Добри Немиров
Ангелогласният (24)

Един ден Йоан излезе и повече не се върна в палата. Той се скри в къщата на един от младите псалтове и се приготви за път. Най-напред се преоблече във вехта туника, махна царските знаци, захвърли пурпурния колан и се залови да огруби лицето си. Той го начерни със сажди, разчорли косите си и като нахлупи вехта кожена шапка, метна торба с хляб и сол на гърба си, стисна тоягата и потегли по широкия път. Отвъд града се спря и се обърна. Още малко и големият град ще се изгуби от очите му. Сега той виждаше как големите и малките къщи го гледаха весело.

— Свободен, свободен си вече, Йоане — изрече той високо и цялото му лице просия от широка, сърдечна усмивка.

Трябва да си мечтал за свободата като Йоана, за да знаеш каква сладост съдържа тая дума. Той не се питаше где ще иде. Пред него се простираше пътят, който води край морето. Той реши да мине по тоя път догде замръкне и след това ще пазари място в една гемия да го закара в Драч.

Дълго вървя Йоан. Когато слизаше по стръмното нанадолнище, денят вече преваляше. Той беше извървял няколко часа, без да си почине. На едното му бедро висеше стомничка с вода, а на другото — торбата с хляба. Йоан се спря, подири място наоколо си и седна на тревата. И като започна да дъвче сухия залък, лицето му пак радостно просия. О, от дълги години Йоан не е ял тъй сладко. Сухият залък беше вкусен и той не успяваше добре да го сдъвчи и го глътваше, за да откъсне нова хапка. „Във всичко, във всичко човек може да намери радост — стига да е чиста душата му — си прошепна той, като си спомни разговора и случката с Мелас във време на угощението. — Василевси и василиси… Едни са разбойници, други хетери, над главата на всекиго от тях виси меч и никой не знае кога ще го навести. И това било живот? Да оставиш майка си, да я забравиш — за науката това бива да се направи, но да го направиш, за да живееш в палата и да дишаш денонощната смрад на един мръсен живот — о, неизкупим грях… Благодаря ти, Господи боже мой, че ме откъсна оттук. Аз мислех, че съм се обрекъл на тебе, а служих на развалени души!“ И като си спомни кога е пял на императорите и какво е виждал в триклиниите и кетоните, потрес полазваше по цялото му тяло.

— Колко е хубав светът под божието слънце и колко е страшен под покрива на василевсите!

И като въздъхна с благодарност, той откъсна нов залък от хляба си.

В това време една група конници профуча по пътя край него. Йоан се сети, че това са стражи, излезли да го дирят. Той си отдъхна с облекчение, когато отминаха, и се накани да стане и да слезе вече към морето, но един от последните конници се спря и препусна към него.

— Слушай, скитник. Не видя ли един царски човек да мине оттук?

— Не видях.

— Йоана не познаваш ли? Не си ли го чувал в „Света София“? Ангелогласния певец не познаваш ли?

— Не го познавам.

Недоволен, стражът замахна с бича във въздуха и конят литна към другите.

Тогава Йоан се отби от пътя и се спусна към крайбрежието.

Така той скъса и последната нишка, която го свързваше с Константинополис и двореца на страшните василевси. Той скоро намери гемия, пазари я срещу една жълтица, влезе вътре и потегли към Драч. Сега вече пътят му е съвсем прав и съвсем отворен.

И като се прекръсти, той сложи торбата си близко към носа на гемията, седна и прошепна: „Сподоби ме, Господи, през тоя ден да се запазя без грях“.

 

 

Когато изкачи височината и пред нея се разкри Драч, същият оня Драч, който той остави преди петнадесет години, сърцето му лудо заби.

Той си спомни как се заниза керванът, как неспокойно пръхтяха конете и как сам той тичаше между керванджиите весел, радостен, щастлив… Как да не е щастлив? Константинополис беше за него една приказка, а ето че тая приказка скоро ще стане жива и ще загъмжи пред него. Вече засвяткаха дните, които трябваше да преживее в Константинополис. Те бяха посипани с натрошени слънчеви лъчи и затова светеха и топлеха…

И ето минаха цели петнайсет години. Сам бог знае какво премина през душата на Йоана. Онова малко, диво момченце днес само̀ стана приказка и се замярка като едно изтървано звуче от някаква песен… В ума и душата на Йоана сега се простираше цял нов свят, съчетан от много знания, от много учения, от много дарби, с които бог го беше дарил. Сега Йоан отиваше в Драч при майка си да й покаже колко е голям и богат… — „Защото, майко — ще й каже, — не е богат тоя, който има много злато и сребро, а оня, който носи в себе си дарбите божи и силите, които той е вдъхнал…“

Сега, когато наближаваше вече своята къщичка, той знаеше колко работа го очаква. Приготвените песни от Мансура трябва да се разработят и да се пръснат по всички църкви и монастири. В палата василевсът скъпеше работата на Йоана само за своите църкви, но сега Йоан се готвеше да залее божите домове с песнопения.

Той се спря на мегдана. Край него минуваха хора, отминуваха, някои го поздравяваха, други не го поглеждаха… Никой не знаеше, че тоя човек е Йоан Ангелогласният, за когото цяла Византия говори.

Изведнаж мислите му се спряха на едно място. — „Жива ли е? — се попита той. — Аз не помислих за нея, струваше ми се, че щом е майка, тя трябва да живее вечно. А ето че на гърба й тежат вече осемдесет и пет години!“

Йоан отиваше при майка си със свито сърце, подобно блудния син след тежка отлъчка, но той ще й каже: „Майко, аз не съм блудният син, защото работих с бога и за бога. Много труд се разля в моя път, много работа се свърши. Ако бях останал в село, това не щеше да стане. Щях да си остана същият — с бедна душа — нищо повече. Сега съм полезен и на бога, и на хората. Не си ли доволна?“

Тъй в трескави размишления той наближи своята къщичка. О, тя беше същата — все тъй, кривнала малко настрана, със стряха, сведена ниско към земята. С разтупкано сърце той пристъпи и се спря до открехнатата врата. Вътре беше тъмно, та не се виждаше никой, но не беше празно. Някой пееше. Нисичък старешки глас нареждаше някаква проста, но сладка песенчица. Йоан се заслуша.

„Йоане, Йоане, где си ми, чедо“ — повтаряше тя. В цялата песничка се носеха все тия шест думички. Те ту се издължаваха, ту се извиваха, ту се дигаха и спущаха надолу…

— Господи боже мой — мълвеше Йоан, като слушаше пренесен и удивен. Как може да се пее тъй? Отгде тя взе този глас? Отгде научи тази песен? Всичката мъка на оставената сирота се разливаше в нея и трептеше, задушавана от сълзите на майката, която ден и нощ живее с обич към своето чедо. Каква песен! Толкова херувимски песни измисли Йоан, ала такава песен, гдето мъката и обичта звучат с такава сила и сладост, той не бе чувал. Във всеки звук трептяха сълзи, а се ронеха бисери, във всеки звук трептеше плач, а се ронеше обич към свидно чедо… О!… Господи боже мой, ти си направил майка ми светица още приживе… Благодаря ти!…

Да, не само в палатите на василевса могат да се измислят хубавите песни, а и в простите колиби… — „Майко, майко — през треска нареждаше Йоан. — Аз разбирам защо ти е хубава песента — защото душата ти е затоплена от обич, майко, от обич към чедото, което ти е близко, макар то да те е изоставило цели петнайсет години. Тъй всеки звук е роден в обичта, затуй той звънко и сладко трепти…“

И като не се сдържа повече, той широко разтвори вратата и влезе.

Старицата седеше на миндерчето до стената и гледаше пред себе си.

— Тука съм, майко — рече той, като се хвърли, прегърна я и я понесе из стаята.

— Разбрах… Ти си, Йоане!… — рече тя. — Сложи ме миром, синче… Страх ме да не умра от радост.

Йоан я сложи на миндерчето, прегърна я и я загледа в лицето. От едното й око се откъсна сълза, която се плъзна по сухата буза и се разля в дебелата бръчка край носа.

Йоан даде обещание, че ще остане при майка си.

— Няма да те оставя, майко. Аз и в палати живях, в богатство се давих, царски хора с ревност ме гледаха и пак бях сам. Видях какво е без майка. Пуст ми беше животът, майко… Много видях, много изучих, прочут станах по цяла Византия, ала защо ми е, когато ти не си около мене?

Щастливата майка слушаше тия думи като през песен. Тя се оставяше на Йоана да я милва и мълчеше… Какво да му каже? Че го е чакала ли? Че всеки ден е поглеждала към улицата с надежда да го зърне? Той нали знае как чака майката, когато душата й се къса за свидно чедо?

Честити дни се занизаха. В малките бедни стаички се понесе Йоановият глас и с него те станаха широки, светли, украсени със златни полиелеи… Тук Йоан разгърна донесените песни както своите, така и на Дамаскина. Трябваше да се приготвят за църквите обновени с нови гласове. Йоан беше намислил, като ги напише да ги разпрати по монастири и църкви.

Ала когато нареждаше звуковите знаци, нещо се изправяше пред него и го правеше нетърпелив. — „Бърже, бърже — сякаш му казваше то, — бърже, че имаш друга работа.“ — „Наистина — се питаше Йоан, — какво ме чака? Защо ми се струва, че имам друга, по-важна работа?“ Но в това време, когато се питаше така, в душата му потрепваше някакъв чуден глас, бог знае отгде дошел. Често се спираше Йоан да се вслушва в себе си и всякога все този далечен глас се отделяше от другите и трептеше в душата му… Един ден, когато се помъчи добре да го улови, той се сепна. — „Боже господи, че туй е гласът на майка ми… нейните думи…“ — „Йоане, Йоане, где си ми, чедо“ — сега по-ясно повтаряше гласът в душата му. Той вече знаеше отгде иде тоя глас и кое му пречи да продължи работата си с песнопенията.

Тия думи с няколкото звука вече изплуваха над всичко. Те като че му бяха изпратени от небето, за да направи нещо от тях… Не току-тъй изплуваха над всичко.

Сега Йоан знаеше какво трябва да направи. Той ще се помъчи да разтвори майчиното сърце нашироко и така ще покаже, че това сърце е място, гдето се крият най-богатите, най-скъпите съкровища.

„Йоане, Йоане, где си ми, чедо“…

Цял свят се разкри пред очите на Йоана и сега той гледаше в него, тъй както безгрешният би гледал надлъж и шир небесните селения. Майката дири Йоана, не за да го има за себе си… Не, с този повик тя сочи на сина си правия, верния път в живота. С тия думи тя му казва, че всичко хубаво и добро, което носи в сърцето си, иска да го даде на света…

Вечерта, когато си легна да спи, той затвори очи и видя как пред него се наредиха много, много майки… Те държаха в ръце запалени кандила и разнасяха мирис на тамян и смирна. Те ставаха от миг на миг все по-много, догде светът се изпълни с тях… И всички викаха на синовете си да вървят по светлината на кандилата.

— О, майко, майко — си шепнеше Йоан, — ти сама не знаеш колко си велика и свята!…

И малката стаичка, чийто таван беше толкова нисък, че не можеше да се върви свободно, сега стана голяма, необятна… Тази стая сега чакаше да я изпълни някой със звуци и в тия звуци да се носи безкрайната любов към майката, която не е само една жена, а цяла една земя, нагиздена с ниви, ливади, планини, гори, реки…

Тая нощ Йоан не можа да мигне и призори, преди да се развидели, той запали борина, взе книгите си и започна да пише своите звукови знаци. Сам не знаеше какво пише. Ръката напрегнато водеше перото и тъй на книгата изпъкваха чудни ангелски гласове… „Где си ми… Где си ми…“ — шептеха устните и той пишеше тъй бързо, както никога не е писал.

Когато се съмна, той беше тъй уморен, че задряма на мястото си с перото в ръка.

Така започна Йоан да пише една голяма песен, която нарече „Полиелей на майката“. Той пишеше през целия ден и привечер, когато стаята потъваше в мрак, той се спираше пред мъждукащото кандило и започваше да пее написаното. И в тъмнината се протягваше една безкрайна връв — трептуща, светла, като източена от сърцето на луната… Той преминуваше от един глас към други и всяко преминуване се свързваше с въздишка, дошла отневидяло и разляна в цялата песен.

Йоан не виждаше и не чуваше нищо. Пред него стояха огненосветли и горещи думите на майката и също тъй огненосветли гласовете, носени върху крилата на малки пъргави херувими.

— Не може така, синче. Сядаш за обяд и за вечеря, а не ядеш… Бива ли тъй?

— Работа имам… Когато работя, аз не ям. Като свърша полиелея, пак ще започна да ям. Ти не бери грижа. Аз съм млад и силен.

Старата жена виждаше, че Йоан никога няма да послуша, догдето не изкара песента си, и затова скоро млъкваше и започваше с нови сили и нови надежди да очаква края на песента.

Най-сетне един ден полиелеят беше изкаран. Тя го чу и плака от радост… плака за песента, плака и за гласа на сина си, който е станал стократно по-хубав.

Ала докато мислеше, че след като изкара песента ще си седне при нея да си почине на коляното й, нещо друго се започна. Монастирски и църковни монаси и разни ученици за псалтове подушиха Йоана и тръгнаха да го търсят.

Йоан се затваряше в стаичката с тях и цял ден им разказваше за своите и за Дамаскиновите църковни знаци. Те лакомо поглъщаха знанията, които им даваше Йоан. Но незавършил с едни ученици, идваха други — два пъти по-многобройни. Отначало стаята стана тясна, а после и дворът. Тогава Йоан ги извеждаше на полето и им повеляваше да се разположат под скалата. И цялото пространство почерняваше от ученици, предадени на великото слово и посветени на служба богу.

Еднаж тя чу един нечакан разговор.

— Така не може, Йоане! Ти трябва да идеш в Света гора и там да работиш в лаврата. Бог не е доволен, като стоиш тука. Там те чакат много ученици, много монаси. Бива ли да се стопяват твоите знания напразно? Монастирът е място за тебе.

Майката изтръпна от тия думи. Защо се уплаши? Щом тя го не пуща, той няма да иде, при нея ще остане — бива ли да се плаши? По-късно тя разбра защо я уплашиха учениците.

Той за пръв път пя в църква. Беше си казал — догде не напиша полиелея, аз не съм за църква. С полиелея ще изплатя всичките си грехове към майка си и тогава достоен ще бъда за църквата. И как ще да е пял Йоан, един бог може да каже, защото ония, които бяха в църквата, видяха, че небесата са отворени и оттам наднича сам Саваот.

Когато се свърши службата, Йоан намери майка си паднала на колене пред образа на божията майка.

— Какво правиш тука, майко, стани, хората си вече излязоха.

Той й помогна да стане, прегърна я и потегли така към дома.

Старата съседка изтича срещу Йоана и уплашено разказа, как около къщата се движили двама царски хора на коне…

Йоан трепна. Той не можа да скрие страха си.

— За тебе ли са дошли? — попита тя.

— За мене… ала аз не искам да се върна вече в палата. Светът да се обърне, няма да те оставя.

Като влязоха вътре, майката рече:

— Иди там, синче… гдето те караха ония… В монастира ти ще бъдеш добре… и оттам царските хора не могат те извади.

— Защо? — с почуда попита Йоан.

— Защото… синче… аз днес разбрах, че колкото си мой, толкова си и на бога… Сега, като чух песните ти, аз разбрах всичко… Нищо… Толкози години бях сама, мога още да остана — нищо… скоро и аз ще си отида… време ми е!

— Ти ме пъдиш! — със скръб рече Йоан.

— Мястото ти е там, гдето ти е работата. Вземи торбата и тръгни… не губи време!

След като дълго мълча, Йоан с безгранична любов погледна майка си.

— И все пак, майко, по-умната си ти. Тъй е било във всички времена, тъй и ще бъде во веки веков. Ще те послушам!

Йоан не мислеше, че толкова скоро ще напусне Драч, но, за жалост, трябваше да обърне гръб и към него, защото едва минали три-четири дни след този разговор с майката, нови двама конници довтасаха. Те застанаха пред една врата и грубо заблъскаха. Излезе една жена.

— Защо блъскате толкоз? Какво има?

— Казаха ни, че Йоан Ангелогласният бил тук. Дайте ни го.

— Откак Йоан е излязъл оттук, има повече от петнайсет години.

— Казаха ни, че бил тука.

— Не е идвал! — извика жената и затръшна вратата под носа им.

Те чукаха и на други врати и навсякъде им казваха все едно и също. Те знаеха, че трябва да крият Йоана от царските хора и затова нищо не обаждаха.

Една сутрин майката приготви торбата, метна я на рамото на сина си и рече:

— Добър ти път, чедо. Нека бог и светите ангели те закрилят.

Така Йоан можа да избегне гнева на василевса и да потегли за Светогорската лавра.

Като се спусна по височината към крайбрежието, Йоан се обърна да види още веднаж майка си, която го изпрати до едно място. Тя беше застанала сред пътя и гледаше към него, като се пазеше от слънцето с ръка на чело. Той си спомни, че един път я видя, когато бленуваше за нея, точно така — суха, полупрегърбена, с ръка на чело…

Той мръдна глава за сбогом и се спусна бързо по склона. Пред него се простираше тихо и спокойно морето.

През последните дни Йоан разбра, че императорът го дири по всички страни на Ромея. Затова беше решил да не се обажда никому както из пътя, тъй и в лаврата. Мислеше да подири сгода и да поиска свободата си от императора с писмо. Така и стана. Той пътува няколко дни по вода и суша и най-после стигна в Света гора, грохнал от път.

Като се спря до един от монастирите, той седна на прага на вратата, за да се поотмори. Един от прислужниците на два пъти мина край него и като помисли, че е някой скитник или просяк, не му каза нищо — дори не го поздрави. На третия път той се спря и попита:

— Какво дириш, скитнико?

— Нищо… — отвърна Йоан. — Някоя работа търся.

— Какво знаеш да работиш?

— Козар съм… ярци паса.

— Ха! Ярци ли? Че ний таман от такъв човек имаме нужда. Почакай малко да ида да кажа на игумена.

Тъй Йоан можа пак да се върне на стария си занаят и се зарадва. Той би останал до края на живота си козар, ако не беше торбата с изписани тевтери, пълни със сладкогласи църковни песнопения. О, само да се научат, че е тук — от всички страни на империята ще дойдат да го дирят. Но догде получи свободата си от императора, той трябваше да мълчи.

Йоан потегли из шубраците и из планинските склонове. Пред него запълзяха козите и спокойно заканерваха с хлопатарките си.

Ден след ден се редуваха. Йоан би бил един щастлив козар, ако би му се позволило само едно нещо — да си попее на козите, както правеше някога в детските години. Но трябваше да се крие и да мълчи.

И като лежеше по гръб с отправени към облаците очи, той се връщаше в някогашното време, когато гледаше там белокрили ангели, плуващи по лазура татък зад балканите и моретата. Ето и сега същите ангели бяха там. Облаците приличаха на всичко, а щом се иска от тях да бъдат ангели, такива и ставаха. Сега те се движеха към морето и така гледаха в далечината, като че бе им поръчано да носят добра вест.

И един ден, като гледаше пак така белите облаци, Йоан се пренесе нейде далеч и неусетно запя. Отначало пееше тихичко, почти под носа си, но гласът издуваше гърдите му, искаше да излезе на воля и да се разлее на всички страни, докато най-после се понесе с всичката сладост, от която бе изтъкан.

Едва сега Йоан се видя козар. Той се върна в детските си години, спомни си козарството в Драч, после бягството си в Константинополис и всичките младежки патила и случки там. Струваше му се, че беше преживял не един, а няколко живота.

Между това гласът редеше някаква песен, която беше изплетена от всичките преминуващи през душата му спомени.

В това време в двора на монастира се бяха спрели, няколко монаси и слушаха.

— Кой пее? Какъв е тоя глас? Човешки ли е? — се питаха те, като гледаха нататък, отгдето идеше гласът.

— Човешки е, ала от какъв човек?

Монасите излязоха и се отправиха натам, отгдето идеше гласът.

Какво беше учудването им, когато видяха, че пее самият козар? Около Йоана се бяха събрали козите и слушаха песента му. Те не приживяха, а го гледаха право в лицето, като че искаха да разберат и думите на песента. Всичко слушаше, дори и вятърът се боеше да повява, за да не заглуши песента.

Когато свърши, монасите отидоха при него.

— Кой си ти? — го питаха те.

— Кой съм… Козарят — нали видите?

— Ти не си козар! Ти си Йоан Ангелогласният… Кукузел…

Йоан не дръзна да отрече.

Тогава монасите с почит се поклониха на Йоана и го помолиха да дойде с тях при игумена.

Отец Филимон се много зарадва, като чу, че в лаврата се намира най-прочутият ромейски певец. Той стана, прегърна го и го постави до себе си.

— Много се радвам и горд съм, Йоане, че доживях да те видя и чуя. Ако би останал тук, животът ми би се продължил още с двайсет години. При твоите песни животът на човека се продължава и душата му се очиства, ала… не знам дали ти е знайно, че много те търсят от Константинополис.

— Известно ми е.

— Какво ще направим тогава?

Йоан мръдна рамене.

— Аз имам да ходя в Константинополис. Ще те заведа в палата…

Старият игумен още не завършил думите си и Йоан извика:

— Няма нито крачка оттук да направя, отче свети. В палата на Андроника няма повече да вляза. Ти знаеш ли какво е там?

— Знам, Йоане, брате! Там е помийна яма. Всички мръсотии могат да се намерят там.

— Тогава защо ме пращаш? Андроник не е император като всички. Той е по-лош от разбойника в разпятието, по-мръсен от Митария и по-гнусен от Юда. Недей отче свети… не ме хвърляй в клетката на най-дивия звяр.

— Ех — със скръб рече старецът, — ако се пита от мене… аз не само искам да те оставя тук, ами всичко да предам в твоите ръце. Тук аз нямам свои.

След като помисли малко, Йоан каза:

— Ще му напиша писмо. Ще му искам прошка и ще го моля да ме остави тук в лаврата да поработя.

Старецът се съгласи. Писмото се написа и се изпрати още на другия ден.

Сега вече Йоан не се криеше от никого и скоро в цялата лавра знаеха, че Ангелогласният е тук.

И Йоан почна своята работа. Около него скоро накацаха нови ученици и лаврата екна от нови Йоанови песнопения.

Тук Йоан написа на пети, на шести, на седми и на осми гласове много песни, които се разграбиха от монасите и се разучиха в няколко деня. И когато се понесоха из църквите — всичко се преобрази. Иконите оживяха, кандилата силно засвяткаха, ангелите по стените станаха по-плътни и сякаш раздвижиха крилете си. Всичко стана по-ново, по-голямо, по-плътно и по-светло.

На Йоана тук вече гледаха като на небесен пратеник и когато се чу, че императорът искал да му се изпрати в Константинополис, монасите бяха готови на всички жертви.

Йоан спохождаше всички църкви и монастири в лаврата и служеше във всичките църкви като протопсалт.

Неговото дохождане тук пробуди и тласна към живот много надарени момчета, между които имаше ромеи, българи, сърби и хървати. Сам Йоан се почуди, че в едно време са се събрали цял куп даровити момчета. Йоан с радост ги срещна и с голяма любов заработи с тях. Той трябваше да очисти гласовете им, да ги направи ясни, гъвкави и да развие в тях оня макам, който е най-близо до божите напеви.

Но едва свършил с едни, други се изправяха пред Йоана, след тях трети, четвърти. Това му науми да направи един истински херувимски хор. Когато влезе един празничен ден в църквата с хора, божият дом просия от безгранична сладост. О, такъв хор и в Константинополис не се е слушал, защото пред олтара се бяха събрали все високонадарени деца и при това обучени от самия Йоан Ангелогласний.

В лаврата имаше голям празник. Тук пееха самите херувими и божията ръка над храма се виждаше от всички.

Йоан беше обикнат от младо и старо. Не знаеха как да му се отплатят, затова му изпращаха най-хубави и вкусни неща за ядене.

— Благодаря ви, братя — казваше той, като връщаше подаръците. — Колкото и да сте гостолюбиви, все пак не мога нищо да приема. Аз имам остра болка в стомаха си, та не мога да ям всичко.

Един ден едно нечакано известие раздруса цялата лавра. От император Андроника се беше получило едно писмо, което гласеше:

„Опрощавам Йоана. Аз виждам, че такъв човек не е, за да бъде затворен само в палата. Неговата песен трябва да се чува и от други, и от други да се учи и пее. Затова нека работи в лаврата и да бъде под моя закрила. Повелявам да бъде замонашен, да му се направи една хубава и удобна килия и там да работи с учениците си. Тия дни сам ще ви посетя лаврата.“

Радост се разля из цялата лавра. Императорът Андроник — най-лошият, най-гадният, най-нечистият император показва такава добрина! Или вече сам бог се е вселил в него, си казаха монасите, или е на път да се всели. И ако тъй лесно той може да стане човек, не показва ли, че много прибързано сме го наричали мръсник, нечестивец?

Всички бяха готови да снемат от плещите му грамадния товар от грехове и да го прогласят за светец от благодарност, че им оставя Йоана.

Не напразно помислиха, че с Андроник е станало нещо. Монастирски хора се научиха, че Андроник се е променил от няколко деня. С никого не говори и никого не наказва.

— Да се свети името ти, Господи боже мой — прошепна старецът игумен и се прекръсти. — Дано да е истина, макар че никога не можеш да знаеш кога Андроник ще покаже рогата си.

Ала другите увериха, че се е променил. Започнаха бързи приготовления за посрещане на скъпия гост.

Йоан се помъчи да направи хора още по-голям.

— Недей си много разхубавява хора, Йоане. Опасно е императорът да не се разкае, че те е пуснал.

— Не вярвам, отче свети — рече Йоан. — Макар че не трябва да се вярва на Андрониковата дума, все пак той се е променил. После… Колкото и да беше развален, той не забравяше да се грижи за империята. Една такваз грижа е и работата в църквите и монастирите. Той не е верующ, но знае добре какво нещо е една вяра да господарува.

Приготовленията растяха. Направиха нови пътища между монастирите, издигнаха се нови килии, поправиха се монастири, икони и полиелеи, измиха се подовете, лъснаха се църковните посъди, свещниците и сребърните и златни сияния на иконите… Всичко стана ново и светло.

А хорът все растеше. Всичко живо се нареди и запя. Хора, които глас не обелваха по цял ден, тук под погледа на Йоана не само пропяха, но и станаха сладкогласни. Тоя човек беше благословен и от бога — всичко се извършваше лесно под неговите ръце и погледи.

Цялата лавра беше озарена от божията усмивка. Тук всичко пееше и всичко се радваше. Докато отначало ги плашеше това, че императорът ще дойде да гостува, сега всички с радост и нетърпение заочакваха. Те вече виждаха как красивият василевс със своите златни и пурпурни одежди ще влезе в една от църквите, ще дигне ръка и ще благослови. И тогава хорът ще екне и ще се понесе из всички църкви…

И когато всичко беше готово, в лаврата се получи друго писмо от Константинополис, в което пишеше, че след два деня император Андроник ще пристигне в Света гора.

Треска обхвана монасите. Денонощни бяха приготовленията.

Пристигането на Андроника остана паметно за Светогорската лавра. Той донесе много дарове за монастирите и църквите, с много злато и сребро покри ръцете и сиянията на светците… с най-скъпи килими покри каменните настилки на църквите… а свръх всичко това, много пари даде на управата на монастирите, за да посрещнат богато църковните нужди.

Разбира се, Йоан беше простен. Той падна на колене пред Андроника и поиска опрощение. Андроник още с влизането си в монастирските стени вече беше дигнал ръка за благослов. Тук и най-големият прегрешител може да получи прошка, защото жестокият император трябваше да бъде добър. С тая доброта той ловко покриваше познатото на всички двоеличие.

— Простен си, Йоане! Ти си от бога благословен човек — рече той с горещо добродушие — и ако си избягал от палатите ми, направил си го може би по волята божия.

— Благодаря на тебе и на бога — рече Йоан, като се поклони дълбоко.

Андроник недоволно потърси глава:

— Не тъй! — извика той. — Благодари не на мене и на бога, а на бога и на мене. Ний сме бедни мушици пред светлия му трон и да благодариме, че ни остава да допълзим до него.

И като каза тия думи, с които изтръгна сърцата на монасите, той заповяда тук, под дърветата, да се нареди трапезата.

— Защо, господарю, не искаш в триклинията?

— Монастирската триклиния тази вечер не е за мен.

Дядо Филимон не можа да разбере какво иска да каже императорът, но не посмя да го попита повторно.

Трапезата се нареждаше на една страна, а Андроник един по един приемаше монастирските хора. За всекиго той имаше по една блага дума, а по-големите монаси получаваха дарове. Във време на малката почивка, която императорът отреди за разговор с Йоана, стана нещо неочаквано.

В шубраците се чу шум, като че котка се промуши през тях, и малко след това пред василевса се търколи нещо, прилично на малко вързопче.

— Ха! — извика императорът, като се ухили с всичките си зъби. — Кого виждам?

— Дино, господарю — произнесе вързопчето, грохнало на колене пред императора, като стискаше до гърдите си малко маймунче. — Дино, онзи нещастник, който вместо да бъде простен, по-добре е да се стрие на сол.

— На сол? — рече императорът. — Добре.

— Не на сол, господарю, защото ще се огорчат всички ястия в монастира и не само ще се огорчат, ами и ще се отровят. Аз съм и горчива, и отровна, и всякаква гадина. Затуй най-добре хвърли ме в огъня.

— Добре, и туй е добре. Ще те хвърля!

— Не, господарю, не ти ще ме хвърлиш, а аз сам ще се хвърля, защото няма да има по-голяма радост за мен от това — да изгоря по твоя повеля.

— Добре, ще го направя.

— Само ще ми е жалко, че и това няма да стане, защото няма да ти е удобно тук, пред очите на светците и пророците, една гадина да гори по твое желание.

— Защо да не ми е удобно?

— Защото ти си дошел тука да прощаваш, господарю, не да наказваш.

Андроник, задоволен от отговорите на остроумния Дино, от сърце се изсмя.

— Е, кажи тогаз какво да направя.

— Да ме прибереш пак в палата, господарю.

Но Андроник мълчеше.

— Да, от сърце ти се моля, господарю, в праха пред стъпките ти се валям, само моля ти се да ме прибереш пак.

Но и на това Андроник не отговори.

— Глупост направих. Аз помислих, че съм кой знае какво скъпо нещо, а то било нищо. Преминах в няколко цирка и навсякъде видях джуджета като мене, дори и по-малки от мене.

— Е? Щом не си за нийде, искаш пак при мене ли да дойдеш? Защо си ми, щом има по-добри джуджета от тебе?

— Така е, господарю, ала нито едно нямаше това, що имам аз.

— Какво имаш ти повече от тях?

Дино се усмихна весело и почука с пръст главата си.

— В тая бедна кратунка имало нещо повече, отколкото е потребно за един цирк. При един такъв умен император най на място е едно такова умно джудже като мене. За друго място не съм.

Императорът се разсмя, последваха го сановниците и монасите.

— Аз изучих и много други работи. С моя първи братовчед знаем много неща. — Той помилва маймуната и рече: — Хайде, Перо, нека да позабавляваме малко нашия господар…

Маймунката отиде в шубрака, мушна се там и донесе един дървен меч.

И пред добродушния Андроник се почна една наистина забавна пантомима. Дино спи. Влиза Перо с торбичка през рамо. Той държи зад гърба си дървения меч и предпазливо, безшумно пристъпва. Кого дири? Да, той дири богатия търговец. Иска да го обере и да избяга. И ето Перо намира Дино търговеца заспал и започва да го претърсва. Изважда от пазвата му смокини, сушени череши, диви круши и разни други лакомства. Той ту хапва, ту крие в торбичката си… Но Дино господарят се събужда и хуква да бяга. Маймунката го наближава, скоква и го прескача. Тогава Дино се връща пак бежешком назад, ала Перо наново го настига. Започва се жестока борба: ту Перо отдолу, ту Дино отдолу. Най-после Дино пада по гръб и Перо го намушва с меча. Дино е умрял. Перо избърсва меча от задницата си, изважда от торбичката една круша и оглежда всички наоколо. Като отхапва мъничко, подскоква и се хвърля в полите на императора.

Дино изкупи напълно благоволението на Андроника, който беше много задоволен от играта и от палавата любезност на маймуната. Той я помилва по гърба, а тя сне короната и бързо-бързо затършува из косите му.

Угощението се почна. Дино, за голямо негово щастие, седеше при Йоана. Двамата стари приятели сладко си заговориха.

— Много не ми харесваш, приятелче. Бледен ми се виждаш. Личи си, че при бабичката ти е нямало бутове от сърна и глиган.

— И да имаше, не можех да ям. От няколко време насам нещо ме пие в стомаха. Не съм добре.

— Да ти кажа ли един цяр?

— Недей — избърза Йоан, — не ще да си намислил нещо чисто. Познавам те добре.

— Вярно. Не мога без нечисто… То ми е солта и водата. Какъв е разговорът без мръсотия? Чорба без сол…

Дино пак се загледа о Йоана и тоя път думата му се прекъсна наполовина. Йоан побърза да снеме поглед надолу, сякаш се боеше да не прочете там нещо Дино.

Дино го мушна в ребрата и тихичко рече:

— Е, попитай… попитай…

— Няма нищо за питане — отвърна Йоан.

— Има, има.

Йоан пък помълча и съвсем тихо рече:

— Можеш ли ми каза нещо?

— Мога, но няма да бъде много радостно за тебе.

Скрита тревога проигра в очите на Йоана.

— Защо да не е радостно?

— Че радостно ли е някой да е умрял?

Тялото на Йоана потрепера като от треска. Бледен и посърнал, той наведе глава и дълго мълча. След малко рече:

— Не те разбрах… Кой ще е умрял?

В отговор Дино наля малко вода в чашата и я подаде на Йоана.

— Пийни малко…

— Не трябва, Дино.

— Трябва… трябва.

Без да иска, Йоан се покори. И сам може би чувствуваше, че трябва да пийне малко вода.

— Сега виж какво ще ти кажа: никой не е умрял.

— Всекиму ще дойде редът, Дино, кому по-бързо, кому по-бавно! Макар и да не зная за какво става думата, все пак вярно е, че и той ще умре.

Дино през въздишка рече:

— Всички, които са служили при Андроника, са взели нещо от него. И ти си взел.

— Какво?

— Преструвката.

— Не гневи бога, Дино… Аз не се преструвам!

— Преструваш се!

— Не. Аз мразя такива хора.

— Тогава и себе си мразиш. Ти много добре знаеш за кого ти подхвърлих досега.

— Длъжен съм да не знам.

— Защо си длъжен да не знаеш?

— За мене трябва да бъде по-скъпа божията песен.

— Ха, ха, ха! Трябва да бъде, а не е!

— С тебе разговор както трябва не може да се води. Ти правиш, струваш и ще домъкнеш отнякъде сянката на сатаната. Остави го настрана!

— Оставих го. Какво да туря на мястото му?

— Изкажи се докрай, Дино. Кажи ми где е Ксения?

— Ха-а-а! Тъй. Сега те харесвам! Не знам где е Ксения, ала с нея преди два месеца се виждахме.

— Разкажи ми нещо за нея.

Дино се изкашля и започна да говори на висок глас:

— Ксения… С Ксения…

Йоан го побутна с лакът и му прошепна:

— Тихо!… Аз искам само на мене да говориш.

— Ксения… — продължи тихо Дино, — преди два месеца бяхме наедно. Аз работех в един цирк и тя нечакано дойде при мене.

Йоан гледаше Дино с широко отворени очи. Дино тихо му рече:

— Прибери си очите да не се поронят на земята.

— После?

— Каква беше Ксения! Тя работела черна работа и тъй живяла. Все такава си е хубава и силна. Аз я молих да остане в цирка да играе, да се научи на някои гимнастики, ала тя не рачи.

— Защо?

— Не знам. Вижда ми се много чудна. Тя на няколко пъти се опитва да говори за тебе, ала замлъкваше, сякаш се боеше да не каже нещо. Какво искаше да каже, и досега не знам. Само когато се разделихме, аз й рекох:

— Ако видя Йоана, да му нося ли много здраве? — Тогаз очите й станаха светли като кандила и лицето й заруменя… — Искаш ли, рекох пак, да го търсим? Тя каза, че знае где си и какво правиш. Когато я попитах пак „кога ще го видиш“, тя ми каза: „ще го видя, когато ме повика. Аз знам… той ще ме повика рано или късно и тогаз ще отида при него. Ще отида, защото съм му обречена.“

— Приказки, приказки — тихо и задъхано рече Йоан.

— Не са приказки, Йоане, Ксения ден и нощ живее и мисли само за тебе.

— Ти от де знаеш?

— Тя ми каза.

Йоан сви вежди. Той искаше да покаже, че е недоволен от това, но се побоя да не разбере Дино, че не говори вярно.

Време за по-дълъг разговор нямаше, защото угощението, което трябваше да бъде скромно, църковно угощение, премина във веселба. Очите на Андроника добиха оня страшен опасен блясък, при който всякога са ставали грозните събития в палата.

По даден знак нейде отневидяло под ореха изпъкнаха свирачи. Андроник си дошел с тях още от Константинополис. Наистина — какво ли още има в шатрата му? Свирачите започнаха своите разгулни песни и сановниците — весели и щастливи — затактуваха с пляскане на ръце. И докато се разбере какво става, пред трапезата откъм шатрата се втурнаха полуголи танцувачки и се захвърляха в скокливи игри.

Смут полази между монасите. Бледни и измъчени, те се спогледаха — готови да напуснат трапезата.

Йоан също беше смутен. Той познаваше Андроника и нищо добро не очакваше от него сега, след като е успял вече да се напие.

— Ще ида — рече той на Дино, — да кажа на монасите никой да не си отива.

— Моля ти се, Йоане, не им казвай. Остави да погледаме и ний малко цирк.

— Какво?

— Ех, ще заколят двама-трима калугери, струва ли да си разваляме веселбата?

Йоан стана, мина край монасите и им поръча да останат на местата си, каквото и да стане.

Бледни и сухи като стари икони, тия белобради старци трябваше да преживеят най-голямото премеждие в живота си — да видят как безчинствува един разгулен император.

Жените играха дълго и по даден знак се нахвърляха върху коленете на сановниците. Най-хубавата от тях избра коляното на Андроника. Тя се уви о него като змия и се остави да я обсипва с целувки.

Ала на Андроник навиците блясваха един след друг. Той се изсмя, извади ножа от ножницата си и като натисна главата на танцувачката назад, гръклянът й се изложи пред острието.

— Да те заколя ли? — попита я той.

— Заколи ме, господарю! От твоята ръка искам да умра.

— Не ти ли е мил животът?

— Не… щом ти го искаш. — Не ми е мил!

Андроник се намръщи. Той не очакваше, че ще се намери една жена, при това и хубава — да иска да умре от ръката му.

Той втикна ножа си в ножницата и като я отстрани от коляното си, каза на слугата:

— Тя остава при мене в палата. Ще я заведете при другите и ще я облечете в най-хубавите дрехи. Искам да поникне още едно цвете в моята градина.

Колкото по-весел ставаше Андроник, толкова по-приятно ставаше на Дино. Той знаеше, че нощта няма да мине без нищо.

— Слушай, Йоане, опасно ще бъде да не си изпати някоя брада!

— Брада?

— Брада, брада на някой монах. Дано не му дойде наум на Андроника една такава забава, на всички ще опърли брадите.

Монасите се спогледаха плахо. Те усещаха, че нещо ще стане и чакаха със свити сърца.

Но нещо неочаквано стана. Когато мина полунощ, той заповяда да приготвят конете. Бог знае каква мисъл го бе разтърсила и той се готвеше да потегля още тази минута.