Добри Немиров
Ангелогласният (8)

Трябва човек да има очи на къртица, за да се усети где се намира. Не се разбира слепота ли е дошла, или тъмнината наоколо е толкова гъста, че погледът не може да я пробие. Отгде иде тоя мрак? Не иде ли от ада? Да, оттам иде, защото заедно с него долитат страшните викове на грешниците.

Викове, мокрота, кал и мрак…

— Ох… Ох… майчице моя… Ела да видиш где се намира грешният ти син.

— Кучета! — реве друг. — Ще ви изтровя до едно. Нека само кракът ми на свобода стъпи…

— Где ми са очите!… Дайте ми очите!

— Махни се! Ти си труп, не си човек…

— Слушай, братко… Затворът ли е тука?

— Затворът, приятелю… едно училище, дето човек се учи да псува…

— Ах, ах… пуснете ме!… Пуснете ме, защото ще пребия някого!

Всред този оглушителен вой Йоан долавяше нещо разбрано, но виковете бяха тъй силни, че объркваха всичко. По десет, по двайсет или по сто души говореха изведнаж и на Йоана беше трудно да ги отдели. Все пак той знаеше, че се намира в затвора и че тук е страшно да се живее. Наоколо се носеше грозна, нетърпима миризма — сякаш мъртви трупове се разлагаха.

Седнал сред калта, Йоан се обръщаше на всички страни, отгдето идеха гласове. Всички искат помощ. Какво може да направи Йоан? Нали и той иска да му се помогне?

Сред големия глъч той долови няколко звука току до себе си. Обърна се, простря ръка нататък и набара мокър зид. Той се заслуша и разбра, че тия звуци не са от някакъв инструмент, а капки, които падаха отгоре в малки локвички. Той се заслуша в песента на капките, но виковете наоколо я заглушаваха.

Може би само Йоан не се плашеше. Той само се усещаше уморен. Тялото му тежеше, главата падаше на гърдите. И вместо да мисли за участта си, той се сви на мястото си, подгъна лакът и се унесе в сън. Изведнаж всичкият шум престана. И не можеше да се разбере една минута ли спа Йоан, или цели часове, но нещо ново се изправи пред него. Щом отвори очи, той видя, че слаба светлина пада от горната част на стената. Наоколо като слепци пристъпваха хора, някои псуваха, други ревяха, трети нареждаха като жени, окайваха се, охкаха, газеха в лепкавата кал… Йоан ги виждаше в полутъмата и все се питаше в затвора ли се намира наистина, или в ада?…

Но… Това не е адът. Той си спомни много добре, че след боя, който стана пред хиподрома, дойдоха стражи и подбраха останалите и ги откараха в затвора. Така и Йоан стана затворник. Но кога беше то? Днес ли? Вчера ли? — Още с влизането тук Йоан заспа, след това се пробуди, но пак заспа. Тук миризмите упойваха, унасяха — и той им се покори…

Йоан не можеше да размишлява, защото бърканицата и виковете се врязваха в слуха и вниманието му и го измъчваха.

А между това зад него непрекъснато се чуваше кратка песенчица — кап-кап, кап-кап, кап-кап… Колкото и гръмки да бяха виковете, капките се нареждаха в песен, от която Йоан не можеше да се откъсне.

Види се, прекараното досега време тук трябва да е било нощ, защото от прозорчето над стената се втурна още по-гъста светлина.

Йоан стана и тръгна сред хаоса. Той се спъваше от налягали хора, блъскаше се от други, които не можеше да види, но вървеше напред.

Дохождането на светлина показа на затворниците колко е грозно нещастието им. Те се видяха кални, нечисти, мръсни, чорлави и се озвериха. От минута на минута ставаха все по-зли и по-страшни. Понесоха се ругатни от разни страни, закани към сановници, патриции, псувни към василевса и целия му род…

Йоан се върна на мястото си и тоя път с благодарност посрещна песничката на капчука. Само в нея нямаше псувни и ругатни, само тя беше мирна и спокойна. Той я посрещна с радост и се вслуша с любов в нея, с такава любов, като че слушаше майчиния си глас.

— Кап-кап, кап-кап… — нареждаше капчукът.

— Кап, кааааап… кап, кааааап — тихо зашепна Йоан. В душата му закипя желание да прогони нещастието си и струваше му се, че това ще стане с песен. Той ще запее и от всички страни ще просветне, ще се отворят вратите и всички ще излязат… Отвън чака хубаво слънце, весели полета, покрити с ниви и пасбища… Стада пълзят по тях… хлопатари се отекват… Пред него се откри божият свят тъй чист, тъй мирен, тъй хубав… И без да се усети, той навири глава и из гърдите му се откърти тих глас, тъй тънък и лек, сякаш тънки паяжини се носеха из въздуха…

— Ка-а-а-а-а-а-ап, капкаааап… — и сякаш това бяха думи, които му подшепваше нечий глас.

Каква беше тази песен, че накара всички затворници да млъкнат? Отгде идеше тя? Човек ли пееше, или някой божий пратеник бе дошел да внесе светлина и покой в измъчените души?

— Ка-а-а-а-а-а-ап, капкаааааап…

— Кой си ти?! — питаше един, застанал току под светлинката на прозорчето. — Ако си човек — божи човек си. Помоли се и за нас!

— Ще се помоля — отвърна кротко малкият певец.

И дълго пя Йоан. Тия капчици му отвориха широк път до бога и той свободно отправяше песента си към небесата. Не можеше да се разбере колко време пя Йоан. Изведнаж той замълча и зачака. Да искаш от небето нещо добро — не може да не го получиш.

Неочаквано за затворниците тежките железни врати се отвориха и вътре нахълтаха стражи с факли от борини. Йоан се загледа и се изуми, като забеляза между влезлите едрото тяло на Елефтериса.

— Козарче! Хей! Козарче — завика той.

Йоан стана и изтича към Елефтериса.

— А бре, човече! Убих се да те търся! Какво правиш тук?

— Не знам… Доведоха ме с другите.

— Нали ти казах да ме намериш?

— Каза, ала аз забравих…

— Хайде, върви с тези хора. Ще те облекат в чисти дрехи и ще те заведат при господаря… василевса.

— Защо?… — плахо изви глас Йоан.

— За добро! Ти помниш, че ми направи добро. Сега ми се пада да ти се изплатя. Аз говорих на господаря за тебе. Той каза, че иска да те чуе и после ще те изучи на наука.

Йоан се замисли.

— На какво ще ме изучи?

— На наука!

— Не — решително каза Йоан, — не ща наука.

— Хубаво е, момче!

— Като ме изучи, няма ли да паса стадото?

— Няма… Остави тази глупава работа. Нали си плебей — иска ти се и такъв да си останеш. Тръгвай.

— Добре — рече Йоан, след като си помисли. — Но може ли да пуснеш и тези хора оттук?

— Да ги освободя?

— Да, да ги освободиш!

— Защо?

— Защото се молих на бога за тях.

— Е, добре, добре! — извика Елефтерис, като се обърна към стражите. — Отворете вратите. Нека всички се освободят и да си идат по домовете.

В затвора се понесе страшен вик. Радостта пукаше стените. Мръсните фигури на затворените хора се разшаваха, разскачаха се, заблъскаха се…

— Разбрахте ли — извика един силен глас, — че бог има пръст в тази работа?

Вратите се отвориха и всички се втурнаха навън… Посрещна ги топло благодатно слънце.

Полуделите от радост хора видяха Йоана, когато излизаше и го грабнаха.

— Ще го носим до палатите на василевса — завикаха те.

И грабнати от неземна радост, те запяха и го понесоха над главите си. Радостните викове цепеха въздуха. Оваляните в кал и смрад хора носеха своя спасител към чистите палати на императора, без да се уплашат от вида си. Но когато излязоха на широката улица, стражите ги пръснаха и грабнаха Йоана. Те имаха заповед да изкъпят и облекат добре малкия певец, за да го представят чист на василевса.