Добри Немиров
Ангелогласният (23)

Дино, който продължи да боледува в стаичката си, остана назад от някои събития. Ударът на лъва беше доста лют. Отвори се една рана на рамото му, която не само не се затваряше, а ставаше все по-голяма. Андроник, след като изгуби Дино, можа да усети какво е без него. Той беше душата на вечерите със своите остроумни закачки и отговори и със своите акробатства.

Па̀ и сам той се пръскаше от тягост. Като слизаше от леглото си, домъкваше се до прозорчето и се заглеждаше отвън. Сякаш сега за пръв път му се случваше да види яворови дървета, извишени към облаците тополи и кипариси, и сгушени и замислени шубраци. Всяко дръвче, всеки шубрак му се виждаха като живи. В тяхното олюляване той виждаше, че те дишат, допират се едно до друго със своите много ръце и си говорят… Колкото по-силен става вятърът, толкова по-високо си говорят… Но, боже мой — кое не е живо тук в градината? Лалетата ли, олеандрите ли, розите ли, или тревите? Всичко се движи, всичко протяга ръце, всичко говори и пее…

Дино обгледа пространството и дълбоко въздъхна. Отначало в тая въздишка проигра скръб, но скоро скръбта се преля в радост. Защото, истина, той е болен, но все пак ще оздравее и тогава всяка минута, всеки миг ще изпитва радостта от живота. Хубаво, хубаво нещо е животът. В това време край него премина едно пъстро птиче, изчурулика и полетя надолу към оградата.

Дино се замисли. Где отива то? На свобода ли? Навсякъде ли ще си хвърка? Гдето иска ли ще кацне?

И нова вълна страдание обля душата му. Той неведнаж е мислил за свобода и неведнаж се е сънувал сам и свободен в града. О, да можеш да идеш гдето искаш и да направиш каквото искаш…

Един ден Дино се опита да избяга, но нищо добро не срещна. Около него започнаха да се трупат млади и стари, да го дърпат, да го чукват с пръсти по главата… Това го накара да се върне пак в палата. Но все пак нищо не можеше да угаси мечтата му да излезе на воля. Струваше му се, че като излезе, изведнаж ще порасне и няма да се трупат около него и да го дърпат.

Но щастието му не закъсня да се върне. Един ден дойде при него лекарят и му позволи да излезе.

Време беше, защото силите му се бяха върнали и той не можеше да се сдържа на едно място.

И в това време, когато се движеше по пътя край царските конюшни, Дино видя пред себе си Йоана.

— А! — извика радостно Дино.

Зарадва се и Йоан.

— Че аз при тебе идех, Дино. Исках да те споходя.

— Ето ме, твърда главо! — се ухили Дино, като прегърна бедрото му и се закатери по него като маймуна.

— Чакай, чакай, где си тръгнал?

— Отивам на кубето да целуна един от двата прозореца — отвърна Дино, като се хвана за рамото на приятеля си и го целуна по бузата.

— Добре… Знам, че ми се радваш — рече Йоан, като му помогна да слезе. — Как си? Здрав ли си вече?

— Не само здрав, ами има и нещо друго — все тъй весело му отговаряше Дино. — Скоро заминувам по топлите места да се бия с тигрите и лъвовете. Станал съм силен като тях, и то само дето лъвът ме удари веднаж! Ами ако беше ударил десет пъти?

— Тогава щеше да останеш на мястото си — отвърна все тъй със закачка Йоан.

Те повървяха бавно и мълчаливо. През това време Дино оглеждаше приятеля си. Сега Йоан му се виждаше още по-наедрял, но нещо друго имаше на лицето му.

— Защо ми се виждаш такъв, Йоане?

Йоан мръдна рамене:

— Не знам какъв ти се виждам.

— Замислен си… малко недоволен от нещо.

Йоан помълча малко и рече:

— Станаха някои неща…

— Знам ги!

— Отгде ги знаеш?

— Ела в моята стаичка — рече Дино, като се обърна и тръгна назад. — Има нещо оставено за тебе.

Йоан мълчаливо тръгна след Дино.

— Знам всичко, което стана. Ти си спасил Ксения и василевсът й дарил живота, но го обрекъл на тебе.

Йоан обърна лице настрана.

— Ех, какво има за обричане на мене? Аз не съм светец. — И като помълча малко, попита: — Где е сега Ксения?

— Още същата нощ излезе от палата.

— Къде е отишла?

— Еха, дървена главичке, ти пак питаш и разпитваш. Няма да ти кажа.

Дино като че знаеше за скрития интерес на Йоана, та си замълча.

— Може би ти не знаеш къде е отишла Ксения?

— Не знам.

Дино пак замлъкна. Той искаше да накара Йоана да разпитва.

— Кажи, Дино, кажи нещо за Ксения.

— Същата нощ, когато си я спасил и василевсът я изгонил, тя дойде в стаята ми.

— А! — учудено подвикна Йоан.

— А какво чудно момиче беше Ксения! Черни сенки имаше под очите й, устните й бяха бели, бели… Познах, че се е случило нещо. Тя се приближи до леглото ми и ме загледа — сякаш не ме познаваше.

През това време Йоан и Дино влязоха в стаичката. Йоан се наведе да не се удари по тавана и седна на едно ниско трикрако столче. Тук всичко беше мъничко: и прозорчета, и столчета, и легло, и врати, и всичко…

Йоан, който не искаше да се откъсне от разговора, рече:

— Приближи се до леглото ти и какво каза?

— Бръкна в пазвата си и извади ей тази кърпа.

Като каза тия думи, Дино дигна възглавницата от леглото си, извади оттам една кърпа и я разгърна. О, това беше рядко по хубост нещо! Тя беше от тънка розова коприна, изпълнена със също тъй тънки златни шевици. Господи! Сякаш цялата божия природа беше отпечатала там своята омайна пъстрота.

— Ненагледна кърпа! — едва продума Йоан.

— О… Хубаво нещо. Тя ми я подаде и рече: „Дай я на моя господар Йоана и му кажи, че аз потеглям, гдето ми очите видят и ще отида при него само когато му потрябвам.“ — И като каза тия думи, тя ме целуна ей тук, по бузата, и тихо излезе. Аз изтичах след нея, но тъмнината я беше грабнала. Познавам Ксения. О, тя е много решителна душица. Силна, не се плаши от нищо и е готова на всякакви глупости. Защото… и тя е глупава като всички жени.

Йоан не слушаше Дино. Той мислеше за Ксения и гледаше как пълната й фигура си пробива път между клоните на дърветата и изчезва в мрака, след това погледна в ръцете си и развя ефирната кърпичка.

— Колко е хубава! Какво да я правя сега?

— Не знам… Твоя работа. Ако искаш, скъсай я.

Йоан изненадан извика:

— А!

— Защо? Ако не ти трябва, защо ти е? Дай аз да я скъсам.

В отговор Йоан я сдипли и я скри нейде в подплатника на туниката си.

— Кажи ми сега, Йоане, бива ли да останеш при Андроника?

— Не! — отвърна веднага Йоан. Той сам се почуди на решителността си.

— Тъй — въздъхна Дино. — Твоята работа е лесна. Гдето и да идеш, бог ти е отворил всички врати. Ами аз какво да правя? Тук не може вече да се живее. Аз ще умра от мъка!

Йоан не знаеше какви утешителни думи да му каже.

— Виж какво ще те моля, приятелю. Когато излезеш, потърси тук-там из градовете някой цирк. Аз за цирк съм много добър, ти знаеш. Хайде! Ще разказвам смехории, ще подхвърлям топки, ще правя чудеса… Всичко, всичко мога!

— Добре, Дино, само че никой не знае, че искам да напусна палата. Ти никому ни дума няма да казваш, а когато аз изляза, ще се помъча да намеря някой цирк. Ще говоря с тях и после ще пратя човек да те измъкне оттука.

Дино широко се ухили.

— Ей, приятелю, дървена главице, ако ми направиш туй добро…

— Ще се помъча, Дино.

Двамата приятели се разделиха. За Йоана беше решен въпросът с бягството. Всеки прекаран ден тук е престояване пред вратите на ада. Йоан само чакаше сгоден час да се изплъзне и да се махне от Константинополис. Мечтата да навести старата си майка стана твърда и се превърна на страшен закон: небесата ще се сринат, ако той не иде при нея. „Слава на бога, казваше той, че срещнах Ксения в живота си, та тя ми напомни да подиря майка си. Ще ида в Драч и ще я намеря.“

От час на час растеше в него устремът към Драч. Струваше му се, че майка му стои там накрай селото и като дигва ръка на чело, по няколко часа гледа из пътя… дали Йоан няма да се зададе…

Йоан искаше да закрепи хоровете си добре, та да не се разсипят, когато си отиде. По тая причина по цели дни работеше със своите ученици. Той подготвяше псалтове, протопсалтове и работеше с хоровете си. Сега, когато наближаваше времето да ги напусне, той усещаше болка.

Като отиваше в залата, намираше повече от стотина младежи и още толкова деца. Той обучаваше всеки младеж отделно, всяко дете отделно, след това ги събираше по двама, по трима, по петима, по десетина и малко по малко хорът растеше. Така Йоан образува няколко хора от младежи и няколко херувимски хора, които пееха из императорските църкви като ангели. Народът отиваше да слуша Йоан и тях. Те като че бяха взели по частичка от ангелската красота на Йоановия глас, та затова сковаваха сърцата на слушателите.

Потънал в работа, Йоан особено през последно време не усещаше как тече времето. Случиха се императорски празници, та Йоан трябваше денонощно да се свърже със „Св. София“. Пълно с народ. Севасти, патриции, стратези, доместици, логотети, църквата гъмжи от злато, бисери, диаманти и благоухания. На горната част на църквата е хорът на младежите, а долу е хорът на херувимите. Помощниците на Йоана го гледаха в лицето и чакаха ония повели с погледи, които той им даваше, за да дадат те пък свой знак на хоровете. Така църквата се изпълня с херувимски гласове и сладки омайни песни. И сред тия гласове Йоан, който достойно получи името „ангелогласен“, разнася своите песнопения с оная сладост, която може да има само истински надарен от бога човек.

Люлее се църквата от песни. Ангелите са се събрали наоколо и слушат… Те не могат да не слязат от небето при тия песни, които пее Йоан и които повтарят двата хора. О, не е само това — всички до един в църквата пеят исото. Те пригласят по тона и такта, който сам протопсалтът Йоан им дава.

Но ето, понася се в църквата великото славословие. Всичко занемява от смирение и тихо благоговение.

„Хвалим те, благославяме те, покланяме ти се“ — запява Йоан и херувимският хор подхваща същите думи. Едва завършил, и Йоан продължаваше:

„Славословим те, благодарим ти заради твоята голяма слава.“

„Заради твоята голяма слава“ — подхваща хорът на младежите и продължава…

Свършва се службата и василевсът излиза, а след него и целият народ. Но след василевса най-видният човек е Йоан. Всички очи него гледат, всички усмивки към него са отправени.

Особено през последно време Йоан стана стократно по-скъп за хората в палата. Каква ли може да изглежда службата без него? Как ще приемат стените другите гласове, ако не се чува Йоановият? И ако е тъй, няма ли иконите да наведат глави, че не се чува вече Йоановият глас в църквата?

Хоровата работа на Йоана растеше. Освен това и много млади хора идеха при него да се учат за псалтове. Със своята денонощна работа той направи старо и младо да обикнат църковната служба.

Но Йоан твърдо беше решил да отиде при майка си. Грехът, че я е напуснал толкова години, викаше за изкупление.

Една нова приумица на Андроника направи да легне още по-здраво в него мечтата да се махне оттук. Една вечер беше повикан от императора да отиде на едно угощение, което се уреждаше за големите дворцови хора и императорски роднини. Разбира се, Йоан не очакваше нищо весело, щом трябваше да бъде там и самият Андроник. Тоя роб на сатанинската лудост не можеше да остане спокоен и тих, когато знаеше какви вина ще се леят и колко хубави жени ще седят около масата.

Събраха се всички в триклинията. Дойде и императорът с обичайната церемония.

По негова повеля всичките жени трябваше да бъдат облечени в бяла коприна с брилянтени диадеми на глави, сановниците, накичени с царските знаци и препасани с пурпурния колан. Само на Йоана се позволи да облече черното си облекло. Андроник не желаеше да се налага на него.

Пъргави евнуси и виночерпци тръгнаха около масата. Разговорът се разгорещи. Очите на Андроника светнаха и всички вече чакаха да се почнат лудостите му. Но той беше мирен… Сякаш беше решил да покаже, че не е трудно за един умен като него човек да бъде и мирен, и разумен.

Императорът се огледа и видя, че Дино не е дошъл.

— Повикахте ли Дино? — попита той логотета.

— Не е повикан.

— Още тази минута да дойде! Аз искам тук, в триклинията, да се чуят гласовете на всичките мои слуги.

Доведоха и Дино и го поставиха на крайчеца на масата, като му турнаха високия стол.

Гостите ядяха и пиеха с голяма охота. Разговорите ставаха все по-волни.

— Вижте какво ще ви кажа — извика императорът. — Няма да отречете, че в мислите на хората всякога има бодили. Всеки има какво лошо да каже за другия, ала приличието не му позволява да бъде волен. Добре. Тази вечер аз ви свиках, за да каже кой каквото иска. Може то да бъде най-оскърбителното — нека го каже. Трябва да се знае, че никому нищо няма да се направи, нито дори някой ще бъде упрекнат. Ако някой от вас има лоши мисли и за мене — да ми ги каже. Струва ми се, лоши мисли ще има най-много за мене. Добре, аз искам — моля ви да ми ги кажете. Най-после нека поне тази нощ да бъдем свободни и открити един към друг. Пак повтарям: никому нищо лошо няма да се направи, дори и да каже най-оскърбителното нещо. О, ако хората могат направо всичко да си кажат, животът сигурно ще бъде по-добър.

Андроник беше толкова тих, добър и разумен, щото привлече гостите си в нов плен, много по-силен от оня, под който беше свикнал да подтиска своите слуги и роби. Той беше искрен със своята молба, толкова искрен, че гостите побързаха още същия миг да се освободят от какво да е стеснение.

Започна се една беседа, която никому не даваше воля да повиши гласа си. От време на време се дохождаше до спор, но той скоро се стопяваше в чудноватите неща, които се казваха, след като се даде пълна свобода за говорене. Само Хипиус беше малко заядлив, когато го пресече бившият логотет Мелас.

— Не, драги приятелю, нека не отваряме този въпрос. Аз твърдя, че много от ромейските василевси не са били ромеи. Арменската династия почва с Лъв V, Македонската династия с Василий I… А само те ли са?

— Да — добави Комрад, — също така от арменски произход е Роман Лакапин, Никифор Фока, Иван Цимисхий.

Андроник се обади спокойно:

— Кой е арменец и кой не е — няма защо да говорим. Комнените също не са ромейци. Важно ли е? Гледат ли си добре работата? — Това трябва.

— Право казва господарят. По-важна е вярата. Към коя вяра се числиш — това е най-важно. Кой те пита от какъв си народ? Има само един народ — ромейският. Всички други са варвари — туй то!

Мелас видя, че Андроник е малко зле ударен от този въпрос. Разбира се, той инак щеше да говори, ако и сам той да беше арменец.

— Друго е — рече Мелас, — когато в жилите на един двор се струи само ромейска кръв.

— И все пак — добави младият Никифор, — всичко това е вятър. Вий казвате, че вярата е по-важна, а не виждате, че най-силните ромейски пълководци са били все друговерци. Евнухът Нарсес е персиец, Фарас, победителят на африканския крал, е херул; великият Мундус е чепид, Хиебуд, победителят на славяните, е бил славянин… а Филемуд и Акум са били хуни. И все пак това са най-добрите ромейски пълководци.

Но Мелас държеше на своето. Той поддържаше, че оня народ е силен, който е един и непримесен с други народи.

— Ний говорим за величието на нашия двор, за реда, тържествата, големите церемонии, а ако надникнем зад всичко това, ще видим над какъв хаос се крепи цяла Ромея. Какво ще кажете за това: от Аркадия до Константина Драгазис само тридесет и четири императори са умрели в леглата си и осем на война, но в замяна се наброяват дванадесет свалени, дванадесет свършили живота си в затвора, трима уморени от глад, осемнадесет са осакатени или им са извадени очите, двадесет отровени, удушени, пронизани с нож, хвърлени от скали…

— Какво искаш да кажеш с това, Мелас? — все тъй кротко запита Андроник. — В едно царство не може да няма такива неща, които описа. Ти добре познаваш историята на великите ромеи, но не забравяй, че най-смешното в историята е това, че се налага да се сгъстяват случките тъй много, щото като ги погледнеш, започваш да мислиш, че никога е нямало мир и спокойствие.

— Не, господарю — рече Мелас и то още по-смело. — Защо ще си затваряме очите? Властта е била несигурна и тази несигурност идела от това, че в Ромея е нямало царска кръв и затуй нито една династия не е могла да трае дълго. В началото на всяка династия всякога е имало заграбване на властта и нейното падане. Да крием ли, че тук, в земята на ромеите, всеки човек може да стигне до императорската власт? Всеки се е смятал благороден и затова е простирал ръце към пурпурната мантия. Но знае се, че Лъв I е бил месар, Юстин I е дошел в Константинополис бос, с торба през рамо от селото си в Илирикум, Фока бил прост центурион, Лъв III бил занаятчия, Лъв V е от арменци родители, изгонени от родината си за злочинства, Михаил II и Василий I са били коняри… Как може да се задържи династия, когато всеки плебей е могъл да мечтае за престола на ромеите? А колко сигурна може да бъде една империя, когато към престола се е хвърлял всеки?

Всички видяха, че Мелас прекали. Вярно, Андроник позволи да говори кой каквото иска, ала може би василевсът не е мислил, че тъй много волни ще станат думите на гостите.

Но Андроник се усмихна приятелски.

— Защо замълчахте? Разбирам. Уплашихте се. Не забравяйте, че аз сам поисках да бъдете откровени към мене. Това не направих току-тъй. Аз мисля, че се прави една лоша грешка, като се казват само хубавите неща, които стават в империята, а се скриват лошите. Хубавите са си хубави — всички ги виждаме, но лошите водят само към злини, ако не ги премахнем. Затова говорете съвсем, съвсем открито. Казах, че можете и за мене да говорите. Не се бойте.

И като помълча няколко мига, Андроник добави:

— Ето аз ще ви помогна: казват, че и аз съм взел империята с хитрост. Истина или не, все пак тъй се говори. Ала най-голяма мълва е, че аз съм работил при халдейския емир и там съм се занимавал с грабеж. Трябвало да поддържам своя войска, а съм нямал пари. Ограбвал съм и така съм си вършил работата.

И като помълча малко, той извика:

— Не, не ме чухте! Аз исках на мене да кажете нещо лошо, мене да упрекнете, а вий се страхувате. Царско обещание ви дадох, че няма нищо никому да направя, а вий не смеете. Чакам!

— Добре, господарю — рече пак Мелас със скрита жлъчна усмивка на устните. — Знае се, че в Салтуг при халдейския емир си се наредил много добре. Но… грабил си хората най-безжалостно. Не е само това — навлизал си в нашата империя, взимал си ромейци в плен и си ги продавал на турците.

— Още… Още!… — възбуден извика Андроник. — Малко е това.

— Още… — добави Мелас. — Ти си анатемосан от църквата, загдето си живеел с братовчедка си и си предателствувал пред неверните.

— Още! — вече почти с крясък извика Андроник. В очите му блясна светлинка, която не подшепваше нищо добро. Това усетиха и другите, та побързаха да млъкнат.

— Тука само тъй може. Анатемосаха ме, защото съм живял с братовчедка си. Ако бяхме на трона, и дума не щеше да стане за това. Тука тъй се е живяло и тъй се живее!… Жени и мъже, мъже и жени… Императори и любовници, любовници и императори. Само това. Нищо друго. А как може да бъде друго, когато Теодора е била най-долната хетера — хетерата, която от цяла Византия най-изкусно е знаела да си върти хълбоците?… Тя е минавала от ръка на ръка, като някой диск, подхвърлян в хиподрома и преминувал от човек на човек, без да падне… А Лупицина — дъщерята на един войник, слугинята Анастасу — и тия жени не станаха ли царици? А коя не беше хетера? Теофано ли? Зоя ли? Мария ли? Цял поток от мръсотии извираше от кубикулите, минуваше през триклиниите, през китоните и рукваше из цялата империя. И все пак кой е най-виновният? — Андроник. Кой е най-мръсният сладострастник? Андроник! Добре! Веселете се, деца мои. Видяхте, че аз ви разбирам най-добре!

Като каза тия думи, той, излезе от вратата. Виното вече беше грабнало главите на гостите.

Йоан, който мълчаливо и строго слушаше целия разговор, усети душата си натегнала от някакъв странен товар. Той виждаше как самите ромейци се надсмиваха на своята империя, самите те виждаха как се тя разкапва. „Нека правят каквото искат с империята си — си помисли Йоан с огорчение, — само до мене да не допира тежката палатска смрад, която сега се отделяше от думите на Меласа и на Андроника. Всичко тук е грозно и мъчително. Тук не може да се живее…“

Кой знае, може би защото беше решил да напуща палата, всичко, казано тази вечер за византийските царски хора, скъса и последната нишка на почит към императорското благоволение. Тук няма какво да почита човек, няма на какво да обрича любовта и силите си.

Гостите се развеселиха, заскитаха из стаите, запяха, заиграха.

Андроник беше изчезнал за малко, но след това се пак върна и седна на трона си. Тая вечер той не лудуваше, а стоеше на едно място с протегнати крака и чаша в ръката. Друг път всяка изпита чаша усилваше лудориите му, а сега го заковаваше на мястото и той ставаше все по-неподвижен. Само очите му се разхождаха на всички страни. Какво ли мисли този пакостен човек? С какъв ли ужас се готви да залее гостите си?

Но нощта напредна и гостите пожелаха да си отидат. Андроник им разреши. Като излязоха отвън, току пред голямата врата видяха един труп с лице, захлупено о земята. Натрупаха се около него. Кой го е убил? Кой е той? Обърнаха го. Всички бяха поразени. Това беше Мелас, който доскоро спореше с императора. „Мелас, Мелас, Мелас“ — се носеше от уста в уста. — Кой го е убил? Кой ще дръзне да убие най-умния човек в империята?

— Убит е, защото беше най-умният — извика в това време василевсът, който стоеше на площадката пред вратата.

— Кой ще да го е убил, господарю?

— Аз!

Всички занемяха и един по един потеглиха за своите триклинии.

Йоан, разтреперан и отровен от горчивина, също си отиваше в килията.

„Убит, защото беше най-умният в империята“ — си каза той, като ускори крачките си, сякаш се боеше да не настигне същият нож и него. Не, не, Йоане, всяка минута, прекарана тука, е грях пред бога!…

Като влезе в килията си, Йоан чу шум зад себе си и сепнато се обърна. Зад него стоеше Дино. Оскърбен, изплашен и нещастен, той гледаше Йоана в лицето и мълчеше.

— Какво има, Дино… Ти не си си отишъл.

— Няма да си отида. Тук ще спя.

— Защо?

— Защото ме е страх…

— От какво ще те е страх…

— Ех, главичке мила, пак разпитваш! Ей тъй, страх ме е! Не ти ли се е случвало да те е страх?

— Случвало се е.

— Ще ми турнеш ей там, в ъгъла, козяка и ще си легна. В моята стая не искам. Боя се. От всичко се боя… от хората, от шубраците, от дърветата, от стените, от леглото, от възглавниците, от всичко, от всичко…

— Добре, Дино. Ето сега ще ти направя леглото. Не се страхувай от нищо.

Йоан приготви леглото и Дино се сви на вързопче, като сложи глава на възглавницата и затвори очи. Йоан го гледаше. От време на време Дино трепваше, разтреперваше се, но пак се успокояваше до ново трепване.

Нощта беше дълга и тежка.