Джеймс Боуен
Уличният котарак Боб (1)

Глава 1
Другари бродяги

Някъде прочетох, че всеки ден от нашия живот ни предоставя втори шанс. Иска се само да посегнем и да се възползваме от него, но в повечето случаи не го правим.

През по-голямата част от живота си съм бил живо доказателство за тази мисъл. Пред мен се откриваха една след друга различни възможности — случваше се почти всеки божи ден. Дълго време така и не успях да се възползвам от нито една, докато най-накрая, през пролетта на 2007 година, всичко се промени. Точно тогава се сприятелих с Боб. Сега, връщайки се мислено назад, нещо ми подсказва, че това май е бил и неговият втори шанс.

Срещнах го за първи път вечерта на един навъсен мартенски четвъртък. Бях свирил цял ден около Ковънт Гардън. Лондон още не се беше отърсил съвсем от зимата и студът направо хапеше, особено задухаше ли откъм Темза. Във въздуха миришеше на сняг и затова тази вечер реших да се прибера малко по-рано в квартирата си в Тотнъм, в северната част на Лондон, където се бях нанесъл наскоро.

Както обикновено, бях нарамил черния калъф на китарата и раницата си. С мен беше най-близкият ми човек — Бел. Преди години с нея бяхме гаджета, после се разделихме, но си останахме добри приятели. Канехме се да хапнем евтиното индийско къри, което си взехме за вкъщи и да гледаме филм на малкия черно-бял телевизор — бях го открил в съседния магазин за вещи втора ръка.

Асансьорът в блока не работеше, както често се случваше, и трябваше да поемем нагоре чак до петия етаж.

Луминесцентните лампи не светеха и входът тънеше в мрак. Запътихме се към стълбището, но изведнъж мярнах в тъмното две светещи очи. Щом дочух тихичкото и жаловито мяукане, веднага разбрах каква е работата.

Приближих към коридора, който води към партерния етаж, и успях да различа в полумрака рижава котка. Лежеше свита на кравай върху изтривалката пред един от апартаментите.

Отраснал съм заобиколен от котки и винаги съм имал слабост към тях. Когато най-после успях добре да огледам отблизо пришълеца, разбрах, че е котарак.

Никога преди не го бях виждал наоколо, но дори в тъмното усетих, че в него има нещо различно. Сега вече със сигурност мога да го кажа — той притежава силен характер и особена индивидуалност. При първата ни среща изобщо не показа да е обезпокоен, даже напротив. Излъчваше някаква спокойна, невъзмутима самоувереност. Целият му вид показваше, че в сенките се чувства като у дома си и, ако се съди по неговия настоятелен, любознателен и интелигентен поглед, аз бях този, който е навлязъл на негова територия. Гледаше ме така, сякаш казва: „Е, кой си ти и какъв вятър те довя тук?“.

Не се сдържах, коленичих и се представих:

— Здрасти, приятел. Не съм те срещал преди — наблизо ли живееш?

Той ми отвърна със същото замислено и леко надменно изражение, сякаш все още ме теглеше на кантар.

Реших да го погаля по врата — хем да го предразположа, хем да проверя дали носи каишка или нещо друго, което да подсказва чий е. Въпреки че беше трудно да го огледам много добре в тъмното, разбрах, че не носи никакъв отличителен знак. Веднага се досетих, че е уличен. В Лондон е пълно с бездомни котки.

Той явно остана доволен от това внимание и взе леко да се потрива в мен. Продължих да го галя и усетих, че козината му е в плачевно състояние, на места с неравни плешиви петна. Нямаше никакво съмнение — нуждаеше се от добра храна. А като го гледах как се притиска в мен, стана ми ясно, че има нужда от обич и грижа.

— Горкият, според мен е уличен. Няма каишка и е само кожа и кости — обърнах се към Бел, която чакаше търпеливо на стълбите.

Тя добре знаеше, че котките са ми слабост.

— Няма да стане, Джеймс, не можеш да го задържиш — каза тя и кимна към вратата на апартамента, пред който се беше свил котаракът. — Едва ли случайно се е настанил тук, сигурно е на хората, които живеят вътре.

Съгласих се с нея, макар и неохотно. Нямаше как просто да взема котарака и да го отнеса със себе си, въпреки че без съмнение беше уличен. Освен това самият аз току-що се бях нанесъл и в апартамента ми цареше пълен безпорядък. Ами ако наистина е на човека, който живее зад тази врата? Тогава на стопанина няма да му стане много драго, че някой просто е отнесъл неговия домашен любимец, нали?

На всичкото отгоре последното, от което имах нужда точно в този момент, беше да се грижа за котка. По това време бях неуспял музикант и преодоляващ зависимостта си от дрогата човек, който живее ден за ден в обществено жилище. Стигаше ми това, че трябва да се грижа за себе си.

* * *

Когато, на следващата сутрин, в петък, се спуснах по стълбите, заварих рижавия котьо на същото място. Сякаш не беше помръдвал от мястото си последните дванайсет часа, че и повече.

Пак коленичих до него и го погалих. И той пак показа, че това много му харесва. Мъркаше силно, оценявайки оказаното му внимание. Още не ми се доверяваше напълно, но ми показваше ясно, че така му е хубаво.

Сега, вече на дневна светлина, се уверих, че е великолепно създание. Изражението му наистина беше удивително с тия негови поразителни и пронизващи зелени очи. Като го огледах по-внимателно обаче забелязах, че или наскоро се е бил с друг котарак, или е претърпял злополука — имаше дълбоки драскотини по муцуната и по краката. Както бях усетил опипом предишната вечер, козината му се оказа в окаяно състояние. Тук-там беше много рядка и остра, а на десетина места беше съвсем окапала и се виждаше кожата. Сега вече наистина сериозно се притесних за него, но пак си казах, че и без това имам достатъчно грижи — най-малкото самият аз трябваше да си стъпя на краката.

Доста неохотно тръгнах към спирката на автобуса от Тотнъм към центъра на Лондон и Ковънт Гардън. Надявах се, както обикновено, да припечеля нещо като уличен музикант.

Вечерта се прибрах доста късно, някъде към десет часа. Тръгнах право към коридора, където видях рижавия котарак, но от него нямаше и следа. Малко се разочаровах. Вече се бях привързал към него. Постепенно облекчението ми надделя. Предположих, че стопаните му най-после са го прибрали, щом са се върнали оттам, където са били.

* * *

Сърцето ми се сви, когато на следващия ден се спуснах по стълбите и го заварих пак на същото място. Сега изглеждаше доста по-уязвим и изтощен от предишния път. Явно беше премръзнал, гладен и леко трепереше.

— Върна се значи — погалих го. — Днес май не си в много добра форма.

Предположих, че от доста време е в това състояние. Затова, най-накрая, се реших да почукам на вратата на апартамента, пред който лежеше свит. Усещах, че трябва да направя нещо. Ако наистина е домашен и живее тук, нямаше как да поема грижата за него. А той спешно се нуждаеше от храна и вода; нищо чудно да се налагаше и медицински преглед.

На вратата се появи човек — небръснат, с тениска и долнище на анцуг. Изглеждаше така, сякаш съм го измъкнал от легло, въпреки че следобедът преваляше.

— Прощавай за безпокойството, човече. Това твоят котарак ли е? — попитах.

Той ме изгледа така, сякаш ми хлопа дъската.

— Какъв котарак? — каза, но после погледна в краката си и видя рижавия, свит на топка върху изтривалката. — А, не — вдигна незаинтересовано рамене. — Нямам нищо общо с него, приятел.

— Стои тук от дни — настоях, а в отговор отново получих изпразнен от мисъл поглед.

— Така ли? Може да му е замирисало на готвено, или пък друго — знам ли. Ама пак ти казвам, нищо общо нямам с него.

И ми тръшна вратата под носа.

Това ми стигаше, за да взема решение.

— Добре тогава, приятел, идваш с мен. — Започнах да ровя из раницата за кутията с бисквитки — специално ги носех да черпя котките и кучетата, които се навъртаха около мен, докато свиря. Разклатих я пред котарака, той веднага скочи и тръгна подпре ми.

Забелязах, че му е трудно да ходи и някак неестествено криви единия от задните крака. Отне ни доста време да се качим по стълбите до петия етаж. Няколко минути по-късно вече бяхме на сигурно място в моя апартамент.

Да си призная, домът ми беше направо неугледен. Освен телевизора, в него имаше само един разтегателен диван втора употреба, матрак в ъгъла на малката спалня, а в кухненския бокс — полуработещ хладилник, микровълнова фурна, чайник и тостер. И нито една тенджера. Единствените останали вещи бяха книгите ми, видеокасетите и няколко дрънкулки.

Аз съм като сврака: събирам всякакви неща, които намирам по улиците. По това време в единия ъгъл имаше счупена стойка на автомат за паркиране, а в другия — разкривен манекен с каубойска шапка на главата. Един приятел навремето нарече дома ми „лавката на древността“^[1], но докато проучваше новото си обиталище, котаракът прояви интерес единствено към кухнята.

Извадих мляко от хладилника, отсипах в една чинийка и го разредих с вода. За разлика от общоприетото мнение, знаех, че млякото може да навреди на котките, тъй като на практика те имат непоносимост към лактозата. Котаракът го излочи за секунди.

В хладилника ми се намираше и риба тон. Смесих я с натрошени котешки бисквити, а после му я дадох. Той пак набързо омете всичко. „Бедното създание, сигурно е умирало от глад“, помислих си.

След студения и тъмен вход моят апартамент сигурно му се е видял като петзвезден хотел. По всичко личеше, че е много доволен от мястото. Нахрани се, после отиде в дневната и се сви на кравай край радиатора.

Възползвах се да го огледам по-внимателно и вече не се съмнявах — нещо не беше наред с един от краката му. За да се уверя съвсем, седнах на пода край него и взех отблизо да го проверявам. Скоро се натъкнах на голяма гнойна рана на десния заден крак. Имаше формата на едър кучешки зъб — това ми подсказа какво всъщност е станало. Най-вероятно е бил нападнат от куче или лисица. Противникът му е забил зъби в него и колкото повече се е опитвал да се измъкне, толкова повече онзи е стискал челюсти. Целият беше в драскотини — тази на муцуната се намираше съвсем близо до окото, останалите бяха по гърба и краката.

Почистих раната, доколкото можах — сложих котарака във ваната, промих крака му с дезинфектант без спирт и намазах около мястото с вазелин. Повечето котки сигурно биха пощурели и щяха да направят големи поразии, ако се опитам да ги лекувам така, но той стоеше кротък като агънце.

По-голямата част от деня котаракът прекара свит на мястото, което явно му стана любимо — край радиатора. Само от време на време обикаляше из апартамента, подскачаше и дращеше, до каквото се докопа. Въпреки че отначало го беше подминал, сега манекенът в ъгъла започна да го привлича като магнит. Нямах нищо против. Оставих го да прави каквото си поиска.

Знаех, че рижавите мъжкари са много жизнени и пъргави и имат енергия в излишък. Когато реших да го погаля, той подскочи и взе да маха с лапи насреща ми. В един момент така се вдъхнови, че започна неистово да драска и едва не нарани ръката ми.

— Хайде, приятел, успокой топката — не издържах накрая, откопчих го от себе си и го пуснах на пода. Отпреди — знаех, че младите котараци, които не са кастрирани, са страшно пъргави и енергични. Досетих се, че той май е още „цял“ и явно е в пубертета. Естествено, не можех да го твърдя категорично, но поведението му още повече подсили натрапчивото усещане, че е по-скоро уличен, отколкото домашен любимец.

Цяла вечер гледах телевизия, а котаракът лежеше свит на кълбо край радиатора, явно много доволен, че е попаднал на такова място. Размърда се чак като тръгнах да си лягам — надигна се, последва ме и пак се сви на топка в краката ми върху леглото.

Докато слушах в тъмното тихото му мъркане, се почувствах особено добре. Сигурно защото най-накрая до мен имаше жива душа — напоследък изобщо си нямах никого за дружка.

* * *

В неделя сутрин станах относително рано — реших да се поразходя из улиците наоколо и да опитам да открия собственика на котарака, ако има такъв. Допусках, че някой може да е разлепил обяви за изгубен домашен любимец. По стълбовете на уличните лампи, таблата за обяви и дори по автобусните спирки непрекъснато се появяваха размножени на ксерокс молби да се върне изгубено куче или котка. Понякога бяха толкова много, че вече взех да се чудя дали из квартала, не върлува банда специалисти в отвличането на котки.

Взех и котарака, в случай че бързо успея да открия неговия собственик. Сега го водех за каишка — специално пригодена за целта връзка от обувки, за да не ми избяга. На него много му допадна да върви до мен, докато слизах по стълбището на входа.

Щом излязохме навън обаче, той взе да се дърпа напред, сякаш искаше да ме води. Досетих се, че иска да си свърши неотложните нужди. И наистина — устреми се към един зелен участък с трева и храсти между две съседни сгради и изчезна от поглед за минутка-две. Без съмнение, за да отговори на повика на природата. После се върна доволен при мен и отново пое командването.

„Явно наистина ми има доверие“, помислих си. Незабавно реших да оправдая това доверие и да се опитам да му помогна.

Първата спирка беше при една жена, която живееше отсреща през улицата. В квартала й се носеше славата, че се грижи за котките. Хранеше бездомните котараци в махалата и ги водеше да ги кастрират, когато се налага. Когато отвори вратата, видях вътре най-малко пет котки. Един господ знае още колко живееха при нея. Имах чувството, че всички котки в радиус от няколко километра се стичат към задния й двор, защото знаят, че там със сигурност ще получат храна. Представа нямах как може да си позволи да осигурява прехраната на всички.

Щом видя котарака, тя го хареса от пръв поглед и веднага му предложи някакво лакомство. Въпреки топлото посрещане обаче, нямаше представа откъде може да се е взел. Каза, че никога не го е виждала да се скита наоколо.

— Обзалагам се, че е дошъл от някое друго място в Лондон. Няма да се учудя, ако са го натирили — каза. Обеща да надава ухо за новини около него.

Инстинктивно усетих, че има право — котаракът май наистина беше дошъл от някое място далече от Тотнъм.

От чисто любопитство го оставих да ме води, за да разбера дали не отива в конкретна посока. Но колкото повече кръстосвахме улиците, толкова повече се убеждавах, че не знае накъде върви. По едно време ме погледна, сякаш искаше да каже: „Не знам къде се намирам, но искам да остана с теб“.

Стояхме навън няколко часа. По едно време той пак се шмугна в храстите по нужда и ме остави да разпитвам минувачите дали някой от тях не го разпознава. Единственият отговор бяха недоумяващи погледи и вдигнати рамене.

Вече по всичко личеше, че котаракът не иска да се разделя с мен. Докато обикаляхме нагоре-надолу, все се чудех каква ли е неговата история: откъде е дошъл и какъв е бил животът му, преди да се появи върху изтривалката на първия етаж.

Донякъде бях сигурен, че „повелителката на котките“ оттатък улицата е права — той май наистина е бил нечий домашен любимец. Имаше чудесен външен вид: най-вероятно е купен за Коледа или като подарък за рожден ден. Рижавите обаче често са доста щури като нрав; става още по-зле, ако не са кастрирани, както и сам се уверих. За разлика от останалите котки, при тях склонността да доминират, е много силно развита. Подозирах, че когато е започнал да буйства и да палува прекалено, вече не са искали да го задържат.

Представях си как един ден родителите казват: „До гуша ни дойде!“ и, вместо да го откарат в някой приют или в Кралското дружество за защита на животните от жестокост^[2] просто го натикват в багажника на семейната кола, откарват го надалече и го зарязват на улицата, или край някоя магистрала.

Котките притежават отлично чувство за ориентация, но той явно е бил изхвърлен далече от дома и не е успял да се върне обратно. Или пък някак е почувствал, че онова всъщност не е негов дом и е решил да си намери нов.

Другата ми теория беше, че е живял с някой възрастен човек, който наскоро се е споминал.

Разбира се, може би нищо от това не беше вярно. Фактът, че не е обучен да живее в къща, беше най-солидният аргумент срещу предположението да е домашен. Колкото повече го опознавах обаче, толкова повече се убеждавах, че е привикнал да е близо до някой човек. Изглежда имаше нюх да се присламчва само към хора, които ще се грижат за него. Точно затова си избра мен.

Но най-неоспоримото доказателство за предишния му начин на живот беше контузията. А тя беше наистина опасна. Нямаше съмнение, че е получил раната по време на схватка. От събраната в нея гной можеше да се заключи, че е отпреди няколко дни, даже седмица. А това ме навеждаше на друга мисъл.

В Лондон винаги е имало много бездомни котки, които кръстосват улиците, прехранват се с отпадъци и разчитат на милостта на случайни минувачи. Преди петстотин-шестстотин години места като Грешъм стрийт в Лондонското Сити, Кларкънуел Грийн или Друри Лейн са се славели като „котешките улици“ и са гъмжали от тях. Тези бездомни животни са сред отрепките на града, които водят всекидневна битка за оцеляване. Много от тях приличат на този риж котарак: обрулени от живота, прекършени създания.

Затова не е чудно, че той разпозна в мен сродна душа.