Джеймс Боуен
Уличният котарак Боб (5)

Глава 5
Център на внимание

През следващите четиресет и пет минути Боб кротуваше до мен със залепен към стъклото на прозореца нос, наблюдавайки прелитащите отвън картини. Изглеждаше хипнотизиран от всичките тези коли, велосипедисти, микробуси и пешеходци, покрай които минавахме. Изобщо нямаше вид да е притеснен.

Единственият път, когато се дръпна назад и ме погледна леко притеснено, беше, когато светлините и сирените на полицейска кола, пожарна и линейка се озоваха прекалено близо до нас. Това малко ме изненада и отново ме накара да се замисля къде е живял досега. Ако наистина е отраснал на улицата, тогава би трябвало отдавна да е свикнал с този шум.

— Няма страшно — успокоих го, галейки го по гърба. — Това са звуците от пъпа на Лондон, Боб, най-добре да привикнеш с тях.

Странно, макар да си давах сметка, че той е уличен котарак и всеки момент може да избяга, имах някакво дълбоко предчувствие, че ни е писано да сме заедно. Нещо ме караше да мисля, че не за последно се возим двамата на автобус.

Канех се да сляза на обичайното място — близо до спирката на метрото при Тотнъм Корт Роуд. Щом наближихме, взех китарата, гушнах Боб и се отправих към вратата. Със стъпването на тротоара започнах да ровя из джобовете си и открих пригодената за каишка на Боб връзка за обувки, с която преди го извеждах да си свърши работата.

Вързах я около врата му и го пуснах на земята. Не исках да се шляе без надзор наоколо. Кръстовището на Тотнъм Корт Роуд и Ню Оксфорд стрийт гъмжи от хора, тръгнали да пазаруват, туристи и обикновени лондончани, всеки поел по своя път. В тази навалица Боб би се загубил на секундата, или още по-лошо — можеше да го смаже някой от автобусите или черните таксита, които префучаваха от и към Оксфорд стрийт.

Всичко наоколо, съвсем естествено, плашеше Боб. За него това беше непозната територия — е, поне така предполагах, но не можех да съм сигурен, разбира се. По леко напрегнатата му стойка и начина, по който ме гледаше, докато вървяхме по главната улица, усетих, че е неспокоен. Затова реших да мина напряко през задните улички до Ковънт Гардън, както бях нравил неведнъж и преди.

— Хайде, Боб, давай да се махаме по-далече от навалицата — подканих го.

Но дори тогава той не се успокои съвсем. Проправяйки си път през тълпата, продължаваше да ме стрелка с очи, сякаш искаше да ми даде знак, че не е много сигурен дали всичко това му харесва. След няколко метра се убедих, че иска да го вдигна.

— Хубаво, ама да не ти става навик — казах, после го вдигнах и го сложих на рамото си, както когато пресичахме Тотнъм Хай Роуд. Той скоро се намести удобно, увит около врата ми като кожена яка и опрял лапи върху дясното ми рамо. Приличаше на моряк, кацнал на вишката на пиратски кораб. Не се удържах и се усмихнах под мустак. Сигурно в очите на околните приличах на Дългия Джон Силвър^[1], само дето на рамото ми не беше кацнал папагал, а котарак.

По всичко личеше, че Боб се чувства отлично на това място. Усещах го как преде тихичко, докато вървяхме през навалицата по Ню Оксфорд стрийт и по малките улички към Ковънт. Гардън.

Тълпата постепенно взе да оредява и аз лека-полека забравих, че Боб е с мен. Крачех, потънал в мисли, които обикновено ме занимаваха на път за работа. Дали времето днес ще се задържи хубаво, че да успея да свиря поне пет часа? Отговор: най-вероятно, защото макар да има облаци, те са бели и са високо в небето. Май нямаше изгледи да вали. Що ли за народ ще има днес около Ковънт Гардън. Великден наближава, значи ще има много туристи. Колко ли време ще ми трябва да събера двайсет-трийсет лири, за да изкарам, вече с Боб, следващите няколко дни? Предишния ден за тази сума свирих пет часа. Днес може да е по-добре, но нищо чудно и да е по-зле. Така е при уличните музиканти — никога не знаеш какво те чака.

Претаквах всичко това през ума си отново и отново, докато внезапно не си дадох сметка, че става нещо.

Обикновено досега никой не спираше поглед върху мен, камо ли да го задържи. Аз бях уличен музикант, а това беше Лондон. Просто не съществувах. Представлявах само пречка, която трябва да се заобикаля и дори да се отбягва. Но докато се спусках по Нийл стрийт този следобед, срещах погледа на почти всеки минувач. По-точно казано, те гледаха Боб.

Един-двама имаха озадачено, леко притеснено изражение, което, предполагам, беше напълно разбираемо. Сигурно отстрани е изглеждало доста нелепо някакъв дългокос дългуч да се разхожда с едър рижав котарак на раменете. Това не е гледка, която се среща всеки ден — дори по улиците на Лондон.

Повечето хора обаче реагираха много топло. Щом зърнеха Боб, на лицата им грейваха широки усмивки. Не след дълго започнаха и да ни спират.

— Ама вижте се само! — възкликна елегантна дама на средна възраст, натоварена с покупки. — Той е направо великолепен. Мога ли да го погаля?

— Разбира се — отговорих, предполагайки, че това ще е някакво изключение.

Тя стовари покупките си на тротоара и опря лице право в муцуната на Боб.

— Какъв хубавец си ми ти, приятелю — приласка го тя. — Момче е, нали?

— Момче е — казах.

— Чудесно е, че стои толкова кротко на раменете ви. Такава гледка не се среща често. Явно напълно ви се доверява.

Едва се бяхме разделили с тази дама, когато приближиха две момичета. Сигурно бяха видели как се глези с котарака и им се е приискало и те да направят същото. Оказа се, че са шведки, дошли за ваканцията.

— Как се казва? Може ли да го снимаме? — заразпитваха една през друга, и щом кимнах, започнаха да щракат с фотоапаратите.

— Името му с Боб — казах.

— О, Боб! Страхотно!

Побъбрихме минута-две. Едната от тях също имаше котка и ми показа нейна снимка. След малко се наложи любезно да се измъкна от тяхната компания, иначе можеше с часове да се умилкват около котарака.

Продължихме надолу по Нийл стрийт в посока Лонг Ейкър, но напредвахме съвсем бавно. Тъкмо успявахме да се откъснем от един почитател, когато се появяваше следващият, а после друг — това се повтаряте отново и отново. Не успявах да направя и три крачки, без да ме спре някой с молба да погали Боб или да му каже нещо.

Скоро всички наоколо се занимаваха само с нас двамата, а това беше доста изморително. Разбрах, че така доникъде няма да стигна. Обикновено ми отнемаше не повече от десетина минути от автобусната спирка до обичайното ми място на Ковънт Гардън, но сега се забавих двойно повече, защото май всеки срещнат ме спираше да си приказваме за Боб. Доста абсурдно.

Добрахме се до Ковънт Гардън цял час по-късно от обичайното. „Страшно съм ти задължен, Боб — помислих си къде на шега, къде на сериозно, — току-що загубих няколко лири заради теб.“ А това наистина беше проблем. Ако ме бавеше така всеки ден, нямаше как да го оставя да ме следва до автобусната спирка. Трябваше да измисля нещо.

Не след дълго обаче, имах съвсем друго мнение по въпроса.

* * *

Дотогава бях свирил из улиците около Ковънт Гардън близо година и половина. Обикновено започвах към два-три следобед и продължавах до осем вечерта. Това беше златно време да се привлече вниманието на туристите, на хората, които се прибират след работа или току-що са приключили с пазаруването. През почивните дни отивах по-рано и правех обедна почивка. В четвъртък, петък и събота се застоявах до доста късно, опитвайки да се възползвам от големия брой лондончани, които се тълпят наоколо в края на седмицата.

Постепенно се научих да се съобразявам с публиката. Главно свирех на тротоара точно пред спирката на метрото на Джеймс стрийт. Оставах там до шест и половина вечерта — часа пик, после тръгвах из кръчмите около Ковънт Гардън. Пред тях обикновено имаше доста хора, които пушат и си пийват. През лятото от това падаше добра пара — служителите от близките офиси разпускаха след работния ден с чаша бира и цигара под лъчите на залязващото слънце. Но това си имаше и своите рискове. На някои присъствието ми никак не им харесваше и често ставаха груби, даже нападателни. „Разкарай се, муфтаджия такъв! Намери си свястна работа, лентяй нещастен!“. И все от този род. Но това си вървеше с обстановката. Вече бях свикнал. Имаше немалко хора, на които им харесвате как свиря и ми пускаха по някоя лира.

Свиренето на Джеймс стрийт също си беше един вид риск. Формално погледнато, нямах право да съм там.

Районът около Ковънт Гардън има много специфично разпределение що се отнася до хората от улицата. Това се регулира от местните власти в съответната община — група чиновници, на които им викахме ковънт-гардовете.

Мястото ми по правило беше от източната страна на Ковънт Гардън, близо до Кралския оперен театър и Боу стрийт. Според ковънт-гардовете това беше зоната на уличните музиканти. Западната страна на площада беше запазена територия за уличните артисти. Жонгльорите и другите изпълнители се струпваха главно под терасата на пъба Пънч енд Джуди^[2] където обикновено имаше шумна и благосклонна публика за техните изпълнения.

Джеймс стрийт, където започнах да свиря, беше отредена за живите статуи. Те обаче не бяха много — най-убедителен беше един двойник на Чарли Чаплин, но и той се вясваше само от дъжд на вятър. В повечето случаи обаче периметърът беше чист. Възползвах се и си завоювах малка територия. Давах си сметка за опасността да бъда изненадан от ковънт-гардовете, но въпреки това поех риска и бях възнаграден. Навалицата, която излизаше от метрото тук, беше огромна. Даже един на хиляда да „пусне“ нещо, пак припечелвах добре.

* * *

Когато най-накрая стигнах до мястото си, вече минаваше три следобед. Щом стъпихме на Джеймс стрийт, веднага ни спряха за пореден път — човекът очевидно беше гей и явно се прибираше от фитнеса, ако се съди по потния му екип.

Той на право се захласна по Боб и даже попита, според мен на шега, дали може да го купи.

— Не става, човече, той не е за продан — отговорих любезно, в случай че пита сериозно. Като се поотдалечихме от него, погледнах Боб и поклатих глава. — Такова нещо може да ти се случи само в Лондон, приятел, само в Лондон.

Първата ми работа, като стигнахме моето място, беше да проверя дали наоколо е чисто. Никъде не се виждаше някой от ковънт-гардовете. Един-двама от контрольорите в метрото също понякога ми се ежеха, защото знаеха, че не е редно да съм там. Но и от тях нямаше следа. Ето защо оставих Боб на тротоара близо до стената, отворих калъфа на китарата, свалих си якето и вече бях готов да забия някое парче.

Обикновено ми трябваха десетина минути, докато настроя китарата, докато загрея и хората започнат да ми обръщат внимание. Този ден обаче, още преди да съм изсвирил и нота, двама души забавиха крачка пред мен и пуснаха няколко дребни монети в калъфа на китарата. „Много щедро от тяхна страна“, помислих си.

Още се помайвах, настройвайки китарата, а монетите продължаваха да валят! Стоях с гръб към минувачите, но чувах отново и отново характерния звън на метал върху метал. По едно време се разнесе и мъжки глас: „Хубаво коте, приятел“.

Обърнах се и видях едно обикновено наглед момче на около 25 години, което ме поздрави с вдигнат палец и отмина усмихнато.

Направо онемях. Боб се беше намърдал точно в центъра на празния калъф и сега лежеше свит на кълбо. И без друго знаех, че е чаровник, но това надминавате всички очаквания!

* * *

Научих се да свиря на китара още като тийнейджър, докато живеех в Австралия. Разни хора ми показваха това-онова и аз го разучавах по мой си начин. Сдобих се с първата си китара, когато бях петнайсет-шестнайсетгодишен. Предполагам, че на тази възраст е вече доста късно да започнеш да свириш. Въпреки това си купих електрическа китара на старо от Кеш Конвъртърс в Мелбърн. Дотогава бях свирил само на акустичните китари на мои приятели, но електрическата повече ме теглеше. Страшно харесвах Джими Хендрикс, мислех, че е страхотен и исках да свиря като него.

Програмата ми като уличен музикант се състоеше от някои парчета, които обичах да свиря от години. Кърт Кобейн^[3] винаги е бил нещо като идол за мен, затова свирех някои от парчетата на Нирвана. Изпълнявах по малко от Боб Дилън и доста от Джони Кеш^[4]. Едно от най-популярните парчета, които свирех, беше Hurt — то е на Найн Инч Нейлс^[5], но има кавър и на Джони Кеш. По-лесно ми беше с кавъра, защото е акустична версия. Изпълнявах и The Man in Black на Джони Кеш. Това парче беше идеално за уличен музикант, пък и стана нещо като моя запазена марка, защото основно нося черно, най-известната песен в репертоара ми обаче беше Wonderwall на Оейзис^[6]. Тя винаги сработваше отлично, особено пред пъбовете, които обикалях късно вечерта.

Репертоарът ми беше почти един и същ, и аз се придържах към него ден след ден. На хората това им харесваше. Туристите точно това очакваха да чуят. Обикновено започвах с About A Girl на Нирвана, докато ми се раздвижат пръстите. Същото направих и онзи ден, когато Боб за първи път седеше пред мен и наблюдаваше потока от хора, който станцията на метрото бълваше.

* * *

Едва ли бях свирил повече от няколко минути, когато отпред спря голяма група дечурлига. По всичко личеше, че са от Бразилия — носеха тениски на националния отбор по футбол и говореха на език, който разпознах като португалски. Едно от тях, малко момиче, се наведе и взе да гали Боб.

— O, gato bonito! — възкликна тя.

— Казва, че имате красива котка — услужливо ми преведе от португалски едно от момчетата.

Обикновени хлапета, дошли на екскурзия в Лондон, но бяха очаровани от Боб. Веднага взеха да спират и други хора, за да разберат за какво е тази суетня. Така цялата детска група от Бразилия и други случайни минувачи започнаха да бъркат в джобовете си и да пускат монети в калъфа.

— Май излиза, че не си лош другар, а, Боб. Тогава и занапред ще те взимам с мен — усмихнах се на котарака.

Тъй като не бях планирал да го водя със себе си, нямах много какво да му предложа за ядене. В раницата си носех само половин пакет от любимите му котешки лакомства и започнах да му ги давам от време на време. И той, като мен, трябваше да изчака до вечерта, за да получи сносна храна.

Късният следобед взе да преминава в ранна привечер и навалицата започна да расте — хора, които се прибираха след работа, или пък отиваха да прекарат вечерта в Уест Енд. Все повече от тях забавяха крачка, за да погледнат Боб. В него очевидно имаше нещо, което привличаше.

Когато мракът взе да се сгъстява, до нас спря жена на средна възраст, за да си побъбрим.

— От колко време го имате? — попита, докато се навеждаше да погали Боб.

— А, само от няколко седмици — казах. — Може да се каже, че се намерихме един друг.

— Намерили сте се един друг? Звучи доста интересно.

Отначало бях леко подозрителен. Чудех се да не е някоя от застъпниците за правата на животните и да ми каже, че нямам право да задържа котарака, или друго подобно. Накрая обаче се оказа, че тя просто обича котки.

Усмихваше се през цялото време, докато й разказвах как сме се срещнали е Боб и как го лекувам от две седмици.

— Преди няколко години имах почти същия рижав котарак — каза разчувствана тя. За момент си помислих, че ще се разплаче. — Голям късметлия сте, че сте го намерили. Те са най-добрите другари, толкова са кротки и схватливи. Бъдете сигурен, че имате истински приятел до себе си.

— Съгласен съм с вас — усмихнах се.

Преди да си тръгне, тя остави цяла петачка в калъфа на китарата.

Вече не се съмнявах, че Боб е като магнит за дамите. Забелязах, че някъде седемдесет процента от хората, които спират при него, са жени.

Само за около час събрах толкова пари, колкото обикновено събирах за пълен работен ден — над двайсет и пет лири. „Направо страхотно!“, казах си, но нещо отвътре ми подсказваше, че е рано да спирам, че трябва да продължа до по-късно вечерта.

Истината беше, че все още се двоумях за Боб. Макар с цялото си същество да усещах, че на двамата с тоя котарак ни е писано да сме заедно, една част от мен си даваше сметка, че рано или късно той ще поеме по своя си път. И това ще е съвсем логично: той влезе в живота ми неочаквано и някога неочаквано ще излезе от него. Така не можеше да продължава вечно. Затова реших, че докато минувачите все още спират край нас и се захласват по него, трябва да се възползвам максимално от ситуацията. И да събера някоя и друга лира повече, докато все още мога. „Щом му харесва да излиза с мен и да се забавлява, няма лошо — казах си. — Ако пък това ми помага и да припечеля по някоя лира отгоре, още по-добре.“

Само че вече бях събрал доста повече от това.

Обикновено стигах до двайсетина лири на ден, което беше достатъчно да изкарам следващите няколко дни и да покривам разходите по апартамента през това време. Но когато, към осем часа същата вечер, най-после реших да спра, се оказа, че съм спечелил много повече. След като прибрах китарата в калъфа, ми трябваха цели пет минути, за да преброя всички монети. Май имаше около стотина монети с най-различна стойност, както и няколко банкноти между тях. Когато най-после изчислих сумата, успях само мълчаливо да поклатя глава. Разполагах със същинско богатство на стойност 63,77 лири. За повечето хора, които минават през Ковънт Гардън, това може и да не са много пари. Но за мен си беше значителна сума.

Прехвърлих всички монети в раницата и я преметнах на гръб. Дрънчах като някоя огромна прасенце касичка. Имах чувството, че раницата ми тежи цял тон! Място не можех да си намеря от радост. Това беше най-голямата сума, която съм печелил, откакто свирех на улицата — три пъти повече от обичайния ми дневен приход!

Вдигнах Боб и го погалих по гушката.

— Добра работа, приятел — казах му. — На това му викам аз достойно възнаграждение.

Реших, че няма смисъл да обикалям и пъбовете. Освен това знаех, че Боб вече е изгладнял — също като мен. Затова беше време да се прибираме у дома.

Отново поех към автобусната спирка на Тотнъм Корт Роуд, а Боб се настани върху раменете ми. Не исках да се държа грубо, но се зарекох да не завързвам разговор с всеки, който ни спре с усмивка по пътя. Просто не беше по силите ми. Тези хора бяха толкова много, а все пак държах да се прибера преди полунощ.

— Тази вечер ще си приготвим нещо вкусно, Боб — казах му, когато се качихме на автобуса за Тотнъм. А той пак залепи нос о стъклото на прозореца, запленен от светлините на преминаващите коли.

До спирката на автобуса на Тотнъм Хай Роуд имаше един наистина добър индийски ресторант. Минавал съм покрай него много пъти и всеки път преглъщах пред обилното му меню, но никога не съм разполагал с достатъчно пари, за да си позволя каквото и да е от него. Налагаше се да се задоволявам с храната от значително по-евтиното заведение до моя блок.

Сега обаче влязох и поръчах пиле тика масала^[7], ориз с лимон, нашвари нан^[8] и каша със спанак и индийско сирене. Сервитьорите взеха да ми хвърлят любопитни погледи, когато видяха Боб край мен. Затова им казах, че ще се върнем след двайсетина минути и двамата се отправихме към супермаркета оттатък шосето.

Със спечелените пари нагостих Боб с голям пакет първокласна котешка храна, няколко пакета от любимите му бисквити и известно количество „котешко“ мляко. Себе си почерпих с няколко кутии светла бира.

— Хайде да развържем кесиите, Боб, този ден трябва да се запомни — казах му.

Щом взехме и поръчката от индийския ресторант, почти тичешком се прибрах в апартамента. Едва устоявах на изкусителния аромат, който се носеше от кафявата хартиена торба. Когато най-после се прибрахме, двамата с Боб така ометохме вечерята си, сякаш бяхме яли за последно. Не се бях хранил толкова добре от месеци, а може би и от години. Готов бях да се обзаложа, че и с Боб е така.

После се излегнахме за няколко часа — аз гледах телевизия, а той предеше, свит на топка, на любимото си място край радиатора. Тази нощ и двамата спахме като заклани.