Джеймс Боуен
Уличният котарак Боб (4)

Глава 4
Билет за автобус

Когато двуседмичният срок за лечението на Боб наближи края си, взех да обмислям пак да го пусна обратно на улицата. Нали оттам беше дошъл — сигурно пак ще иска да се върне.

Той се чувстваше все по-добре и сега изглеждаше много по-здрав и заякнал от деня, когато го видях за първи път. Освен това доста наддаде и на тегло.

И така, ден-два, след като бях приключил да му давам антибиотици и той напълно се възстанови от операцията, го свалих до първия етаж, изведох го пред външната врата и му посочих улицата.

Той обаче продължи да стои на място, загледан в една точка. Накрая вдигна очи към мен, като че казваше: „Какво искаш да направя?“.

— Хайде, давай, върви — казах му и взех да размахвам ръце.

Никакъв ефект.

Известно време се гледахме, без да мигнем, състезавайки се кой пръв ще отклони поглед. После той се фръцна и пое нанякъде, но не към улицата, а към градинката, където обикновено ходеше по нужда. Изкопа дупка, после я зарина и пак се върна при мен. Този път изражението му казваше: „Е, свърших каквото се искаше от мен. А сега какво?“.

Едва тогава за първи път в главата ми взе да се оформя една определена мисъл.

— Според мен ти искаш да останеш — казах му тихичко.

Това донякъде ми беше много приятно. Чувствах се добре в неговата компания, а и той си беше образ от класа. Но въпреки всичко, тази тема оставаше доста болезнена за мен. Все още се борех да поема контрол над собствения си живот. Продължавах да съм в рехабилитационната програма за наркозависими и това щеше да остане непроменено и в обозримо бъдеще. Как тогава да се грижа за котарак, дори той да е интелигентен и самостоятелен, като Боб? Не би било честно — нито за него, нито за мен.

Затова с натежало сърце реших, че трябва лека-полека да го върна на улицата. Когато на следващата сутрин тръгнех на работа, нямаше да го оставя в апартамента. Щях да го изведа с мен и да го оставя в градинката. „Трудна любов“, казах си.

На него обаче това никак не му се хареса.

Първия път, когато го оставих, ме изгледа така, сякаш ми казваше: „Предател!“. Щом се отдалечих, нарамил китарата, той ме последва, вървейки на зигзаг по тротоара, като същински шпионин, който иска да остане незабелязан. Само че нямаше как да стане невидим с тази рижава козина, която се мяркаше ту тук, ту там.

Всеки път, като го мернех, спирах и започвах да махам красноречиво с ръце да се връща. Той се потътряше обратно, като ми мяташе през рамо обидени погледи. Най-накрая схвана посланието и изчезна.

Когато се прибрах след около шест часа обаче, той ме чакаше на входа на блока. Една част от мен искаше да му попречи да влезе вътре, но надделя другата половина, която копнееше той да се върне в апартамента и да се свие на кълбо в краката ми.

През следващите няколко дни това се превърна в обичайна практика и за двамата.

Всяка сутрин го оставях на улицата и всяка вечер, когато се прибирах, го заварвах да ме чака или пред вратата на входа, или — ако някой го беше пуснал вътре — на изтривалката пред моя апартамент. Нямаше никакво намерение да си ходи, това беше повече от ясно.

Накрая се реших на крайна мярка и го оставих навън и през нощта. Първата вечер го видях да се спотайва при кофите за боклук и се опитах да се измъкна, без да ме види. Пълна глупост. Та това беше котарак и дори мустаците му бяха по-чувствителни от нервните окончания по цялото ми тяло. Щом отворих входната врата — ето ти го и него. Опита се да се промъкне с мен, но тази нощ го оставих долу във входа. Когато тръгнах на работа следващата сутрин, го заварих на изтривалката пред апартамента. Следващите няколко дни повтаряхме същото изпълнение.

Всеки път на излизане Боб или сновеше из фоайето във входа, или ме чакаше пред външната врата. И всяка вечер намираше начин да се промъкне обратно.

Накрая той взе решение окончателно да спечели тази битка и скоро имах нов проблем за решаване. Боб започна да ме следва дори по улицата, когато отивах на работа. Първия път стигна само до булеварда и се върна обратно, щом му махнах. Следващия път обаче продължи да върви след мен още стотина метра към Тотнъм Хай Роуд, откъдето взимах автобус до Ковънт Гардън.

Част от мен се възхищаваше на неговата упоритост и постоянство. Другата ми половина обаче го проклинаше, защото така все не успявах да се отърва от него.

С всеки следващ ден той стигаше все по-далече и по-далече, ставаше все по-дързък и по-дързък. Питах се дали някой ден, когато съм го зарязал за пореден път, няма да си намери друго убежище. И всяка вечер, когато се прибирах, го заварвах отново да ме чака. Знаех, че рано или късно нещо трябва да се направи. И го направих.

* * *

Един ден, както обикновено, тръгнах на работа. Голямата ми черна акустична китара с червен кант беше преметната напряко през гърдите, а раницата — на рамо, и така се спусках по стълбите. Видях Боб да стои на пътеката край блока и да ме чака. Когато, по стар обичай, тръгна след мен, му махнах да се връща.

— Стой тук, не можеш да дойдеш с мен — казах.

Този път явно разбра от дума и се измете. Докато вървях към шосето, от време на време се обръщах да видя дали не върви след мен, но от него нямаше и следа. „Май най-после е разбрал за какво става дума“, казах си.

За да стигна спирката на автобуса, който щеше да ме отведе до Ковънт Гардън, трябваше да пресека Тотнъм Хай Роуд — едно от най-натоварените и опасни шосета в северен Лондон. И тази сутрин по него фучаха коли, камиони и мотоциклети, опитвайки се да си проправят път в задръстванията.

Докато стоях на тротоара и търсех пролука в графика, за да успея да хвана автобуса, който се виждаше на стотина метра по-надолу по задръстената улица, усетих как някой — или нещо — се допира до крака ми. Инстинктивно погледнах надолу. Зърнах край мен да стои познат силует. За свой ужас осъзнах, че и Боб, също като мен, търси пролука в движението, за да мине на отсрещната страна.

— Какво нравиш тук, по дяволите?! — извиках.

Той ме погледна пренебрежително, сякаш му задавах страшно тъп въпрос. После отново се втренчи в пътя, пристъпвайки все по-близо към бордюра, сякаш всеки момент щеше да се стрелне напред.

Не можех да го оставя да се хвърли с главата напред в опасността. Това щеше да си е чисто самоубийство. Грабнах го и го качих на рамото си — знаех, че обича да стои там. Той се настани удобно, притискайки се към слепоочието ми, докато аз се промъквах странишком покрай колите към отсрещната страна.

— Хайде, Боб, ти беше дотук — казах му от другата страна, свалих го от рамото си и му дадох знак да се маха. Той се запромъква в навалицата надолу покрай тротоара. „Сигурно го виждам за последно“, помислих си. Оттук до апартамента ми наистина имаше много път.

Няколко минути по-късно пристигна автобусът — старомоден червен рейс на два етажа, на който може да се качиш дори в движение отзад. Упътих се към крайната седалка и оставих калъфа на китарата на мястото за багаж, близо, до което обикновено стоеше кондукторът. Внезапно зад себе си мярнах рижаво петно. Още преди да разбера какво става, Боб се метна на седалката до мен и се разположи удобно.

Направо не вярвах на очите си. После, най-накрая, разбрах, че никога няма да се отърва от този котарак. Но осъзнах и нещо друго.

Дадох знак на Боб да се премести в скута ми и той го направи на мига. След малко се появи и кондукторът. Оказа се слънчева индийка, която се усмихна първо на Боб, а после и на мен.

— Ваш ли е? — попита, докато прокарваше ръка по гърба му.

— Май така излиза — отвърнах.