Добри Немиров
Ангелогласният (20)

Тоя шум, всред който Йоан изпадна тук, в двореца, му се видя страшен. Тригодишното престояване из монастирите със спокойствието и тишината, които цареха в тях, отвикнаха Йоана от дворцовия шум и пъстрота. Многото жени, които срещаше из градините на палата, внасяха мъчителна пъстрота пред очите му. Разноцветни туники се развяваха между дърветата и из лехите, кръшни и странно развързани смехове цепеха въздуха. Но привечер, когато небето пламваше в пурпурната жарава на залязващото слънце, се виждаха не само туниките на жените. Мъже и жени, свободно прегърнати, се тулеха зад дърветата и шубраците, развяваха се ръце, разнасяха се въздишки…

Йоан, който имаше навика още от ранни години да прави разходките си по тия места, с ужас видя какво става там. Да се откаже от разходката си, той не можеше, а затова избираше пътеки, които бяха чисти от разгулни двойки. Но едва изминал стотина крачки, и нова двойка се мерва пред очите му. Те седят един до друг и тихо си говорят. Слава богу, тук няма безсрамни прегръдки. Той реши да мине край тях и да ги отмине, без да ги погледне, но когато ги наближи, те радостно скочиха и застанаха на пътя му.

— Добър ден, певецо.

— Дал бог добро на вас и на близките ви…

— Не щеш ли да поседнеш при нас?

— Не, аз отивам да се разходя.

— Нищо, пак ще идеш. Не ни скършвай радостта, че те видяхме.

Тази двойка се хареса на Йоана. Той погледна около себе си и седна на тревата. Седна и двойката срещу него.

Момъкът беше млад, пъргав, с весело, открито, почти женско лице. Момичето се усмихваше със своята детска усмивка и го гледаше тъй радостно, като че е мечтала да го види. Стройно, с дебели, силно извити вежди и тънък, малко гърбав нос, то приличаше на римска патрицианка.

— Аз се казвам Креон — каза момъкът, — баща ми е домакин на палата. Василевсът е стар негов приятел и когато стана император, извика го от Родос!

— Аз съм дъщеря на императорския съветник Саркез.

— Защо ме извикахте? — попита Йоан.

— Да се запознаем. Ние често се събираме на веселби с василевса и ти вече на два пъти си пял пред нас, ала не ни познаваш. — Той се засмя и се обърна към момичето. — Знаеш ли, Поликса? Йоан пее и гледа или в земята, или в някой горен ъгъл. Той никого не поглежда.

— Горделив ли си? — го запита тя.

— Не познавам това нещо.

— На твое място — рече той — аз бих бил страшно горделив.

Йоан го погледна с недоумение.

— Да, истина ти казвам: как да не се гордея, ако мога да пея като тебе? Когато ти пееш, става тъй хубаво наоколо! От невидело в стаята нахлува чудна миризма, сякаш някакви ръце размърдват цветята в градината и те изпращат благоуханието си при нас.

— Не е добре да се гордее човек.

Поликса се засмя.

— Аз се гордея — рече тя, като погледна Креона. — Можеш ли да не се гордееш, когато те обича такова момче като Креон? Ти обичаш ли някоя?

Тоя въпрос тъй неочаквано удари Йоана, че не знаеше как да отговори.

Да каже, че не обича, ще трябва да се признае, че само мрази. А да каже, че обича — и това не е истина. Добре ли е да се обича? Йоан много пъти си беше задавал този въпрос, но не знаеше как да отговори. В неговото далечно минало се мяркаше един хубав образ, но той го тъй пазеше, че избягваше да си го спомня често, сякаш се боеше да го не изхаби в спомените и мисълта си. Той бързо погледна Поликса и намери, че има една малка прилика с Елени — неговата покойна приятелка.

— Ти замлъкна, Йоане, и не ми отговори. Кажи, обичаш ли някоя? — попита пак Поликса.

— Не!

— Ами не знаеш ли, че тук няма жена, която да не е влюбена в тебе!

Йоан се сепна, сякаш тънко острие на игла се допря до окото му.

— Че защо? Аз не съм искал!

— Е, кой те пита? Хората, когато харесват, не питат.

— Кажи, Поликса — избърза Креон, — щом всички обичат Йоана и ти ли го обичаш?

— Не още.

— Я гледай.

— Да, не още. Ще чакам да видя колко пъти погледът ти ще се спре на Севастина. Ако я погледнеш три пъти, ще видиш моя поглед спрян върху Йоана. Тогава повярвай, че с никаква сила не можеш го откъсна от него.

— Добре, аз няма да погледна Севастина.

— И аз няма да погледна Йоана. Знам, че той не ми се сърди за това. Стига да иска, жените от цяла Ромея биха го пожелали.

Йоан за пръв път чуваше да се говори тъй за него и не знаеше да се засрами ли, или да се оскърби. Какви ще са жените в Ромея да залудеят за един мъж, който не ги поглежда?

Той още веднаж крадливо погледна Поликса и тоя път видя, че тя наистина прилича твърде много на Елени. Това го зарадва, но веждите му бързо паднаха над очите. Защо да се радва, че едно момиче, което се весели нощя с разваления император, прилича на Елени? Не! На Елени не прилича никоя жена. Тя е една между всичките живи и между всичките мъртви — между всичките — от първата жена до днес.

И като си помисли тия думи, той се изправи.

— Где, Йоане? — попита Креон.

— Дето ще се рече, истина било, че си горделив?

— Не съм горделив… Искам само да си направя разходката. Ето слънцето е вече залязло, а аз не съм отишъл дори до портата.

— Добре — рече Креон, — иди, но искам да те помоля едно нещо.

Йоан почака да чуе молбата.

— Довечера пак ще се веселим. Ние с Поликса те молим да изпееш една песен за любовта… за нашата любов, нашата с Поликса.

Йоан ги погледна спокойно.

— Разбирам те — се засмя Креон, — ти искаш да знаеш много ли се обичаме? Да, много, много, много се обичаме. — И като каза тия думи, той откри прегръдки и Поликса потъна в тях.

Йоан наведе глава, бързо се обърна и тръгна назад към килията си.

Като влезе в тясната стаичка, той застана по средата и дълго гледа пред себе си, сякаш искаше да си спомни нещо забравено, после застана пред прозорчето и се загледа в градината. Пъстри цветя изпълваха лехите и около тях, подобно сгушени баби-столетници, се мъдреха чемшири. Ръка на голям майстор градинар е минала по цветята и чемширите по угодата на своя тънък вкус и е разбъркала всичката им красота пред погледите на царските хора. Йоан гледаше сега цветята и се мъчеше да мисли само за тях. Той се вглеждаше в пъстрите листчета, в жълтите тичинки, които засрамено надничаха от чашчиците и мислеше за Креон и Поликса.

Радват ли се много Креон и Поликса? Да, те се обичат — трябва да се радват. Един ден Поликса ще му стане жена и ще му роди хубави, весели деца — тъй както става с всички хора, но… свободно ли Креон ще си спомня где я е видял и харесал? Няма ли да му е мъчно, че това е станало пред разгулния лик на императора, който е държал в прегръдките си всичките жени, че и самата Поликса?

Тия мисли, смутиха Йоана. Той за пръв път мислеше като всички хора и затова се почувствува малко зле опрашен…

Но на другия ден Поликса дойде при него в килията. Йоан се смути. Той се изправи и застана срещу нея, без да може да продума. Сега? Как да й каже да си върви? Какво дири тук жена?

Поликса се смееше с особена възбуда. Бузите й плуваха в руменина, очите й гледаха ту с любов, ту с гняв, ту със закана, ту с обещание.

— Аз дойдох.

— Не знам, не знам защо дойде — отвърна той глухо.

— Не знаеш? Нали казах! Ако Креон погледне Севастина, аз тогава ще ти подаря погледите си за през цял живот. Нали тъй му казах?

— Не… не беше тъй — рязко възрази Йоан.

— Тъй му казах. Ако искаш, нека попитаме Креон.

Тя замлъкна и спря пламнали очи върху него. Той погледна в земята. Трепет полази по цялата му снага и като дигна глава, почти извика:

— Какво искаш от мене?

— Казах ти… Не ти ли се харесва?

— Не! Не ми се харесва. Аз не ща да ме гледаш.

— Добре… Да си вървя тогава. Ще ида да гледам друг мъж.

— Друг? Толкова ли трябва да гледаш мъж?

— Да… Трябва.

— Иди тогаз… Мъже има много в палата.

— Ти си злобен.

— Не съм злобен.

— Не си злобен, а искаш да не съм като другите. Добре, но ти знаеш ли какво нещо е да ти се иска да залееш света с писък? Да, ей тука се е събрал писък, сгъстил се е тъй, че е заприличал на камък. Искам някой да дойде, да замахне с някакъв голям чук да го натроши. Тогаз писъкът ще се откърти и ще се понесе по света.

Поликса беше отначало плувнала във възбуда, но сега в тая минута изглеждаше и обидена, и молеща… Студенината на Йоана я ту гневеше, ту покоряваше… И като направи крачка към него, почти шепнешком промълви:

— Да си отида ли, Йоане?

— Иди си!

— Да си отида ли, Йоане?

Той се забави няколко мига, но пак тъй твърдо произнесе:

— Иди си!

Тя наведе глава, бавно отиде до вратата и излезе, като я затвори тихо след себе си.

Бледен и треперящ, той се отпусна на килима до леглото си. Той изглеждаше тъй грохнал, като че беше пътувал цяла нощ. Като постоя така известно време, скри лице в шепи и задълго остана тъй, сякаш се пазеше да не види лика на нещо грозно или страшно.

Ето какво са жените от палата! Тя беше готова хиляди пъти да се закълне пред Йоана, че обича само Креона, а само няколко часа трябваше да минат и всичко да се промени от дъно. Не страда ли той? Ето, тя го е напуснала вече и не иска да си спомни за него… Той не страда ли? Спокойно ли спи ноще в леглото си? Не плаче ли от мъка?

На тоя въпрос Йоан си отговори вечерта, когато трябваше да се яви в залата на Андроника.

Тая вечер имаше други циркови играчи. Те водеха със себе си няколко маймуни, смешници, змии, един лъв и едно муле, което ревеше, когато му заповядваха. През две, през три вечери цирковете се сменяваха с нови.

Хиляди свещи горяха — сякаш сутрешно слънце беше заляло голямата кубикула. Андроник, цял в злато и пурпур, седеше в позлатения трон и гледаше на всички страни. На главата му стоеше корона, осеяна с хиляди скъпоценни камъни и големият брилянт на пръста му на всички страни разнасяше ослепителни мълнии.

Друг сега беше редът, когато се влизаше в кубикулата. Логотетите влизаха с ръка на гърди и наведени глави, сановниците също — само че вече и телата им наведени, висшите чиновници счупени на две с двете ръце на гърди, а акробатите, смешниците и звероукротителите трябваше да пълзят и когато стигнат до василевса, да се проснат на корем и три пъти да целунат върха на обущата му. Трябва да се знае, че тия обуща се изгаряха на другия ден и се заменяха с нови. Андроник не можеше да търпи едни обуща, които са осквернени с целуванията на долни отроци. Но той прежалваше своите червени обуща пред насладата да гледа как се валят пред нозете му разни полухора.

Андроник, след като стана император, престана да вижда хора около себе си. Той въртеше бича, който правеше кървави пътеки по гърбовете на мъже и жени, и сам не знаеше усещат ли болки. И когато виждаше, че някой се гърчи от страдание, той засилваше ударите.

— Аз не обичам да ми се преструват и ще бия, докогато престанат да се гърчат.

И често се случваше страдащите от болки отроци да престават да се гърчат, но това ставаше, когато се превръщаха на трупове.

Повилнял от жажда за силни гледки, Андроник ставаше от престола и викаше:

— Всички! Всички играйте!

И в един миг всички ставаха от местата си и започваха лудо да подскачат и да се провикват. Между тях тогава се втурваше и Андроник. Той скачаше тъй, като че под нозете му има жарава и в същото време биеше с бича си, който му попадне. Така играющите надаваха още по-лудешки викове.

Йоан изпитваше голяма мъка. Защо го викаха тук? В това място, гдето се носеха само страсти и пиянство? Чие сърце ще трогне Йоановата песен? О, да можеше да избяга, щеше да бъде хиляди пъти по-доволен, но императорът имаше очи, изпод които нищо не можеше да се изплъзне. Той ще узнае, че Йоан е избягал и бог знае какво ще му направи.

„Роб си, Йоане, и ще търпиш. Който не иска да бъде роб, той избягва и се скрива в горите и планините.“

Сега Йоан не искаше да се крие. Той мечтаеше наистина да избяга от двореца, но не за да стане пустинник, а да отиде между хората и да ги учи на свещенослужителство. Разбира се, това беше само мечта. Трябва Андроник сам да го изгони и едва тогаз да се види свободен. Но жестокият василевс не гонеше тъй. Като се насищаше на някой свой роб, завеждаше го с лодка в Босфора и сам го изхвърляше във водата. И когато нещастникът започваше да се дави, Андроник размахваше ръце, възлудял от задоволство и се смееше до капване.

И сега Йоан гледаше страшната пиянска бърканица и се виждаше роб, който не се дави в Босфора, а в страшните миризми на пот, вино и на плът. Нима това не е по-страшно от Босфора?

И като се мръдва от мястото си, той отива в другата зала. Тук се нижеше друга веселба — още по-страшна, и между лудуващите се виждаха Поликса и Креон. С ужас и потрес Йоан видя, че Поликса се бе отпуснала в прегръдките на полугол негър — един от почетните гости на императора. Той настървено и грубо отголваше треперящото й от отвращение и студ тяло.

Йоан, грабнат от неукротим гняв, се приближи при тях и се спря. Защо дойде? Да бие негъра ли? Да убие нея ли? Какво е това зверско чувство, което го понесе за един миг?

— Ти си свиня — говореше тя на негъра с полузатворени очи.

Той не я разбираше и й казваше нещо на свой език, но и тя не го разбра.

— Ти не ме разбираш, мръсно чудовище — му рече пак тя, като го загледа с отвращение. — Можеш хиляди пъти да ме целуваш, аз няма да усетя, че стоя в ръцете на човек. Ти си животно, кротко, глупаво, просто животно.

Той се засмя и поклати глава, като че я разбра и изговори нещо. Дебелите му червени и избърнати устни изказаха, види се, нещо сладко, защото потрепераха и овлажняха.

— Ти знаеш ли да обичаш, грозна маймуно!

Тогава Йоан не се стърпя, изправи се пред тях и кротко рече:

— Ами ти, Поликса, знаеш ли да обичаш?

— Знам — отвърна тя, като скочи като грабната от нещо силно и се изправи пред него. — Знам. Искаш ли да ти покажа кого обичам? Добре, но ти се пази да не се задавиш от най-страшната целувка, която може да крие в себе си жената, що обича.

Тя се хвърли към Йоана, но той се дръпна няколко крачки назад и запя. Всички останаха мирни по местата си. Какво ще да е пял Йоан, че да накара дори лудия Андроник да влезе при тях кротък като агне? Той застана при Йоана и отпусна ръце надолу — бичът се изхлузи и падна при нозете му.

Йоан пееше. Каква беше тази песен? Светска ли? Църковна ли? Херувимска ли, или някакво нечувано досега славословие към нещо невиждано и незнайно?

Какво стана после тук? Йоан не знаеше. Той свърши песента и си тръгна за килията. Никой не се обади след него, никой не го спря. Но когато стигна до вратата и дигна глава към небето, той се загледа в облаците. В душата му се нареди оная чудна песен, която някога той изпя пред умиращата Елени, сега той я пееше тихо. Всеки звук с болка се откъсваше от сърцето му, отиваше там в облаците и се нареждаше при другите звуци. Така там се очерта хубавата полудетска фигурка на Елени.

— Елени — мълвеше той през песента. — Ела… помогни ми, дай ми сили да победя оня, който ме дебне на всяка стъпка.

И тия думи той повтори много, много пъти.