Ники Френч
В здрача на вторник (53)

53

Санди паркира колата до западната порта на парка „Уотърлоу“. Докато се изкачваха по стръмната „Суейнс Лейн“, Фрида се беше почувствала така, сякаш излитаха и Лондон оставаше зад гърба им.

— Мисля, че паркът този път е отворен — каза Санди с усмивка и прикрита тъга.

Фрида примигна, докато слизаше от колата. Все още усещаше болка, особено след по-продължително седене.

— Ще се справиш ли? — попита Санди.

През цялото това време след инцидента Фрида ненавиждаше болката, терапията, лекарствата, непрестанните болнични посещения, но още повече мразеше съчувствието, вниманието, загрижеността, изразът в очите на околните, когато я видеха, начинът, по който се опитваха да кажат подходящите думи. Тя влезе през портата бавно и сковано. Безброй жълти нарциси се поклащаха от вятъра.

— Днес е истинска пролет — каза Санди. — За пръв път се усеща.

Фрида се хвана за ръката му, за да се движи по-лесно.

— Ако не говориш за пролетта и как тя е символ на възраждането и новия живот, тогава и аз няма да кажа, че това е най-жестокият месец.

— Не е ли април най-жестокият месец?

— И март е не по-малко жесток.

— Добре — каза Санди. — Тогава ще си мълча и изобщо няма да говоря колко прекрасен е днешният вторник, колко красиви са нарцисите и че паркът „Уотърлоу“ е разположен на чудесно място, откъдето се вижда цял Лондон. Можем да прескочим до съседното гробище, ако това по приляга на настроението ти.

— Познаваш ме — отвърна Фрида. — Обичам да се разхождам из гробищата. Но днес тук е много хубаво. Харесвам този парк. Не знам как е спечелил богатството си сър Сидни Уотърлоу^[1]. Но той е подарил този парк на Лондон и съм му благодарна за това. Благодарна съм и на теб.

— Е, по-скоро трябва да сме благодарни за друго…

Фрида въздъхна.

— Санди, знам какво преживя заради мен, знам и това, което ти е трудно да изречеш. Ти си истински джентълмен. Върна се от Америка, срещнахме се отново и беше хубаво. Не, беше прекрасно. Това време трябваше да бъде отредено само за нас, за да помислим как ще продължим по-нататък, да вземем важни решения, да се радваме един на друг. Вместо това ти идваше при мен всеки ден и седеше с часове край болничното ми легло, гледаше ме как пия със сламка пилешки бульон и как пишкам в подлога.

— И си мислех, че може да умреш.

— Също и това.

— Само при мисълта, че можеше да умреш…

— Знам.

Тръгнаха към езерото. В парка беше оживено, край алеята се бяха разположили цели семейства. Деца хранеха патиците, гълъбите и катеричките с ядки и късчета сух хляб.

— Погледни — каза Санди.

Едно малко момче хвърляше фъстъци към огромен плъх, който беше излязъл на тревата изпод листата на един рододендрон.

— Щом храниш гълъби, защо да не храниш и плъхове? — заключи Фрида.

— Да се изкачим ли по-нависоко? Гледката оттам е по-просторна — предложи Санди.

— След малко — отвърна Фрида.

— Неслучайно настоях да дойдем точно в този парк. Причините са сантиментални. Не очаквах да дойдеш на сватбата. Мислех, че си ме изтрила от живота си и бях много, много щастлив, когато те видях.

— Да — каза на свой ред Фрида. — Да, и аз бях много щастлива. — Струваше й се, че оттогава е минал цял век.

Край тях мина патица, следвана от движещи се в редица малки патенца.

— При нормални обстоятелства бих ти казал, че думите ти са музика за ушите ми — каза Санди. — Но сега ще се въздържа. — Той се обърна към нея и я прегърна. — Фрида, не знам как точно да се изразя — просто знам, че за теб е било ужасяващо и ако почувстваш желание да ми разкажеш…

Фрида сбърчи нос.

— Очакваш да ти кажа, че съм травмирана?

— Всеки на твое място би бил травмиран.

— Не знам. Ще видим. Тъжно ми е за Мери Ортън. Когато затворя очи, ясно я виждам как ме гледа. В последните мигове от живота си тя ме гледаше и предполагам, че си е мислила: „Но нали каза, че ще ме защитаваш? Нали ми обеща, че всичко ще бъде наред?“. Не знам какво друго можех да направя. Обадих се в полицейското управление. Обадих се и на телефона за спешни повиквания. Отидох в дома й.

— Направила си, каквото си могла.

— Тя имаше двама синове, които почти не се интересуваха от нея. Беше станала жертва на измама и ме помоли за помощ, а после я убиха. Е, сега двамата й синове са получили парите от наследството, така че поне някой е щастлив.

— Начинът, по който говориш, не е типичен за теб, Фрида. Не би казала това на някого от своите пациенти.

— Ако казвам на пациентите си това, което казвам на себе си, повечето от тях ще се самоубият.

— Предполагам, че внимаваш какво казваш и на Джоузеф, когато се обвинява за смъртта на Мери Ортън.

— Разбира се. — Изражението й се смекчи. — Казвам му, че е направил това, което е зависело от него, и че аз е трябвало да го изслушам.

— Значи за всички останали важи едно правило, а за теб — друго.

— Да.

— Защо?

— Трудно е за обяснение.

— На всеки би се отразило зле премеждието, през което ти премина. Но пред мен не говориш, че те намушкаха с нож и едва не умря. А когато понякога все пак споменаваш инцидента, говориш единствено за Мери Ортън, за Джанет Ферис, дори за Бет Кърси, която едва не те уби. А също и за Алън Декър и Кати Рипън. Всички тези хора вече са мъртъвци. Според мен ти твърде много мислиш за тях и приемаш гибелта им твърде лично. — Санди спря и се загледа в острия пламък в очите на Фрида. — За какво мислиш?

— Почакай — каза тя и се обърна, обгръщайки с поглед парка.

Когато отново го погледна, лицето й бе по-бледо от всякога, а очите й неспокойно проблясваха.

— Искам да споделя нещо.

— Слушам те.

— На никого не съм го казвала. — Тя си пое дълбоко дъх. — Когато бях на петнайсет години, баща ми се самоуби. — Тя вдигна предупредително ръка към Санди да не казва нищо и да не се навежда към нея. — Обеси се на тавана на къщата ни.

— Много съжалявам, Фрида.

— Аз го намерих. Прерязах въжето, но той, разбира се, вече беше мъртъв. Беше изпаднал в дълбока депресия, но аз си мислех, че мога да му помогна. Мислех си, че мога да го накарам да се почувства по-добре. Все още сънувам как се появявам при него навреме. Един постоянен кошмар. — Тя го погледна с големите си очи. — Не успях да му помогна навреме. Нито на Мери Ортън. Нито на Джанет Ферис. Нито на Кати Рипън. Нито на горкия Алън. Все хора, които ми имаха доверие, а аз ги предадох.

— Не, скъпа.

— Все едно нося някакво проклятие. По-добре стой далеч от мен.

— Не можеш да ме държиш надалеч.

— Ох! — въздъхна Фрида. За момент Санди си помисли, че тя ще се разплаче. Фрида пристъпи напред и го погали с длан по бузата, вперила поглед в него. — Какво ще правим, Санди?

— Ще си дадем време.

— Ще си дадем време?

— Да.

— Значи ще се върнеш в Щатите, а аз ще остана тук?

— Да. Но този път ще е различно.

— Защо?

— Заради парка „Уотърлоу“. Заради среднощната ни разходка край реката. Заради това че ми показа как водата й тече скрита под земята, без да пресъхне или да изчезне. Заради това че те познавам.

— Да — изрече Фрида с нежен глас. — Познаваш ме.

— Здравей!

Санди и Фрида се огледаха. Едно малко момиченце беше застанало до Фрида и стискаше букет от жълти нарциси в дланите си. Подаде ги на Фрида, протегнало напред ръце и изправено на пръсти. Фрида взе нарцисите и каза:

— Много ти благодаря. — Въпреки че движението й причиняваше болка, тя се наведе близо до лицето на детето. — Прекрасни са!

— Не ти беше дошло времето — каза момиченцето.

— Какво? — учуди се Фрида. — Не те разбирам.

— Не ти беше дошло времето. — Момиченцето сбърчи чело, опитвайки се да се съсредоточи, сякаш се беше изправило пред дъската в класната стая. После повтори бавно и отчетливо: — Не — ти — беше — дошло — времето.

— Какво означава това?

Детето като че ли се изплаши. Фрида си помисли, че може да избяга. Санди приклекна и го попита приятелски:

— Как се казваш?

— Джини.

— Много хубаво име. Джини, ти защо каза това?

— Защото той ме накара.

— Кой?

— Мъжът.

Санди вдигна поглед към Фрида, после отново се обърна към малкото момиченце:

— Можеш ли да го посочиш?

Джини се огледа наоколо.

— Не.

— Той какво ти каза?

— Каза ми: „Дай на онази жена тези цветя и й кажи…“ — Детето млъкна. — Забравих.

— Джини! — извика някой. — Джини!

Малкото момиченце се затича по алеята към майка си.

— Какво беше това? — попита недоумяващо Санди.

— Той ме следи — прошепна Фрида.

— Кой?

— Дийн — отвърна тя. — Дийн Рийв. Той е тук. През цялото време е бил тук. Интуитивно усещах присъствието му. Бил е той. Знам, че е бил той. — Тя се обърна към Санди с напрегнато лице. — Няма как да съм прерязала гърлото на Бет Кърси. Няма как да съм изтръгнала колана й, за да си стегна с него крака. Той ме е спасил. Дийн Рийв е спасил живота ми.

Тя очакваше Санди да й каже, че е параноичка, че е луда, но вместо това той попита:

— Защо?

— Защото иска да ми покаже, че е човекът, който притежава силата да ме унищожи.

— Какво ще правим сега?

Тя сви рамене.

— Какво мога да направя?

— Попитах какво ще правим „ние“.

— Знам. Благодаря ти.

Санди я прегърна и тя се облегна на него. Постояха така, без да говорят.

— А сега ще се изкачим ли нагоре по хълма?

Фрида поклати глава.

— Да си тръгваме. Скоро ще се мръкне. Денят е към края си.