясних, че докато той припечелва джобни за ваканцията, аз се опитвам да изкарам някоя лира за тока, газта и покрива над главите ни с Боб.

Целият се спаружи, когато му го казах в прав текст.

Другите, които наистина ми късаха нервите, бяха разносвачите на безплатни списания, каквито сега има в изобилие. Някои, като Стаил Лист или Шорт Лист, са много добри и непрекъснато ми създаваха проблеми, защото най-често се стигаше до въпроса: защо да се плаща за списание, когато то може да се получи безплатно, при това не само едно. Затова, щом някой от разпространителите на безплатни списания попаднеше в моя периметър, се опитвах да му разясня ситуацията. Започвах направо: „Ние всички имаме нужда от работа, затова трябва да ме оставиш да си върша моята и да се дръпнеш поне на двайсетина метра от мен“. Но невинаги се получаваше, защото много от тия хора не говорят английски. Колкото и да се опитвах да им обясня, те пак не разбираха какво искам от тях. Други пък изобщо не бяха склонни да се вслушат в думите ми.

Но най-неприятни сред хората, които си изкарват хляба на улицата, са „касичките“ — благотворителни работници с големи пластмасови кутии, в които събират средства за някоя спешна кауза.

Пак повтарям, симпатизирам на много от каузите, за които те събират пари: Африка, екология, права на животните. Всички заслужават подкрепа и са наистина благородни. Но ако са истина историите, които съм чувал — че по-голяма част от събраните пари отиват в джоба на тия, които са ги събрали, тогава изобщо не им симпатизирам. Голяма част от тях нито имат лиценз, нито някакви правомощия за подобна дейност. Ако погледнете служебните им карти, те са чиста аматьорщина, като снимки от детски рожден ден.

Въпреки това тях ги допускат вътре в метростанцията — зона, абсолютно забранена за разпространителите на Биг Ишу. Ето защо се вбесявам като видя онези, които досаждат на хората в метрото. Случва се да щръкнат при самите турникети. А когато пътниците най-после се отърват от тях и излязат навън, вече изобщо не са в настроение да купуват Биг Ишу.

Изглежда тук ролите се бяха разменили. При Ковънт Гардън аз бях черната овца, която нямаше място във вече разпределените територии и все се случваше да сгазя лука. Ето че сега ми се връщаше тъпкано.

Аз бях единственият легален разпространител на списанието пред метростанцията. Гледах да не навлизам в периметъра на другите продавачи, главно вестникари и цветари. Но „грабливите птици“, „касичките“ и амбулантните търговци изобщо не се съобразяваха с правилата. Някои могат да видят в това ирония на съдбата, ала признавам имаше моменти, в които изобщо не можех да го приема откъм забавната му страна.