Ники Френч
В здрача на вторник (6)

6

Когато си тръгна от Института, Фрида беше потънала в мислите си и не виждаше нищо наоколо. Усещайки ръка върху рамото си, тя помисли, че се е блъснала в някого.

— Извинете — започна тя, но в следващия миг подскочи от изненада. — Какво, по дяволите, правиш тук?

Карлсън се засмя и при вида на сърдитото й лице мрачното му настроение започна да се изпарява.

— И аз се радвам да те видя след всичките тези месеци. Надявах се да те срещна тук.

— Моментът не е подходящ — каза Фрида троснато.

— Предполагам — отвърна Карлсън. — Видях Кари Декър да излиза няколко минути преди теб.

— Защо си тук?

— Очарователен въпрос. След всичко, през което преминахме!

— Карлсън! — В гласа й прозвучаха заплашителни нотки. Той така и не беше успял да я накара да му говори на малко име.

— Доста трудно те открих. Защо джиесемът ти е винаги изключен?

— Включвам го един-два пъти седмично.

— Е, поне най-после се престраши да си купиш. Разговарях с приятелката ти Паз в клиниката. Тя ми каза какво става. Защо не ми се обади? — Той се огледа наоколо. — Има ли къде да седнем да изпием по едно кафе?

— Вече бяхме с Кари в кафенето на Института. Знаеш ли, че Алън я е изоставил?

— Не, не поддържам връзка с тях.

— И когато казвам „изоставил“, имам предвид, че е напуснал дома си. Просто е изчезнал. Не мислиш ли, че това е доста необичайно за него? Той изцяло разчиташе на нея и много я обичаше.

— Той беше под голямо напрежение. Понякога хората имат нужда да избягат от всекидневието. — Слабото му лице леко потрепна. Фрида забеляза неволното потрепване, а също и новите бръчки, сребърните нишки в тъмната му коса и малкото петънце от поникнала брада, което беше пропуснал да избръсне сутринта.

Тя поклати глава.

— Имам усещането, че там нещо не е наред. Нещо се е случило.

— Не отговори на въпроса ми — каза Карлсън.

— На кой по-точно?

— Попитах те защо не ми се обади за изслушването. Щях да те подкрепя. Благодарение на теб намерихме едно отвлечено дете. По-точно две отвлечени деца. И след всичко това да те изправят пред етична комисия е просто нелепо.

Фрида го погледна с онова остро изражение, което винаги го караше да бъде нащрек.

— Не смятам, че е нелепо. Аз съм длъжна да отговарям за постъпките си, а Алън е в правото си да подаде оплакване срещу мен.

— Щях да те защитя — каза Карлсън. — Същото би направил и комисар Крофорд. Можех да отнеса въпроса и до министъра на вътрешните работи.

— Проблемът е в друго: дали съм изменила на професионалния си дълг към моя пациент.

— Нищо такова не си направила.

— В случая с Алън този мой дълг имаше различни аспекти и аз се опитах да намеря баланс между тях. Именно това бих искала да обясня на Алън, но очевидно засега няма как да стане.

Карлсън понечи да каже нещо, но се отказа. След малко отново подхвана разговора:

— Всъщност съм тук по друг повод. Виж, ако не ти се пие кафе, може да се поразходим. Знам, че обичаш да се разхождаш.

— Не си ли с кола?

— Да, шофьорът ме чака — каза Карлсън. — Можем да повървим, а после той ще дойде да ме вземе.

Фрида го изгледа подозрително.

— Да не би да е нещо във връзка с работата ти?

— Не е нещо специално — отвърна Карлсън припряно, — но си помислих, че може да те заинтересува. Професионално. Ще ти бъде платено за отделеното време. Има една жена, с която бих искал да поговориш. Пет минути. Десет минути. Съвсем обикновен разговор, а после ще ми кажеш мнението си. Това е всичко.

— Коя е тя?

— Накъде? — попита Карлсън.

Фрида посочи зад него.

— През Примроуз Хил^[1].

— Добре. Дай ми минутка.

След като даде инструкции на шофьора си, двамата с Фрида тръгнаха по улицата и свиха по една друга улица без изход, която свършваше до парка. Те мълчаливо се изкачиха по хълма и се загледаха надолу към Зоологическата градина и панорамата на града. Беше мразовито и през една пролука в облаците Карлсън успя да види хълмовете на графство Съри, намиращи се далече на юг.

— Знаеш всичко за този район — каза Карлсън. — Разкажи ми нещо интересно.

— Неотдавна лисици бяха проникнали в обиталището на пингвините и бяха убили десетина от тях.

— Нямах това предвид.

— Това ми дойде наум — отвърна Фрида.

— Пингвините е трябвало да скочат във водата.

— Никога не знаеш как ще постъпиш в кризисен момент, преди наистина да е настъпил. И така, за какво искаше да поговорим? — попита Фрида.

Докато се спускаха по склона, Карлсън разказа на Фрида за Мишел Дойс, за хостела в Детфорд и за разлагащото се тяло, подпряно в седнало положение на дивана й, със забоден в косата му гребен и начервени устни.

— Мислехме, че човекът може би е починал от естествена смърт или е жертва на нещастен случай, но в областта на шията има една кост, която се чупи само при удушаване.

— Подезичната кост — каза Фрида.

— Мислех, че си психотерапевт — пошегува се Карлсън.

— Много добре знаеш, че преди това съм завършила медицина.

— Както и да е, права си. Понякога при удушаване подезичната кост остава здрава. Но ако е счупена, това е доказателство, че човекът наистина е бил удушен. Смятам, че се изразих ясно. В случая въпросният мъж е бил убит.

— Къде е сега тази жена? — попита Фрида.

— Отново е настанена в психиатричната клиника, която изобщо не е трябвало да напуска. Доколкото можах да преценя, тя е живяла с трупа в дома си най-малко пет дни. При огледа видяхме, че му е сервирала чай и кифлички със захарна глазура. Може да се предположи, че просто е много добра актриса, но аз смятам, че тя е луда и изобщо не осъзнава случилото се. Може би по някакъв начин самата тя е убила този човек, заради което ще стои „на топло“ до края на живота си, но… — Карлсън направи пауза. — Искам да знам ти как би я преценила.

— Аз не съм подходящият човек — възрази Фрида, без дори да го погледне.

— Не ти ли е интересно?

— Не особено. А и нямам нужната квалификация. Никога не съм се занимавала с умопобъркани пациенти. Моята работа е да лекувам липсата на щастие в душите на обикновените, нормалните хора. Има достатъчно специалисти, които биха ви помогнали. Вероятно бих изкопчила от нея някои имена, но предполагам, че разполагате с точните хора, които да се занимаят с нея.

— Не става въпрос за медицински преглед — каза Карлсън. — Сигурно точно това правят в момента. Трябва ми човек, който да поговори с нея. Ние не можахме да се справим. Опитахме се, но не знаем как точно да я предразположим и не разбираме какво ни казва. В това е проблемът.

— Не знам — изрече Фрида колебливо.

— Говориш за липса на щастие — продължи Карлсън. — Знаеш ли какво ми каза Ивет? Имам предвид детектив Лонг. Спомняш си я, нали? Каза ми, че Мишел е най-нещастният човек, когото някога е срещала. Аз не споделям напълно мнението й, но тя смята, че Мишел, освен че не е нормална, не е и щастлива.

Когато този път Фрида погледна Карлсън, в очите й се четеше тревога.

— Ти какво си мислиш? Че съм се отдала изцяло на чуждите драми и нещастия?

— Само в добрия смисъл — успокои я Карлсън.

— Може ли да те попитам нещо?

— Да?

— Добре ли си?

— Защо ме питаш?

— Изглеждаш ми угрижен. — Тя се поколеба и добави: — Искам да кажа, повече от обикновено.

За момент Карлсън си помисли, че може да сподели с нея. Щеше да му олекне, ако й разкаже, и да получи нейното съчувствие и съвет. Но веднага се ядоса на себе си: Фрида беше професионален слушател, а той не искаше да довери тревогите си на човек, чиято работа бе да изслушва другите. Трябваше му някой по-близък, който да застане на негова страна. Карлсън й се усмихна, повдигна рамене и попита:

— Е, ще го направиш ли?

Фрида свърна по павираната задна уличка и стигна до дома си — тясна къща, притисната между общинска сграда и гараж — с познатото чувство на облекчение. Извади ключа си и отключи входната врата, съблече палтото си и го окачи на закачалката в антрето, събу ботушите си и нахлузи домашните си пантофи. Всяка сутрин преди излизане тя изчистваше и зареждаше камината. Сега влезе в хола, светна лампиона и приклекна до нея. Драсна клечка кибрит, поднесе я към свития на топка вестник, наблюдавайки как пламъците се извисяват и постепенно обхващат дървата. Гордееше се, че успява да го запали с драсването на една-единствена клечка. Почака, за да се увери, че огънят се е разгорял, а после се запъти към кухнята, за да налее вода в чайника. Светлината на телефонния секретар примигваше и тя натисна бутона „старт“, след което се обърна и се пресегна към шкафа, за да си вземе чаша за чай.

— Здравей, Фрида — каза гласът и тя замръзна, притиснала с длан стомаха си. — Не отговаряш на имейлите ми, затова реших да ти звънна. Искам да ти кажа, че…

Фрида натисна бутона „изключи“ и гласът замлъкна по средата на изречението. Тя се вторачи в устройството, сякаш се боеше да не се включи само. След малко отиде до мивката, пусна студената вода и наплиска лицето си. Запари чай, наля си голяма чаша и я отнесе в хола. Настани се във фотьойла до камината, където огънят вече гореше равномерно, но още не топлеше достатъчно. Дъждът навън се усили. Санди: мъжът, когото си беше позволила да обича и който си тръгна преди година и един месец. Понякога минаваха дни, дори седмици, без изобщо да се сети за него, но въпреки това гласът му накара стомахът й да се свие болезнено, а сърцето й бясно да се разтупка. След като той замина, не отговори на нито един от имейлите му. Повечето от тях дори не прочете. Изтриваше ги още щом пристигнат, и старателно изпразваше кошчето, за да не се изкуши да ги извади обратно. Той бе предложил да отидат заедно в Америка, но тя отказа; помоли го да не заминава, а той отвърна, че е невъзможно. При това положение какво още можеха да си кажат?

След известно време тя все пак се върна в кухнята и изслуша целия запис. Посланието беше кратко: Санди казваше, че желае да я види отново и да говорят. Нито дума, че я обича, че му липсва, че иска да се върне при него; но казваше, че между тях са останали „недовършени неща“, а гласът му звучеше напрегнат и неуверен. Фрида си го представи как произнася думите — как бърчи чело, за да се съсредоточи; браздата между веждите му; извивката на устните му. После изтри съобщението и се върна при камината.

 

 

По-късно същия ден и Карлсън прослуша съобщение в гласовата си поща, от което остра болка проряза тялото му. Трябваше да седне, за да се успокои.

Малко преди това се беше прибрал в апартамента си на партерния етаж на викторианска къща близнак в Хайбъри, след като бяха вечеряли с колега от университета и съпругата му. Виждаха се рядко, един-два пъти в годината, и всеки път пропастта между тях ставаше все по-голяма. И Алек беше завършил право в Кеймбридж, но за разлика от Карлсън, който започна работа в лондонската полиция, Алек не изневери на адвокатската професия и сега беше старши съдружник в адвокатска кантора. Съпругата му Мария — дребна, присмехулна и изключително енергична, беше преподавател по политически науки. Имаха три деца, които още не си бяха легнали, когато Карлсън се появи с бутилка вино и увехнал букет. С това, очевидно идеално семейство, вечеряха в дневната. Децата щъкаха насам-натам, облечени с пижами, а най-малкото все още носеше памперс. Постепенно го обзе меланхолия: той беше просто един нископлатен и преуморен от работа детектив. Жена му го напусна и сега живееше с друг. Двете му деца растяха без него и той нямаше възможност да ги слага да спят вечер, нито да ги учи да карат колело, да ритат топка или да плуват в близкия басейн с лица, почти потопени в тюркоазената вода.

Сега слушаше съобщението, което жена му беше оставила в гласовата поща.

— Мал? Джули е. Трябва да поговорим. — По леко заваления й говор си личеше, че е пила. — Не можеш просто да си мислиш, че това ще отмине, ако не му обръщаш внимание, а и не е честно спрямо мен. Обади ми се, когато чуеш това съобщение. Няма значение колко е часът.

Карлсън отиде в кухнята и извади бутилка уиски. Вече беше изпил няколко чаши вино, но не се чувстваше замаян. Наля си щедро количество и добави малко вода. После отново взе телефона.

— Ало? — Тя определено беше обърнала няколко чаши: гласът й звучеше несигурно.

— Чух съобщението ти. Този разговор не може ли да почака до утре сутринта? Почти полунощ е и двамата сме изморени…

— Говори само за себе си.

Той преглътна гнева си.

— Аз съм изморен. И не искам да спорим излишно. Трябва да решим кое е най-доброто за Майки и Бела, не бива да прибързваме.

— Знаеш ли какво, Мал? До гуша ми дойде да мисля за това кое е най-доброто за Майки и Бела. Животът ми премина в мислене за това кое е най-добро за теб, кое е най-добро за тях. Проявявах разбиране към работата ти, към неограниченото ти работно време. Всеки друг беше по-важен от мен. Време е да помисля за себе си.

— Искаш да кажеш, че е време да помислиш за Боб. — Боб беше приятелят на жена му. Двамата живееха в Брайтън и когато разводът приключеше, планираха да се оженят, така че според Карлсън Боб вече беше влязъл в ролята си на пастрок. Той всяка сутрин караше Бела и Майки на училище на път за работа и всяка вечер им четеше приказки. Карлсън беше виждал снимки на Бела, сияеща от щастие върху широките му рамене, а Майки му беше разказвал как Боб го е учил да играе френски крикет на плажа. Може би щеше да им купи и куче. Сега на Боб му бяха предложили работа в Мадрид и Джули искаше да се преместят там всички — „само за няколко години“.

— Мадрид не е Австралия — говореше тя в слушалката. — Със самолет ще си там за не повече от два часа.

— Не е същото.

— Помисли си само какво чудесно преживяване ще бъде за тях.

— Децата имат нужда от баща си. — Карлсън примигна, изричайки тази толкова често повтаряна фраза.

— Ще продължавате да се виждате. Това няма да се промени. Ще идват при теб през ваканциите — и не само за два месеца, а чак докато дойде време да се върнат за училище.

„Постепенно се откъсват от мен — помисли си Карлсън, втренчил поглед в телефона, който стискаше в ръката си. Първо се преместиха в Брайтън, сега ще отидат чак в Испания. За тях ще бъда просто един чужд човек. Ще се отдръпват, когато ме видят, ще се крият зад Джули, ще изпитват носталгия, когато са в моя дом.“

— Може и да не дам съгласието си — каза той. — Все още и аз имам попечителство над тях.

— Можеш да ни попречиш да заминем или да опиташ да ни спреш. Това ли искаш?

— Не, разбира се. Но нима искаш да не ги виждам?

— Не. — Джули въздъхна тежко. Чу я, че тихичко се прозя. — И все пак, Мал, кажи ми какво смяташ да правим. Не можем да разчитаме на компромиси.

— Не знам. — Карлсън обаче вече знаеше, че ще се съгласи. Почувства се хванат в капана на спор, подобен на онези, които бяха водили, докато живееха заедно. Беше победен и самотен.

 

 

Ножът лежеше в специално чекмедже, увит в найлон, а до него беше точилото. Понякога тя го изваждаше и го поставяше на масата пред себе си, любувайки се на мекото сияние на дългото острие и леко докосвайки ръба му, за да почувства колко добре е наточено. Тогава през тялото й преминаваше тръпка на възбуда и страх, досущ като сексуално усещане. Тя никога не го използваше за готвене: за целта си имаше не толкова остър кухненски нож. Държеше го в готовност. Някой ден щеше да изпълни предназначението си.

Тя внимателно повдигна капака на отвора към палубата; по-рано скърцаше, но беше капнала по малко олио на пантите му и сега той се отвори тихо. Вятърът я блъсна право в лицето, студен и носещ капки дъжд. Над реката се стелеше мрак. Тази нощ нямаше луна, нито звезди. Светлините на обитаваните шлепове, закотвени край брега, бяха изгасени и едва няколко лампи проблясваха в далечината. Тя стъпи на палубата и се огледа. Далеч край блатата някой беше запалил огън. Оранжевите пламъци се извиваха нагоре към небето. Тя присви очи, но не можа да различи никакви фигури около него. Беше сама. Водата лекичко се плискаше отстрани на лодката. Когато за пръв път дойде тук, плясъкът на водата и лекото полюшване не й даваха покой, но постепенно свикна с тях и сега не ги усещаше — така, както човек не усеща кръвта в тялото си. Беше свикнала и с нощните шумове — вятърът в клоните на дърветата и в гъстата тръстика, който понякога приличаше на стенание, шумоленето на гризачите на брега, внезапния крясък на совите. Наоколо сновяха лисици и охранени плъхове с дълги тлъсти опашки. Жерави и бели лебеди я наблюдаваха злобно. Преминаваха и проскубани котки. Някога и тя имаше котка, с бяло връхче на опашката и с кадифени уши: миеше се старателно, а мъркането й наподобяваше тихото бръмчене на мотор. Но това беше отдавна, в един друг живот, а сега беше вече друг човек.

Много внимателно тя стъпи на капитанското място, а оттам прекрачи и се озова на пътеката. Беше облечена с тъмни дрехи — тъмносиньо долнище на анцуг и сиво дебело яке с качулка — така че дори някой да погледнеше насам, трудно би я забелязал. Винаги беше предпазлива. Много е важно да не сваляш гарда или да си мислиш, че си в безопасност. Вървеше бавно по крайбрежната алея, чувствайки как тялото й се отпуска. Трябваше да се поддържа в добра физическа форма, но това е трудно постижимо, когато цял ден си затворен в тясно пространство. Понякога правеше коремни преси вътре в каютата, а два-три пъти дневно правеше по двайсет набирания, хващайки се за ръба на отвора към палубата и броейки на глас за по-голяма точност. Ръцете й бяха силни, но не беше сигурна, че може да тича бързо и достатъчно дълго. Понякога се будеше нощем, защото усещаше стягане в гърдите и й беше трудно да диша. В такива моменти й се искаше да извика за помощ, но знаеше, че не бива.

Тя мина покрай другите къщи лодки, привързани към брега с дебели въжета. Повечето бяха празни през седмицата, а други се разпадаха — боята им се лющеше, а дървеният им корпус беше изгнил. Имаше и такива, в които постоянно живееха хора; по плоските им покриви бяха наредени саксии с цветя, имаше и велосипеди в легнало положение, чиито спици свистяха, когато излезеше вятър. Дори в тъмното тя различаваше кои от лодките са обитавани. Длъжна бе да внимава. Когато за пръв път дойдоха тук, изпита смесица от вълнение, задето се укриват, и радост, че ще се установят в собствен дом. Това щеше да е тяхното сигурно местенце, я бе уверил той: никой нямаше да знае, че живеят там, и каквото и да се случеше, винаги можеха да се приютят в лодката и да изчакат, докато отмине опасността. После той замина, като се връщаше за няколко дни всеки месец. Отначало тя се чудеше как ще прекарва времето си, когато е сама, но после с изненада откри колко много неща има за вършене. Лодката трябваше да се поддържа чиста, а това не беше никак лесно, защото бе стара и изоставена от дълго време, преди двамата да я открият. От двете й страни имаше просмукани от влагата участъци. През пода, около душа и тоалетната и в кухненското помещение проникваше вода. Прозорците бяха тесни правоъгълници и отвън никой не можеше да види нищо. Входът беше винаги заключен и когато оставяше дрехите, изпрани в мъничката мивка с калъпите сапун, които той й купи, върху столовете и масата да изсъхнат, въздухът натежаваше и леко миришеше на гнило.

Някога се наслаждаваше на простор и уют, светлината нахлуваше през широките прозорци на дома й, а на моравата цъфтяха рози. Тя си спомняше като в сън чистите чаршафи и меките дрехи. Сега живееше в тъмно и тясно пространство; дългите зимни нощи бяха толкова студени, че дъхът й се превръщаше в пара, а от вътрешната страна на малките прозорци се образуваше скреж. Не смееше да използва джобното фенерче, което той й беше дал, и единствено запалените в ниското свещи хвърляха мъждива светлина; сковаваше я страх, в стомаха си усещаше постоянна болка. Но със страха се свиква и човек може да го трансформира в решителност и сръчност и да бъде опасен.

Тя се спря и тръгна обратно. Дъждът се усили, а не искаше да се мокри. Зимата беше толкова дълга и така студена. В продължение на седмици пътеките наоколо бяха или заледени, или покрити с дебел сняг. Чувстваше се като животно, заклещено в бърлогата си. От прозорците на тясната каюта гледаше падащите отвън снежинки. Беше в постоянно очакване.

Спусна се през отвора на палубата, затвори капака след себе си и го заключи. Напълни малкия метален чайник с вода колкото за чаша чай, сложи го на печката, включи газовия котлон и го запали с едно драсване на кибритената клечка. Забеляза, че газта е на привършване: пламъкът беше слаб и син. Скоро нямаше да може да готви картофите, които съхраняваше в кош под външната седалка, нито пък да пълни с гореща вода грейката, която я спасяваше поне малко от студа, който проникваше чак до костите й. Може би той щеше да донесе пълна газова бутилка, когато се върне. Тя вярваше, че скоро ще си дойде. Беше оптимистка.