Ники Френч
В здрача на вторник (8)

8

Фрида позна, че е той, още щом мъжът се появи в края на пътя. Изкачи на бегом стръмния хълм с широки крачки, енергично ускорявайки темпото, докато се приближаваше към нея. Спря се и се наведе, дишайки тежко. Утрото беше ясно, слънчево и мразовито, а той носеше само стара тениска, маратонки и анцуг.

— Вие ли сте д-р Андрю Бериман?

Мъжът махна зелените слушалки от ушите си.

— Коя сте вие?

— Свързаха ме с човек, който ме свърза с вашия шеф, а той ме препрати към вас. Нужна ми е консултация относно екстремните психологически синдроми.

— Защо? — попита Бериман. — Вие ли страдате от подобен синдром?

— Става въпрос за друг човек. Казвам се Фрида Клайн. Психотерапевт съм и понякога сътруднича на полицията. Заведоха ме при една жена, която по някакъв начин е свързана с извършено убийство и бих искала да поговорим за нея. Мога ли да вляза?

— Днес е свободният ми петък — отвърна неохотно Бериман. — Защо не ми се обадихте по телефона?

— Спешно е. Ще отнеме само няколко минути.

Бериман се поколеба, премисляйки нещо.

— Добре.

Той отключи входната врата и поведе Фрида нагоре по внушителен брой стъпала и накрая отключи вратата на апартамента си, който се намираше на последния етаж. Фрида влезе в голяма светла стая, която беше почти празна. Вътре имаше диван, килим в бледи цветове, пиано до стената и голям панорамен прозорец, който гледаше към парка „Хампстед Хийт“.

— Ще си взема душ — каза Бериман и влезе през една врата вляво.

— Да направя ли кафе или чай? — предложи Фрида.

— Не пипайте нищо — извика той от банята.

Фрида чу шума на стичащата се от душа вода и се разходи из стаята. Погледна нотите върху пианото: ноктюрно от Шопен. Навън беше толкова студено, че само хора с кучета се бяха престрашили да излязат. На игралната площадка се виждаха няколко деца, така дебело навлечени с топли дрехи, че се поклащаха насам-натам като малки мечета. Бериман се появи отново. Беше си облякъл карирана риза и тъмнокафяви панталони, а краката му бяха боси. Вървеше леко приведен, сякаш се извиняваше за високия си ръст. Отиде в кухнята, включи чайник с вода и изсипа голямо количество разтворимо кафе в една кана.

— Свирите Шопен? — каза Фрида. — Това е прекрасно.

— Не бих го нарекъл „прекрасно“ — възрази Бериман. — По-скоро е неврологичен експеримент. Съществува теория, че ако практикуваш определено умение десет хиляди часа, ще постигнеш съвършенство. Постоянните упражнения стимулират миелиновата обвивка на нервните влакна, което подобрява тяхната проводимост.

— И как върви?

— Вече достигнах седем хиляди часа, но не забелязвам никакъв ефект — отвърна Бериман. — Проблемът е, че не мога да си представя как миелинът би могъл да различи доброто от лошото свирене на пиано.

— А когато не свирите Шопен, лекувате хора с редки умствени заболявания? — каза Фрида.

— Не и ако мога да го избегна.

— Но нали сте лекар?

— Реално погледнато е така — започна Бериман, — но беше грешка от моя страна. Записах се да уча медицина, но нямах желание да се занимавам с пациенти. Интересуваше ме как функционира мозъкът. Нервно-психичните разстройства са полезни от професионална гледна точка, защото помагат да се решат споровете за начина, по който възприемаме света. В миналото не е бил известен фактът, че определена част от човешкия мозък има свойството да разпознава лица; това е станало ясно едва когато пациенти със силно главоболие внезапно са преставали да разпознават собствените си деца. Но аз не се интересувам от лечението на хора с подобен проблем. Не казвам, че не трябва да бъдат лекувани. Но не искам да съм този, който ще се занимава с това. — Той подаде чаша кафе на Фрида и се усмихна. — Вие, разбира се, сте психоаналитик и вероятно си мислите, че желанието ми да възприемам медицината като предмет на философията е бягство от лекарската професия.

— Благодаря — каза Фрида, поемайки чашата. — Изобщо не съм си го помислила. Познавам много лекари, които смятат, че всичко би било прекрасно, ако ги няма пациентите.

— А сега ще ми разкажете ли за вашата пациентка?

Фрида поклати глава.

— Бих искала да дойдете с мен и да я видите.

— Как така? — изненада се той. — Кога?

— Сега.

— Сега? Къде е тя?

— В една клиника в Луишам^[1].

— И защо, по дяволите, да го правя?

Фрида допи кафето си.

— Мисля, че ще ви бъде интересна от философска гледна точка.

— Позволено ли ни е да вършим това? — попита Бериман.

— Там ме познават — каза Фрида. — Освен това и двамата сме лекари. Лекарите могат да ходят навсякъде.

 

 

Когато Бериман видя Мишел Дойс, на лицето му се изписа разочарование. Тя беше седнала и четеше списание „Хелоу“ с голям интерес. Изглеждаше напълно нормална. Двамата с Фрида придърпаха по един стол и седнаха. Бериман съблече дебелото си кафяво кадифено яке и го сложи на облегалката на стола. През малкия прозорец се виждаше сива стена. От навъсеното небе закапаха едри капки дъжд.

— Помниш ли ме? — попита Фрида.

— Да — отвърна Мишел. — Да.

— Това е Андрю. Двамата бихме искали да поговорим с теб.

Бериман изненадано погледна Фрида. Докато прекосяваха Лондон с колата му, тя беше мълчала почти през цялото време и не беше казала нито дума за случая.

Сега се наведе към Мишел.

— Може ли да разкажеш на Андрю за мъжа, който живееше у вас?

Мишел доби озадачен вид, все едно че я принуждаваха да говори за нещо толкова очевидно.

— Той просто живееше у дома.

— Как се запозна с него? — попита Фрида.

— Патоци и… и…

— Какво? За какво говориш?

— И… и… лодки.

Фрида погледна към Андрю, а после продължи:

— Ти какво правеше за него?

— Грижех се него — каза Мишел.

— Защото той беше в особено състояние? — попита Фрида.

— Точно така — отговори Мишел. — Беше в особено състояние.

— И имаше нужда от грижи?

— Правех му чай — каза Мишел. — Трябваше да се погрижа и за външния му вид. Беше толкова занемарен. — Тя направи пауза. — Той къде е? Къде е отишъл?

— Трябваше да замине — отвърна Фрида и погледна към Андрю. Той се изкашля и стана.

— Е, беше ми приятно да се запознаем, но се боя, че…

— Почакайте. — Фрида се обърна към Мишел. — Би ли ни извинила за момент?

Тя хвана Бериман за лакътя и го отведе настрани.

— Е, как ви се струва?

Той сви рамене.

— Изглежда ми достатъчно нормална. Леко дисоциативна^[2]. Но не чак толкова, че да си струва идването до Луишам.

— Мъжът, за когото тя говори — каза Фрида.

— Да?

— Когато социалната работничка й дошла на посещение, мъжът седял на дивана в стаята й. Бил гол, мъртъв, в начален стадий на разложение. През това време тя е живяла заедно с него. Какво мислите за това?

Бериман мълчеше. После на лицето му се появи лека усмивка.

— Добре — каза той примирено. — Добре.

— Първият ми въпрос — започна Фрида — е, че това е толкова абсурдно, толкова ексцентрично — дали просто не ни лъже и това е съвършена имитация? Може би тя е убила мъжа. Вероятно тя го е убила. И сега се преструва на луда.

— Тя не е симулант — каза Бериман с леко приповдигнат тон. — Никой не е в състояние да имитира подобно нещо.

— Ние все още не знаем самоличността на мъжа — дали е бил неин приятел или роднина, или пък дали изобщо го е познавала.

— Кого го е грижа за това? — Бериман се разходи из отделението, отиде до един ъгъл, където някои от пациентките седяха и гледаха телевизия, а после се наведе над едно легло. Когато се върна при Фрида, в ръката си държеше малко кафяво плюшено мече.

— Поискахте ли позволение да го вземете?

Бериман поклати отрицателно глава.

— Жената спеше. После ще го върна обратно.

Той отиде при Мишел и седна насреща й. Сложи плюшеното мече в скута си.

— Това е мечка — каза той. Тя го погледна учудено — Според теб къде живее?

— Не знам — отвърна Мишел. — Нищо не знам за тях.

— Ако трябва да предположиш — продължи той, — къде мислиш, че живее — в гората или в пустинята?

— Не говори глупости — каза Мишел. — Тя живее тук.

— А ако трябва да предположиш, с какво мислиш, че се храни? С малки животинчета? С риба?

— Не знам. Предполагам, че яде каквото й дадат хората.

— Добро предположение.

— Гладна ли е мечката?

— Не знам — ти какво мислиш?

— Не изглежда гладна, но понякога е трудно да се каже.

— Права си, така е. — Той й се усмихна със задоволство. — Много ти благодаря.

После стана и тръгна през отделението, подхвърляйки мечето от едната си ръка в другата.

— Отлично — каза той на Фрида. Трябва да бъде изследвана с ядрено-магнитен резонанс, но отсега мога да кажа какво ще открием. Ще има увредена тъкан в темпоралния кортекс и амигдалата^[3] и…

— Извинете — прекъсна го Фрида — кому е нужно това?

Бериман се огледа наоколо, като че ли беше забравил за присъствието й.

— От научна гледна точка тази жена е страхотен обект за изследване — каза той с твърд тон. — Само трябва да я закараме в някоя лаборатория.

— Не — възрази Фрида. — Това, което трябва да направим, е, първо, да я излекуваме, после да разберем кой е мъжът и кой го е убил.

Бериман поклати глава.

— Няма да може да се излекува. Кортикостероидите само могат да намалят вътречерепното налягане.

— Но защо тя се държи по този начин? — попита Фрида.

— Ето това е интересно. Чували ли сте за синдрома на Капграс?

— Не съм сигурна.

— Чудесен е — каза Бериман възторжено. — Е, ако, разбира се, не страдаш от него. Болните вярват, че техен близък — например съпруг или съпруга — е бил заменен с двойник. Гледали ли сте филма „Нашествието на крадците на тела“?^[4] Нещо подобно на случващото се в него. Въпросът се състои в следното: когато видим човек, когото познаваме, мозъкът ни извършва две неща. Едната част от него разпознава лицето, а другата част ни сигнализира, че имаме емоционална връзка с този човек. Ако въпросният мозъчен център не извърши второто действие, мозъкът решава, че около човека има нещо нередно, защото не изпитваме нищо към него.

— Но при Мишел Дойс не се наблюдава подобно нещо.

— Не, не — Бериман направи жест към Мишел, сякаш тя беше забележителен експонат. — При нея нещата са по-интересни. Съществува един още по-рядко срещан синдром, който понякога се наблюдава при пациенти с Алцхаймер: в съзнанието им се появяват илюзорни персонажи, които те си представят като реално съществуващи — така, както Мишел Дойс сметна плюшеното мече за истинска мечка. Но тя е интересна и от друга гледна точка. Нали знаете, че децата в по-ранна възраст възприемат света като анимисти^[5].

— Което ще рече, че…?

— Че те не правят разлика между сестричката си и куклата си и не осъзнават какво кара вятъра да духа, а камъка да се търкаля по склона. Те си мислят, че едно листо пада, защото иска да падне. С израстването мозъкът им се развива. Големите хора взаимодействат със света, като преценяват на подсъзнателно ниво кое в заобикалящата ни среда е като нас, отговорно е за действията си и е в състояние да взима решения, и кое не е. Ако ви издърпам ухото, вие ще изпищите, а ако изстържа с крак по пода, ще се чуе подобен звук. Вие и аз можем да осъзнаем разликата. Ще разбера как стоят нещата при Мишел, ако я изследваме в лаборатория…

— Не мисля, че това е възможно.

— Би било престъпление, ако не го направим — каза Бериман. — И се обзалагам, че резултатите от лабораторното изследване ще покажат, че тя е хронична алкохоличка, а може би е преживяла жестока травма на главата или пък, което е най-вероятно, има мозъчен тумор. Така че ако ще се прави такова изследване, трябва да побързаме.

— Тя е човек. Страдащ човек.

— Един много интересен страдащ човек — поправи я Бериман. — Което не може да се каже за повечето хора.

— Значи всички показания, които е дала, са просто брътвежи.

Бериман се замисли за момент.

— Не бих казал. Тя не възприема света по начина, по който ние го възприемаме. Според мен едва ли има смисъл да я питат дали тя е убила онзи мъж, защото тя не прави разлика между това какво е да си мъртъв и какво е да си жив, но останах с впечатление, че се опитва да каже истината — така, както тя я вижда. Подобно усещане сигурно е доста плашещо. Предполагам, че тя се чувства все едно е родена в един доста различен и странен свят. Бихте могли да обърнете внимание на това какво смята тя по тези въпроси. Нали с това се занимавате?

— А вие не, така ли? — отвърна Фрида.

Бериман доби сурово изражение.

— Понякога ми се иска да нося със себе си малка картичка, която да давам на хора като вас. В нея ще пише, че голяма част от науката, която е призвана да помага на хората, се практикува от мъже и жени, които го правят самоцелно, и да обикаляш наоколо, ронейки сълзи за хората, които страдат, не означава, че правиш нещо съществено, за да им помогнеш. Само дето казаното от мен е повече, отколкото би се събрало на една малка картичка, но вие отлично ме разбрахте.

— Моля да ме извините — каза Фрида. — Дойдохте дотук, прекосявайки града с една непозната жена в свободния си ден. Беше мило от ваша страна.

Погледът му се смекчи.

— Мисля, че трябва да бъде преместена в самостоятелна стая.

— Сигурен ли сте?

— Да. Присъствието на други болни около нея с нищо няма да й помогне. Тя се нуждае от тишина и спокойствие.

— Ще попитам дали е възможно — каза Фрида колебливо.

Бериман махна с ръка.

— Оставете на мен. Аз ще се погрижа.

— Наистина ли?

— Да. — Той погледна Фрида съсредоточено. — Вие помагате на полицията?

— Сътрудничеството ни е неангажиращо.

— Как се стигна до това сътрудничество?

— Някой друг път — отклони въпроса Фрида. — Това е дълга история. — Тя се обърна и погледна към Мишел Дойс, която гледаше втренчено пред себе си, а списанието стоеше затворено в скута й. Хрумна й една мисъл. — Този синдром — каза Фрида.

— Кой по-точно?

— При който болните си мислят, че техен близък е бил заменен с двойник.

— Синдромът на Капграс.

— Сигурно е ужасно — каза Фрида. — Толкова ужасно, че човек едва ли би могъл да си го представи.

 

 

Когато излязоха във фоайето, тя го спря.

— Бихте ли ме почакали за няколко минути?

— Имам ли избор?

— Благодаря.

Фрида влезе в магазина на болницата. Имаше лавици със списания, рафтове с чипс, бонбони и сладкиши и нездравословни напитки, както и отблъскващи на вид спаружени ябълки и изсъхнали портокали, книжки със судоку и кош с играчки, поставен в един ъгъл. Фрида отиде и започна да рови в него.

— Мога ли да ви помогна? — попита я продавачката. — Нещо специално ли търсите?

— Плюшено мече.

Жената я погледна със съчувствие.

— Имате болно дете тук — каза тя. Фрида не я опроверга. — Не съм сигурна дали имаме плюшени мечета. Но имаме една интересна кукла, която започва да плаче, когато я сложиш да седне.

— Не мисля, че е подходяща.

Фрида измъкна от купчината една зелена плюшена жаба с изпъкнали очи, след това парцалена кукла с дълги тънки крачета и една грозна змия. На дъното на коша откри меко плюшено куче с клепнали уши и копчета вместо очи.

— Това ще свърши работа.

Тя изтича нагоре по стълбите до отделението и застана пред медицинската сестра зад бюрото.

— Бихте ли дали това на Мишел Дойс от шесто легло?

— Не искате ли вие лично да й го дадете?

— Не.

Сестрата повдигна рамене.

— Добре.

Фрида тръгна обратно, но се спря до двукрилата врата. С крайчеца на окото си видя как сестрата подаде играчката на Мишел. Взря се внимателно: Мишел сложи кучето да седне на възглавницата и му кимна с уважение. После докосна с пръст носа му, усмихвайки се срамежливо; взе чашата си с вода и я опря в муцунката му. На лицето й се изписа нежна загриженост и тревожно щастие. Толкова малко й трябваше! Фрида отвори вратата и се плъзна безшумно в коридора.

 

 

Понякога спеше по цели дни. Тя съзнаваше, че не бива така, но апатията я побеждаваше и я караше да се свие на топка с дебелите си дрехи и влажна коса, да затвори уморените си очи и да се отпусне в прегръдките на мрачни сънища, в които имаше зелени водорасли и рядка, копринена кал. Усещаше, че е заспала: сънищата й се преплитаха със случващото се наоколо. Със стъпките по крайбрежната алея, от която някога мъжете са теглили шлеповете, с близки и далечни гласове, с ясните команди, които се чуваха от преминаващите наоколо гребни лодки.

Когато най-накрая се събуждаше, беше отпусната и натежала от съня. И се чувстваше виновна. Ако той я видеше, щеше да се ядоса и да се разочарова. Да се почувства предаден. Тя мразеше това. Спомни си майка си с отпуснатите й рамене и храбра усмивка, която се появяваше за малко на устните й и изчезваше. Няма по-лошо от това да разочароваш някого.

В този ден тя неволно беше заспала и когато внезапно се събуди, не можа да си спомни къде се намира: по брадичката й се бе стекла слюнка, косата я сърбеше, а бузата я болеше от допира до грубата тъкан на мястото, където бе легнала. Не можеше да си спомни коя е. Беше никоя — една безформена фигура без име и без собствено „аз“. Почака известно време. Мислите й се проясниха и тя отново знаеше коя е. Притисна лицето си към тесния прозорец и се загледа в течащата река. Край лодката й плаваха два едри лебеда. Видя как впериха в нея злите си очи.