Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
mitashki_mitko (2022)

Издание:

Автор: Добри Немиров

Заглавие: Ангелогласният

Издание: второ

Издател: Издателство на Българския земеделски народен съюз

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: Печатница на Издателството на БЗНС, София, ул. 5–012 № 2

Излязла от печат: м. януари 1981 г.

Редактор: Борис Дечев

Художествен редактор: Зоя Ботева

Технически редактор: Стефан Станев

Художник: Евгени Босяцки

Коректор: Мария Начева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16751

История

  1. — Добавяне

Една дяволска ръка разреждаше всичко, което беше нареждано със стотици години в тоя дворец. Андроник не се подчиняваше на никакъв стар ред. Той измени службите, нареди свои церемонии, които бяха и смешни, и глупави, и силно надути, въведе нови поздрави, които караха великите сановници и логотетите да падат по челата си, когато се явяват пред императора, да говорят, без да го поглеждат в лицето, и когато свършат работата си, да излизат заднешком и почти счупени на две.

Но добре щеше да бъде, ако беше само това. В двореца се издигна друг дворец за жените на Андроника. Никой не му даваше право да има повече от една жена, но сам той си ги избираше и нареждаше, без да се крие от някого. Ето защо дворът и градините на палата се красеха не само от хубави лалета и рози, а и от пъстри женски туники, които заслепяват със своите златни и сребърни накити.

От хубави по-хубави бяха тия жени. За тях ходеше един изпратен от императора арабин в Антиохия и оттам ги водеше. Андроник ден и нощ седеше между тия жени. Когато започне оргии с тях, по цели нощи не си лягаше да спи, а лудуваше с някаква дяволска шапка на глава, препасал гол корем с пурпурен колан.

Той играеше с тях, обливаше ги с вино, биеше ги с бич, от което телата им посиняваха и след това грохваше да си почива. И в такива минути той беше все тъй величествено хубав, мъжествен и привлекателен. Не току-тъй търпяха ударите му хубавите антиохийки. Една от тях дори сама се завираше около него, когато той изпадаше в лудост и започваше да се върти сред стаята с размахан бич. Тя искаше да бъде бита по-жестоко от другите и се радваше, когато по тялото й се наброяваха повече сини белези от бича.

Какво станаха държавните работи? Всичко се превърна на плът, пол, вино и лудости. Той всяка вечер измисляше различни веселби и искаше точно като него да се веселят и сановниците, и логотетите. И ако някой от тях отказваше, той го набиваше с бича си, като поръчваше да го изгонят отвъд морето или дори да го хвърлят в Босфора.

Сега на градските големци трябваше голяма смелост, за да бъдат негови сановници.

И все пак чудно беше, че вървят държавните работи. Той се прибираше в работната си стая само един час в деня и това стигаше да върви всичко в ред. Пазарът беше пак тъй жив, както и по-рано, изнасяха се и внасяха стоки, както и по-рано, и ставаха големи пазарувания, от които в хазната падаха неочаквано много пари.

Голямата леснина на Андроника, за да води добре държавните работи, идеше от неговия наистина тънък и гъвкав ум. Той знаеше как да подхване известна държавна задача и как да я тласне, за да се оплоди сама.

Дино, който не беше добре приет от Андроника, после стана потребен. Палавият император видя, че малкото човече е смешно, но и остроумно.

Само Йоан остана чужд на всичко. Андроник го викаше по веселбите, за да пее. Той искаше от Йоана весели песни, които размърдват кръвта и тласкат към лудости, но Йоан не пееше тъй. И може би затова Андроник не го държеше при себе си, а го караше да изпее една-две песни и го пращаше в килията му.

Но какво правеше Йоан, когато чакаше реда си, за да пее? Пред него се люшкаше пиян и полугол лудият император, издяваше се с жените, играеше с тях и караше всички да го гледат.

Вледенял, с пресъхнали устни и полузатворени очи, Йоан гледаше тъй, като че пред него се нижеше някакво страшно съновидение. Той прехвърляше всичко пред очите си като грешник, комуто беше поверено да преброи собствените си прегрешения.

И когато след една такава веселба си отиваше в килията, той лягаше по очи. Не искаше да погледне към иконостаса със същите очи, с които е гледал греха право в сърцето.

Но тия всекидневни и всекинощни веселби убиваха спокойствието на Йоана. Дохождаха дори часове, когато се питаше бива ли още да стои тук.