Добри Немиров
Ангелогласният (17)

Мануел никому не даваше да разбере, че в неговия дворец има един злояд трън, който го боде и денем, и нощем. Това беше братовчедът Андроник. Качествата, които имаше тоя непоправим пакостник, се набиваха в очите на хората, не за да го уронят, а за да го издигнат може би далеч над императора. И нерядко сановниците и подобните на тях често тайно си пошушваха: „Този обесник се е родил за император.“ Но Мануел, който беше много хитър, не издаваше опасенията си. Всъщност той напрегнато следеше всяко мръдване на Андроника. Той беше поставил зад него шпиони и така узнаваше с кого се среща, какво разговаря, какви са скритите му намерения… Разбира се, колкото и да беше ясно за Мануела, че Андроник е готов на всяка постъпка, за да стане император, той не вярваше, че в двореца ще се намерят хора да тръгнат подир него. И това го успокояваше. Андрониковите тайни намерения не можеха ни най-малко да изменят живота в двореца, напротив — разгулният братовчед, като даваше широки простори на разврата между придворни и сред първите граждани, изпълваше въздуха с най-причудливи привички. След като дворецът се увлече от разни гадатели и магьосници, увлече се и цялото общество във Византия. Вярата в магиите стана толкова силна, че още малко и цялата религия тръгна към рухване.

Андроник стърчеше сред всичката тая развалина с цялото си величие. Император Мануел, който също се увличаше от магиите и по цели дни сам вареше някакви загадъчни води и треви, видя в лицето на братовчед си образа на същинския антихрист.

Така се почна борбата между двамата братовчеди. Отначало тя беше прикрита, но после се разгорещи и стана видна за всички в империята.

В тоя бърз полет на годините един-едничък човек в двореца на ромеите живееше в друг свят. Това беше Йоан. Той не растеше наред с времето. Неговото лице бързо възмъжа, бързо наедря, в жилите му се втурна кръв, получена от здрави и силни деди, и човек би казал, че той може да бъде един верен крепител на привичките, начертани от Андроника. Но само един поглед, отправен към лицето на Йоана, стигаше да се разбере, че наистина, този чуден певец има една съвсем друга работа на тая земя. Сякаш той беше създаден, за да облее божия свят с омайни песнопения и само тогаз да го напусне. Но колко ли беше нужно да живее Йоан, за да успее да изкаже в песни онова, което се беше наредило в душата му? От час на час все по-нови звуци се раждаха там, по-дълга песен се нижеше. И колкото по-дълга и по-звучна ставаше тая песен, толкова по-светло ставаше лицето на Йоана. През целия ден той стоеше в училището и едва вечер се прибираше в килията си в палата. И току-що седнал на обичното си място под прозореца, той забиваше очи в книгата. И светът се превръщаше в песни, гдето всички белези на живота с игрите, развлеченията, любовните истории и забранени удоволствия се стопявала сред огъня на една чудна любов, бог знае по какъв път родена в Йоановата душа. Той се вглеждаше в песните на Дамаскина Мансура и там надничаше зад всяка буква с оная предпазливост, като че там трябваше да види пръста на бога Саваота. И може би виждаше тоя пръст, защото в очите му заиграваше светлина, сякаш вземана от пурпура на изгряващо слънце.

Кой беше този Йоан Мансур из Дамаск? Неговите песни носеха радост пред живота, примирение пред смъртта, светлина в мрака и яснота в оная мъгла, която обича да изпълва душите на жадните за тленни и тъмни радости.

За Йоана животът е песнопение. Всичко друго беше чуждо, затова той минуваше край него и отминуваше, без да го погледне. Сутрините прекарваше в дворцовата църква в молитви и след това отиваше за цял ден в Мусикията. От време на време само виждаше малкото човече Дино да прекосява със своите детски крачки палатските дворове и градини и да бърза нанякъде. Йоан знаеше, че той изпълва някакви тайни поръчки, в които сигурно има нещо нечисто. Това караше Йоана често да се пита, бива ли да пуща в килията си това човече, което ден и нощ се движи рамо до рамо със злия дух? Той вече знаеше как се движат мислите в главата му, мислите, които извират от някакви незнайни и тъмни извори. И Йоан решаваше да му каже да не влиза, но когато Дино заставаше в килията пред него и го заглеждаше в очите, той не се решаваше да му каже остри думи. В Дино имаше нещо, което караше Йоана да прощава. Най-после такъв си е Дино. Нима може някой да го поправи? Всички имат нужда от него, всички го изпращат да изпълва тъмни и нечисти поръчки. Дино е роб на страстите на ония нещастници, които виждат сладостта от живота в нечистата игра.

Заставаше Дино и тъй — със своя поглед, в който имаше присмех, лъжа, измама и злоба — следеше всяко движение на своя сладкопоен приятел. Все пак Дино нищо лошо и нечисто не казваше на Йоана. Той не можеше да разбере как Йоан ще живее тоя сбъркан свой живот, но много не се питаше, защото виждаше, че Йоан е наистина сакат човек, който бяга от живота, защото няма дарбата да живее весело и щастливо. Така само пред Йоана Дино не се виждаше недорасъл. Той е малък, но знае много неща. Йоан е голям, но нищо не знае… Тъй те са равни.

Когато Дино се разговаряше с другите, той придружаваше думите си с кривене на лицето, с плезене, със зъбене, с подскачане — само тъй можеше да накара някого да го чуе, но когато говореше с Йоана, той ставаше навъсен и сериозен като патриций. Но това дълго не можеше да трае, защото малкият човек не можеше да търпи чуждо рухо на гърба си и побързваше пак да влезе в своята дребна, малка, нечиста и дяволска пътечка. Йоан е добър… Тая негова доброта го правеше не само търпим за Дино, но и потребен. Какъвто и да беше Йоан, все пак той носеше със себе си нещо хубаво, нещо такова, каквото нямаше никой в палата. И може би това беше, което го караше да бъбри много пред Йоана и така искаше да му угоди.

Той все започваше оня разговор, от който Йоан не оставаше доволен. Той не искаше да знае, че патриция-зоста е много горделива и че началникът на стражата водил Андроника някъде тая нощ и станал някакъв побой, гдето великият василевсов братовчед изгубил бича си със златната дръжка.

Така и Йоан се мъчеше да угоди на Дино, като потърпи да го послуша, но гостуването не можеше да трае дълго и Дино си излизаше. Той впрочем нямаше много време да стои гдето и да е. Както дните, тъй и вечерите му бяха заети твърде много. Той трябваше да следи кой где отива, кой где влиза, след това да разпита кой какво е правил, какво е говорил… Ако е имало свада, дошло ли се е до бой, кой е битият и много, много още неща, които научаваше и след това ги пръскаше на всички страни — от върховете на патрицианството до слугите и слугините. И след като пръсваше тия новини, пак тръгваше да узнае как са се изменили.

Целият живот на Дино е погълнат от работа, която няма начало и на която краят не се вижда.

Но който умееше да се вглежда в лицето на хората, можеше да види какво извършва там времето. Дино бързо получаваше дълбоки бразди по челото и около очите, тъй бързо, като че ги бе поръчал някому.

Неотминат беше и Йоан. Той не беше набръчкан, но черна къдрава брада беше окръжила лицето му. Оттук можеше да се разбере, че има хора, които не се плашат от бързия полет на годините и гледат с вяра и светла надежда в бъдещето. Това беше Йоан.