Добри Немиров
Ангелогласният (13)

Из алейката около жилищата на цирковите играчи бавно се движи Ксенофон, а до него подприпва Дино малкият. Но защо е такъв Дино? Где е неговото хитро лице, где са неговите дяволски бодливи очи? Той обръща лице нагоре, поглежда с мек поглед Ксенофона и му казва нещо, от което не може да се разбере доволен ли е Ксенофон, или не.

Дино не се питаше какво мисли Ксенофон. Той имаше едно желание — да убеди своя дълъг приятел в нещо, но в какво? Да, Ксенофон трябва да знае, че Дино му е много благодарен, загдето не го пусна отвисоко, ала какво като знае? Да не мисли да направи Ксенофон по-добър, отколкото е? Стига му колкото е добър. Нека всички хора са като него — повече не трябва. И за да му покаже колко му е добре при него, той му заговорва за разни дребни неща, без да скрие голямата благодарност, която го изпълва.

— Ксенофоне, драги приятелю, можеш ли ми каза колко е дълбок кладенецът при оградата?

— Не знам, Дино.

— Трябва да е сто и петдесет лакътя.

— Не вярвам.

— И аз не вярвам. Ами арменците ядат ли сухи дренки?

— Я гледай, защо ме питаш?

— Питам, защото имам една торбичка със сухи дренки, пък ми дойде наум да ги дам на арменеца Месроб. Беден човечец е.

— Дай му ги… Ако искаш, дай и на мене една шепичка.

— Не! Не! Цяла торбичка ще ти дам.

И едва изговорил тия думи, Дино се втурна към своята килийка. В пътя си срещна Афродита. Тя се кандилка срещу него и носи на гръб грамаден сноп съчки.

— Искаш ли, Афродитке, да ти дам и на тебе сухи дренки?

— Искам.

И Дино пак се втурва надолу, но се сеща и се спира.

— Слушай, Афродитке, дай ми малко съчки да понося, та да не ти тежи толкоз.

— Не трябва, Дино. Иди си гледай работата. Ти си малко човече.

— Аз съм малко човече, ама съм здраво. Гледай сега какво ще направя. — Той взе от земята една тънка съчка, натисна я с две ръце о коляното си и тя се счупи. — Видя ли какво направих?

Афродита се засмя.

— Ха, ха, ха… Силен си като мечка… — се присмя тя добродушно и добави шеговито: — Я да бягам аз, докато не си помел земята с мене — рече тя и се задруса към килийката.

Дино се засмя. Ксенофон, който отдалеч следеше разговора, също се засмя.

На следния ден, когато тържествата се свършиха и играчите потеглиха да си отиват, Дино припкаше подир тях и отиде чак до външната ограда. Те си взеха сбогом с него. Афродита даже го целуна по бузата и си отидоха. Тогава Дино, след като се видя сам, спря се зад гредата, отскубна една тревица и започна да я къса на частици. Той беше бледен и тъжен. Ето че Ксенофон и Афродита го напуснаха. Те стояха тук, прекараха близо две седмици и изчезнаха. Сега ще пътуват от град на град и ще играят. Те казват, че навсякъде другаде е по-добре, отколкото в царството на Мануела. Тъй ли е? Може да е тъй… И като откъсна още една частица от тревицата, той отпусна чело на гредата и заплака. Ако беше тука смешникът Нуфас, щеше много да му се смее, защото Дино не нареждаше, а само се подземаше:

— Пхи-пхи-пхи-пхи-пхи-пхи…

Впрочем пак не мина без присмех. Двама от императорските коняри отиваха към вратата и като видяха Дино, спряха се.

— Гледай, гледай, познай Дино плаче ли, или се смее.

— Смее се.

— Не, плаче!

— Как тъй плаче? Така ли се плаче?

Те го погледаха и започнаха да му се смеят. Знаеха го да се хили и да сквернослови, а сега го виждат да плаче и това ги много развеселяваше.

Дино откъсна лице от гредата и се вгледа в конярите. В първия миг им се разсърди и беше готов дори да ги наругае, но във втория миг сам се ухили и се раздруса от смях. И за да не го разпитват защо плаче, той се дръпна от гредата и тръгна по пътеката, като се заподхвърля ту на едното краче, ту на другото. Смехът зад него загърмя с двойна сила.

Той се спря сред градината и се озърна на всички страни. Где да иде? На приказка с арменеца ли? Да ядосва дядо Прегоса ли? Да дразни кучетата на градинаря ли? Да отиде в долината и да пие прясно мляко от козите ли?… Той тръгна към килията на Йоана. Не е зле да си поприказва с него. Йоан е едно просто козарче, ала е честито, защото сам василевсът се загрижи за него. Лошото е, че Йоан вече не оставаше празен. Когато отиваше при него, все го намираше да пише, да чете или тихичко да тананика някаква песен и да показва с пръст по някакви завъртулки.

За нещастие и сега Йоан беше зает с четене. Седнал на свито коляно до прозорчето, отворил една стара дебела книга, той показваше с пръст по буквите и полугласно четеше.

— Какво правиш, Йоане? — попита той, като го проследи известно време.

— Чета.

— Стига чете. Ела с мене да те заведа хе, там горе на шесттях изворчета.

— Какво ще правя там?

— Ще видиш червени жаби.

— Червени жаби ли?

— Червени, червени като кръв!

— Какво правят там?

— Гмуркат се във водата, после се качват на брега в тръстиката и те гледат право в очите.

— После какво правят?

— Говорят си разни работи.

— Жабите ли?

— Пак разпитваш, брей!

— Че как да не разпитвам, като ми казваш такива работи. Могат ли жаби да говорят?

— Могат. Всички животни си говорят. Ти седиш и мислиш, че Господ бог е бил най-добър към тебе и мене… към човеците. За него всички са равни: и жабата, и свинята, и еленът, и бръмбарът, и човекът, и мухата… Е, като е тъй, защо да мислим, че жабите не си говорят? Да, само че ний не им разбираме от езика и те не разбират нашия.

Йоан се замисли. Той никога не бе чувал Дино да говори тъй умно. Вярно. Всички са равни пред бога и за всички същества бог с еднаква любов се е погрижил.

— Хайде! Ела с мене. Знаеш ли как лесно мога да ги замерям с камъни. Тя си стои върху водата и не ме вижда, аз вземам един камък и силно я цапвам по гърба. Тя изведнаж се обърне по гръб и коремът й се белва.

— Какво става… Умира ли?

— Как да не умира? С такъв камък да те халосат и ти ще умреш.

Йоан загледа Дино.

— Ти уж разправяш нещо умно, а ето че тръгваш да убиваш жабите.

Дино в първия миг не разбра какво искаше да каже Йоан.

— Да видиш жаба, че да я не халосаш с камък — бива ли таквоз нещо?

Йоан не му отговори, а бавно откъсна погледа си от Дино и го спря на тънките редове от букви в книгата.

— Разбирам какво искаш да кажеш — рече Дино. — Искаш да кажеш, че…

Йоан се заслуша. Какво ще да е разбрал Дино?

— Искаш да кажеш, че франките обичат да ядат жаби? Вярно, обичат. Казват, че откъсвали кълките им и ги пържели. Ставали крехки като от гълъбче.

Йоан вече четеше в книгата тъй залисано, като че около него нямаше никой. Дино се помъчи да го заговори, но не сполучи. Още един час и учителят ще дойде да го изпитва…

Тогава Дино наведе глава и излезе от килията.