Добри Немиров
Ангелогласният (10)

Един бог знае колко са дворците на василевса, а не се знае на бога беше ли известно колко стаи има в тия дворци… Това бяха големи къщи, пръснати сред безкрайна гора, за която казват, че си оставала зелена и зиме, и лете. В тая гора хвърчаха пъстрокрили птици, зелени и бели папагали се обаждаха оттук-оттам, косове свиреха и лете, и зиме. — Всички птици прелитат на юг, само птиците от царските градини си остават тук. Затова косовете и ластовиците често порят въздуха между дърветата, а славеите пееха през всичките времена на годината. — Така казваха императорските слуги, когато искаха да отрупат с хвалба господаря си, за да карат хората да се огъват от почуда.

За Йоана не остана време много-много да се чуди, защото той вече имаше работа. Три седмици как е в палата, а десетина пъти е пял в пиршествата пред императора и гостите му.

Йоан наистина учуди василевса. Той, също като Альо, се бе загледал в устата на Йоана и се мъчеше да види дали там нямаше някоя малка свирчица, закрепена между зъбите и езика. Но скоро се разсяха съмненията, защото песента на Йоана бързо зароби строгия император. Той вече слушаше, като че сам бог му говореше нещо.

С полудрипавия Йоан стана нещо чудно. Той беше облечен в копринена туника с широк син пояс, няколко пъти преметнал кръста му, а на краката му се виждаха сандали от скъпа кожа. Този ли беше Йоан, който тичаше по ливадите и развяваше тояга над главата си? Сега той беше чист, със светло, бяло лице и румени бузи, с дълги светли коси, които се виеха в широки къдри и свободно падаха на раменете му. Един от големите царски хора всеки ден отиваше при него и го учеше как да говори, как да върви, как да се обръща, как да си движи ръцете. Друг идеше да го учи да пише и да чете, трети му разказваше какви морета, планини и земи има в света, четвърти го учеше кой предмет от какво е направен, учеше го да пише образи с четка и боя. Заредиха се около него учители, които по повеля на василевса трябваше „да го направят човек“. Йоан беше буден момък и всичко научаваше много лесно, само че тия науки не му харесваха. Защо му трябваше да знае где се намира земята Ханаан или планината Арарат? Защо му разказваха по цял час какво е нещо онова лепило, което тече от високите борови дървета? Но трябваше всичко да се учи, защото казаха, че сам василевсът щял да го изпитва. Но между всички тия работи, които изучаваше Йоан, най-хубава беше историята на светиите и ония значета, които, когато ги изучи човек — започвали сами да пеят. Разбира се, Йоан скоро разбра тая работа от своя учител — свещеника отец Флабиан. Той един ден сам разгърна една книга и като сложи пръст върху значетата, започна да пее. Това било знаци за гласа. Ето кое най-много трябваше на Йоана. В неговата глава понякога се побираха такива хубави песни, но не можеше да ги запомни и те избягваха оттам. Сега отец Флабиан ще го научи да ги записва и така ще може да си ги задържа завинаги.

И тъй от ден на ден светът пред Йоана ставаше все по-широк. Стигна дотам, че всичко, което разказваха учителите, ставаше все по-хубаво и се лепеше в главата му с чудна сила. Умът му започна да расте, очите му гледаха вече не с дива почуда, а ей тъй, спокойно и тихо. Той наистина се промени. Новият свят, в който го вкараха учителите, беше ясен, светъл, изпълнен с цветове и звуци, със слънца и песни… Всеки ден той добиваше по нещо ново в главата си, всеки ден ставаше по-богат и по-умен. В целия двор Йоан беше за чудо и приказ. Никой не можеше да повярва, че е възможно тъй бързо и леко да се лепи науката в главата на човека. Сякаш тия много науки бяха известни някога на Йоана, но ги беше забравил и сега бързо-бързо си ги спомняше.

Между това василевсът често го викаше да слуша песните му. Най-напред го викаше в часове на скръб, после започна да го вика в часове на радост, след това в часове на веселба, докато вечерите му почти бяха заети от василевса.

Най-тържествени бяха вечерите, когато пристигаха чужди посланици и дохождаха в палата на вечеря. Василевсът имаше желание да ги смайва със своите неща. След като им даваше да видят скъпоценностите му, златните посъди, обсипани със скъпоценни камъни корони, облекла, оръжия, одежди, показваше цяла градина с говорящи папагали. Но гостите му, колкото и да правеха учудени лица, не се чудеха много. Затова и василевсът им показваше последното си и най-голямо богатство — Йоана. Наредени на трапезата, цели потънали в злато, сребро, пурпур и коприна, гостите изглеждаха горди и студени. Тогава пред тях излизаше момче с чисто, открито лице, осветено със сърдечна, почти детска усмивка, и ниско се покланяше. Василевсът го гледаше с нескрита радост. Той знаеше какво има да стане и затова спокойно поглеждаше гостите си.

Йоан започваше да пее. Тогава от лицата на гостите в един миг падаха маските на гордостта и студенината. Някакво чудно було се спущаше пред тях и те ставаха тихи, покорни, нежни и преизпълнени от някаква чудна светлина. Те впиваха погледите си в малкия певец и ставаха неподвижни като кукли. И сред залата се понасяше тих, нежен ветрец, сякаш огромни крила се размахваха и раздвижваха въздуха във всичките кътове.

Какво ставаше по-нататък, Йоан не знаеше, защото след песента той трябваше пак тъй ниско да се поклони и да си излезе.

Само песента го свързваше с императора. Всичкото друго време той даваше на науката, която го обхващаше от час на час все по-силно.

Йоан имаше свободата да ходи навсякъде сред дворцовите стени, да влиза във всичките стаи, гдето пожелае. Колкото по-скъп ставаше той с песните си, толкова по-голяма свобода и внимание го ограждаха. Той обикаляше големите имоти на василевса, дворците, работилниците, конюшните и стигваше до нивите и пасбищата. Само в пасбищата не му беше позволено да ходи. Дворцовите хора знаеха, че в душата му още е жива любовта към старото занятие и не е чудно да избяга подир някое стадо от кози. Тоя страх не беше току-тъй. Един ден, когато неочаквано се озова до една впадина отвъд стената, Йоан видя малко стадо от няколко кози. Един бог знае как потрепери душата му. Той се надигна на пръсти, простря ръце и изтича към стадото.

Козарчето седеше на тревата. Като видя облечения в коприна Йоан, смутено стана и се поклони. То разбираше, че пред него се намира царски човек.

— Ти ли си козарчето?

— Аз съм… господарю.

За пръв път видя Йоан, че към него се отнасят като към друг човек. Той се толкова учуди, щото едва не извика, че не е никакъв господар, ала вместо това наведе глава, дълго мисли и, без да каже нещо, тръгна назад по пътеката. Но като минуваше край почернелия труп на паднал стар бряст, срещна една от козите на козарчето, дигна ръка и я прокара по твърдата козина. На лицето му просветна блажена усмивка.