Добри Немиров
Ангелогласният (2)

Една вечер, като си отиде в гостоприемницата, Йоан не видя нито един от керванджиите. През това време, когато той обикаляше из града цял разпънат от любопитство, керванджиите, които го бяха довели, за да види Константинополис, продаваха стоките си. Пазарищата бяха жадни за всякаква стока. Тук всичко биваше разграбено и много пъти препродадено. Така в няколко дни керванджиите от Драч направиха една доста тлъста търговийка и си заминаха за града и селата. И когато вечерта Йоан се върна в гостоприемницата, научи се, че е изоставен. Кой знае дали е изоставен, или сам се е изоставил със своите скитания по дни и нощи из града!

Йоан знаеше какво е да си недоядаш, та много не се изплаши от това, че няма познати наоколо си. След като разбра, че оттук нататък ще трябва да си подири други приятели, той тръгна из стъгди и питиепродавници, за да си подири каква да е работа.

В питиепродавницата на Теофилакта той намери една група фокусници. Те гълтаха горящи кълчища, забиваха гвоздеи с дланите на ръцете си, изкривяваха дебели железа и дигаха големи тежести.

Йоан не се стесняваше от нищо. Той ги намери насядали под стрехата на заведението. Те лакомо обядваха, като грабеха с пръсти от съда и пълнеха устата си с грамадни залъци.

— Какво се пулиш, яре — се обърна към него един бикообразен мъжага, като глозгаше някакъв черен полусварен кокал и се оглеждаше като настървено куче.

— Нищо, гледам… Да не гледам ли?

В отговор лакомецът запрати с все сила кокала, но Йоан успя да се дръпне навреме, та кокалът се търкулна татък из пътя.

— Ти ще гледаш, ама знаеш ли как се събират зъби по земята?

В това време най-старият от тях се загледа в Йоан и след малко рече:

— Работа ли търсиш, момче?

Йоан кимна с глава.

— Каква работа търсиш?

— Моята работа е да паса кози. Друга работа не зная.

Старецът размени шепнешком по няколко думи с другарите си и рече:

— Не искаш ли да дойдеш с нас? Ний сме майстори на чудесата и караме хората да се чудят. Ако искаш, ела с нас да ни служиш.

Йоан не се попита лесна ли или мъчна ще му бъде работата, а побърза да се съгласи. Така той тръгна с чудодейците из питиепродавниците и стъгдите.

Отначало не можеше да се начуди на своите господари. Те дъвчеха пламтящи и димящи кълчища, сякаш ядяха най-сладкото нещо, после се провираха през тесни халки, после завираха големи ножове в гърлата си и така събираха пари от ония, които обичаха да се захласват във фокуси и циркови акробатства. Фокусниците работеха по цели дни и до късно през нощта. Йоан капваше от умора да им служи. В три деня той разбра, че ония тежести, на които пишеше, че са по петстотин килограма, са направени от лека кожа и тежат само по няколко грама, че кълчищата угасват още щом влязат в устата им, че ножовете съвсем не влизат в гърлата им, а острията се навиват в дръжките и много, много още работи, които показаха на Йоана, че не струва човек да се захласва пред всякакви чудеса. Господарите му често го хокаха, даваха му да яде, като му подхвърляха залъчета хляб отвъд прага, но Йоан не се обиждаше от това. Тук, в големия град, не е мъчно да се намери работа, стига да подири човек, та той си знаеше, че щом му дотегнат чудодейците, ще ги напусне и ще си подири друга работа.

И Йоан не закъсня да избяга. Това той направи една нощ, когато старецът и двамата младежи се бяха скарали. Гневът на младежите беше излязъл вън от мярката, защото, когато старецът започна да ги обсипва с груби псувни, младежите се втурнаха върху него и с няколко удара го накараха да млъкне завинаги. Това подтикна Йоана да стане и да се втурне в бяг из мрачината.

Като прекара нощта край морето в една лодка, той стана още преди изгрев и се запъти нагоре зад хиподрома. Отдалеч се виждаха стари крайградски къщурки и над тях се очертаваше малко пространство от забити камъни — стари изоставени гробища. Нейде по високия рид се виждаше току-що излязло стадо на паша.

Като го видя отдалеч, Йоан потрепера от радост. Че нали това си е негова работа още от ранно детство? Звукът от хлопатарките, който едва чуто долиташе откъм голия рид, идеше до ушите на Йоана като някаква божия песен. Той забърза към рида. Цял ден днес ще прекара при стадото. Ще лежи на земята и ще гледа как козите преживят росната тревица.

Когато стигна до върха на хълма, Йоан видя овчарчето много изплашено.

— Не видя ли две кози? — попита то Йоана.

— Не видях. Изгубени ли са?

— Дойде един бик и разгони всичките ми кози. Виках, виках и ги събрах, ала две не дойдоха.

Йоан седна на тревата при козарчето.

— Не бой се — утеши го той, — козите ще си дойдат.

И Йоан започна да му разправя как и кога се лъчат козите и как да се задържат.

— Ти отгде знаеш тези неща? — запита го козарчето.

— Аз съм козарче.

Козарчето беше доволно от този отговор.

— Господарят ми има много стада — каза то, — не искаш ли да послужиш при него?

— Искам.

— Добре. Постой тука, че довечера, като си отивам към кошарите, ще дойдеш и ти.

— Ще дойда — доволен каза Йоан. — Сега искаш ли да намериш двете кози?

— Искам.

Йоан навири глава и започна тихичко да пее.

Козарчето се заслуша. Какъв е този глас? Птичка ли пее?

Йоан наистина пееше като птичка. Гласът му се лееше с елмазена чистота и се сливаше с блясъка на слънцето.

Но гласът му се засилваше, ставаше мощно трепетен, сякаш се огъваше от напора на сутринния ветрец. И колкото по-силен и трепетен ставаше, толкова по-учудено и забравено изглеждаше козарчето. То не беше чувало такъв глас и не би повярвало, ако му кажеха, че човек може да пее така като някоя божия птица или като ангел, скрит нейде зад облаците.

И в това време стана някакво чудо. Козарчето видя как козите започнаха да се отделят една от друга, не скубят трева, не преживят, а бавно пристъпят към Йоана.

По една, по две, по три те се насъбраха около него и станаха толкова много, че цялата поляна се раздвижи от техните пъстри гърбове. Застанали мирно по местата си, навели смирено глави, те плътно се допираха една о друга и с унес слушаха песента на Йоана.

Козарчето едва начудило се на това, което стана, друго чудо го порази. Двете изгубени кози тичаха с всички сили по склона и отиваха право при Йоана. И като стигнаха до другите кози, смирено наведоха глави и също се унесоха в песента.

А Йоан, вдигнал глава нагоре, не виждаше какво става около него. Той си пееше все тъй пренесено и волно. Чрез песента си виждаше някакво чудно царство, гдето всичко е наредено по негова воля и само за негова угода. Тук в това царство имаше мъже, жени, деца, старци… Те пееха и отиваха към грамадна пещера, гдето много ангели виеха бавно смирено хоро.

Колко време трябва да е пял Йоан не знаеше, но го стресна козарчето. То го бе хванало за рамото и го тласкаше доста силно.

— Стига, стига! — викаше на ухото на Йоана.

— Стига ли? Кой каза, че стига?

— Мръкна се, ще си ходим вече.

— Какво като се е мръкнало? Откак съм дошел, не съм пял нито веднаж.

— Сега спри вече. Отиваме си. Нали ти казах, че ще те заведа при господаря си да те глави козарче? Искаш ли?

— Искам.

И Йоан тръгна надолу по тясната пътека заедно е козарчето. Зад тях вървяха козите, но тъй заслушани, като че още звучеше в ушите им песента на Йоана.