Ники Френч
В здрача на вторник (43)

43

Фрида се качи на бързия влак от гара „Кингс Крос“. Пътуването от Лондон до Кеймбридж траеше по-малко от петдесет минути и не й остана време да промени решението си. Тя гледаше през прозореца и наблюдаваше как Лондон постепенно се изгуби и пред погледа й се появиха ливади, водни канали и задните дворове на къщи, гледащи към шосе, което тя не можеше да види. На някои места по ливадите пасяха малки агънца, а по бреговете грееха жълти нарциси. Тя се опита да се съсредоточи върху пейзажа, да не мисли за това, което й предстоеше. Устата й беше пресъхнала, а сърцето й биеше учестено и когато пристигна в Кеймбридж, се отби в дамската тоалетна, за да се види как изглежда. Лицето, което я гледаше от потъмнялото огледало над ощърбената мивка, беше съвсем спокойно. Носеше тъмносив костюм и си бе вързала косата в стегната опашка. Изглеждаше компетентна, независима, истински професионалист.

Тя беше предложила да се срещнат някъде в града, за предпочитане в неговия офис, между бюрата с компютри и седналите пред тях непознати хора, но той й бе казал, че същия ден ще работи от вкъщи: ако искаше да се видят, трябваше да го потърси там. На негова територия — с неговите условия. Фрида никога не беше ходила в дома му и той й даде адреса. Тя не знаеше какво да очаква — дали къщата му беше в града или извън него, дали беше голяма или малка, стара или нова. Оказа се, че е извън града, на десет минути път с такси, в село с много дървета и храсти. Беше голяма, макар и не толкова, като някои от къщите наоколо; стара, но не прекалено, с покрит с червени керемиди покрив, фронтони, портик над входната врата и плачеща върба на алеята, чиито клони почти докосваха земята. Фрида нямаше как да не признае, че е хубава. Нима можеше да е другояче? Той винаги е имал добър вкус или поне същият като нейния. Колкото и да се мъчиш да се откъснеш от семейството си и колкото и да се опитваш да го изтриеш от живота си, то винаги те преследва.

От пръв поглед се познаваше, че мъжът, който отвори вратата, когато Фрида позвъни, е брат й. Беше слаб, с тъмна коса, макар че по слепоочията му се виждаха сребърни нишки, с тъмни очи, високи скули и също като нея държеше раменете си леко изпънати назад. Той, естествено, беше поостарял след последната им среща, а изразът на лицето му беше смесица от гняв и ирония. Тя се надяваше, че не изглежда като него. Беше си облякъл сива риза и тъмни панталони и у нея се появи ужасното усещане, че и той беше подбрал внимателно дрехите си за тази среща и изборът му беше също като нейния. Двамата изглеждаха почти като близнаци и тя потрепери при спомена за Алън и Дийн.

— Дейвид — каза тя. Не се усмихна, нито пристъпи напред да го прегърне или да му стисне ръката. Просто стоеше и го гледаше.

— Виж ти, виж ти! — Той също не помръдна. Всеки измерваше с поглед другия. Тя забеляза, че бузата му леко потрепва — знак, че беше неспокоен. — За мен е чест, д-р Клайн. — Той наблегна на „д-р“ с подигравателен тон.

— Може ли да вляза?

Той се отдръпна и тя се озова в просторно преддверие с килим върху дървения под, с шкаф от едната страна, на който беше сложена ваза с пролетни цветя, и с окачен на стената портрет. Тя нямаше да го погледне, не трябваше да го гледа, така че стоически извърна очи от него, докато вървеше след Дейвид към дневната.

— Току-що направих кафе — каза той. — Ти ми каза, че ще дойдеш в три и половина и аз бях сигурен, че ще бъдеш точна до секундата. Както винаги. Някои неща никога не се променят.

Фрида потисна импулса си да откаже кафето, седна и го изчака, докато той отиде в кухнята и почти веднага се върна с две големи чаши.

— Черно, както обикновено?

— Да.

Тя със задоволство видя колко уверени бяха ръцете й, докато отпиваше малка глътка от течността. Загорча й, кафето имаше вкус на минерали.

— Още ли лекуваш болестите на богатите?

— Все още работя като психотерапевт, ако това имаш предвид.

— Четох за теб във вестниците. — Дейвид плъзна поглед по лицето й, за да улови реакцията й. Фрида се почувства така, сякаш някой я прободе с нещо остро. — Много интересно.

— Дошла съм, за да поговорим за Клои.

Усмивката на Дейвид изчезна.

— Това има ли нещо общо с парите за издръжката на Оливия?

— Не.

— До гуша ми дойде от оплакванията й и от писмата на нейната адвокатка. Впрочем, коя е тази Теса Уелс? Тя като че ли се появи от нищото. Подозирам, че това е твое дело.

— Оливия има нужда от помощ. Но не за това…

— Това, от което Оливия има нужда, е да се вземе в ръце. Нямам намерение да продължавам да я поддържам финансово при тази нейна безотговорност. Решението ми е окончателно.

Фрида го погледна мълчаливо.

— Знам какво си мислиш. — Той се наведе напред. Тя видя фините бръчици около очите му, точиците в ирисите, жестоката извивка на устните, потрепването на бузата, което не спираше. Усещаше и уханието му — лосион за бръснене, кафе и още нещо, един особен мирис, който той имаше още откакто беше малко момче и често я пошляпваше с пластмасова линийка отзад по крака.

— Живееш в красива къща в околностите на Кеймбридж — каза тя. — Този килим е нов. Носиш часовник, с който би платил първата година от обучението на Клои в университета. Отвън има градинар, който ти оформя цветните лехи. Никой не иска от теб да бъдеш щедър. Просто бъди справедлив.

— Оливия беше една грешка. Тя е глуповата, разхвърляна и себична жена. Всъщност си мисля, че е смахната. Изобщо не искам да чувам за нея.

— Но двамата имате дъщеря.

— Тя е същата като майка си — отвърна Дейвид. — Когато говори с мен, имам чувството, че ме презира.

— Може би те презира.

— Ти нали не си дошла чак дотук, за да ме обиждаш? — попита той и добави тихо: — Фреди?

Галеното име, с което по-рано нежно я бе наричал, вече не звучеше по същия начин.

— Тя е тийнейджър — каза Фрида, опитвайки се да говори с овладян глас и безизразно лице. — А животът на един тийнейджър е труден, дори когато всичко останало е наред. Само си помисли: изостави майка й заради по-млада жена, изостави и нея самата. Не изпращаш парите, които по закон си длъжен да плащаш, и става свидетел как майка й постепенно деградира. Рядко се виждаш с нея и понякога правиш уговорки, които после не спазваш. С новата ти съпруга пътувате до екзотични места, а нея не я взимате. Забравяш рождения й ден. Не ходиш на родителските й срещи. Как тогава да не те презира? — Тя му направи знак с ръка да не я прекъсва. — За момиче като Клои е много по-лесно да изпитва гняв и презрение, отколкото да бъде нещастна и уплашена, каквато всъщност е. Дъщеря ти има нужда от баща.

— Свърши ли?

— Не, но искам да чуя ти какво ще кажеш за всичко това.

Дейвид стана и отиде до прозореца. Дори и с гръб към нея, тя усещаше гнева му — и въпреки това, в съзнанието на Фрида проблесна ясен спомен как седи на тези рамене, хванала главата му с едната си ръка, а с другата се пресяга надолу да откъсне един плод от дървото в дъното на градината им. Почти усети хладината на сливата в ръката си и финия й прашец по пръстите си. Тя се отърси от спомена и зачака. Дейвид се обърна.

— Не разбирам как можеш да седиш тук, в тази стая, и да ми говориш за тийнейджъри и за родителски чувства.

Той искаше да я нарани.

— Последния път, когато се поинтересувах за теб, не беше родител. На колко години си? Няма да мине много време и ще станеш на четиресет, нали?

— В момента не говорим за мен, а за Клои.

— Напротив, чудя се как така, след всичко, което се случи, си мислиш, че имаш право да идваш тук и да ми казваш какво да правя с живота си?

— Не — само какво да правиш с дъщеря си. И ако аз не ти го кажа, кой друг ще ти го каже, преди да е станало твърде късно?

— И какво смяташ, че ще направи? Ще си пререже вените?

Фрида го погледна така свирепо, че той видимо се смути.

— Не знам какво би могла да направи и предпочитам да не знам. Искам да й помогнеш. — Тя си пое дълбоко дъх и добави с усилие: — Моля те.

— Точно това ще направя — каза той. — Защото вече съм го решил, а не защото ти ме помоли. Ще я виждам през седмица, от събота следобед до неделя следобед. Двайсет и четири часа. Така добре ли е? — Той взе електронния си органайзер и започна делово да натиска бутоните. — Но няма да е следващият уикенд, нито последващият. Можем да започнем от началото на април. Ще се погрижиш ли да й кажеш?

— Не. Ти ще трябва да я попиташ дали и тя иска същото. Клои е на седемнайсет. Поговори с нея. Изслушай я.

Той тресна органайзера на масата толкова силно, че чашата му подскочи.

— И моля те, не й казвай, че съм идвала да говоря с теб. Ще се почувства унизена. Тя трябва да чуе от теб, че искаш да я виждаш.

Една врата се тръшна и някой го повика по име. След миг в стаята се появи красива млада жена. Имаше руса коса и дълги крака. Вероятно беше около двайсет и седем-двайсет и осем годишна, въпреки че стилът й беше по-младежки — като на някого от поколението на Клои, помисли си Фрида.

— О! — каза жената изненадано, поставяйки длан на корема си. — Извинете. — Тя погледна въпросително към Дейвид.

— Това е Фрида — представи я той.

— Имаш предвид сестра ти Фрида?

— Да. Това е жена ми, Труди.

— Вече си тръгвам — каза Фрида.

— Моля, не искам да ви преча. — Тя взе двете кафени чаши, с лека гримаса на отвращение, и излезе от стаята.

— Клои знае ли? — попита Фрида.

— За кое?

— Че очаквате бебе.

— Откъде, по дяволите, ще знае?

— Трябва да й кажеш.

— Нищо не трябва да правя.

— Напротив, трябва.

 

 

Фрида тръгна обратно към гарата. Имаше много време до началото на тържеството по случай рождения ден на Саша и въпреки че навън беше сиво и мъгливо и всеки момент щеше да завали, изпитваше нужда да повърви, брулена от пречистващия вятър. Чувстваше се омърсена и омерзена. Отначало, докато крачеше бързо по пътя, отстрани на който имаше редица от голи дървета и кални поляни, си помисли, че ще повърне, но постепенно бурята в душата й се уталожи, подобно на нещо, което изчезва някъде в мрака.

 

 

Саша отвори входната врата и видя двама души, които не познаваше. За момент се паникьоса. Дали не бяха някакви стари познати, за които не си спомняше? На лицата и на двамата грееха усмивки, сякаш току-що си бяха разказали някакъв виц. Мъжът протегна ръката си.

— Аз съм Хари Уелс, приятел на Фрида.

Саша се усмихна с облекчение.

— Фрида ми каза, че ще дойдете. Тя ми разказа всичко за вас.

— Малко се притесних какво ли точно е имала предвид Фрида, разказвайки ви „всичко за мен“ — пошегува се Хари. — Доведох и сестра ми, Теса. Нали нямате нищо против?

— Страхотно! — Саша им направи път. — Влизайте, не стойте на студа. Оставете палтата си и елате при нас.

Те се качиха заедно по стълбите до малка спалня. На леглото бяха натрупани палта и якета. Хари се пресегна и взе една снимка, поставена на малка масичка: Саша, заедно с друга млада жена, застанали хванати за ръце пред една палатка, обути с къси панталони и с туристически обувки на краката.

— Смяташ ли, че е обратна? — попита той.

Теса грабна снимката от ръцете му и я сложи на мястото й.

— Сега и по нея ли си падаш? — сряза го тя.

— Мислех си за теб — ухили се той и тя го плесна шеговито. Двамата се отправиха обратно надолу по стълбите към музиката и глъчката на празненството. Теса се загледа в Хари, докато той влизаше в дневната. Изглеждаше спокоен, привлекателен, изпълнен с любопитство. Разбира се, че Фрида го харесваше.

Самата Фрида стоеше в един ъгъл на стаята и държеше чаша с минерална вода. Беше облечена в рокля с цвят на горски мъх, която леко проблясваше, когато тя се движеше. Теса забеляза колко красиви бяха краката й, колко елегантна фигурата й, а стойката й изправена. Тя говореше с по-възрастен мъж с посивяла коса и слабо, небръснато лице. Беше облечен с износени дънки и риза с красиви шарки, а около врата си бе увил ярък памучен шал. Някой отвеян художник или неин колега психотерапевт, помисли си Теса, докато двамата с Хари се приближаваха към тях. Те, изглежда, водеха сериозен разговор или по-скоро спореха за нещо.

— Прекъсвам ли ви? — попита Хари.

— Фрида има проблем и той е, че не позволява на приятелите си да й помагат.

— Проблемът на Фрида е — поправи го Фрида, — че приятелите й може да бъдат арестувани, докато се опитват да й помогнат.

— Да бъдат арестувани? — учуди се Хари.

— Не ти трябва да знаеш — каза Фрида.

Хари я целуна по едната буза, за миг се поколеба и я целуна по другата. Тя не се отдръпна, но го хвана за ръката и го задържа от едната си страна. Усмихна се на Теса — очевидно не беше изненадана от присъствието й — и ги представи един на друг.

— Рубен Макгил, а това са Хари и Теса Уелс.

— Брат и сестра — уточни Хари.

— Е, това дори и глупак би го забелязал — каза Рубен.

— Нима?

— Скулите ви — поясни Рубен. — А също и ушите. Безпогрешни знаци.

— Рубен е мой колега — каза Фрида. Тя махна за поздрав на жена с матова кожа, тъмна коса, привързана с шарена кърпа в ярки цветове и с тюркоазен грим на очите, която се приближи към тях, олюлявайки се леко. — А това е също моя колежка. Паз, Хари и Теса.

— Вече съм пияна — тържествено им съобщи Паз, изричайки с мъка думите. — Трябваше да пия с по-бавно темпо, но това трудно ми се удава. По-рано майка ми ме караше да пия чаша мляко преди излизане, за да не ми е празен стомахът. Мразя млякото. Саша ми каза, че трябва да потанцувам. — Тя хвана Рубен под ръка. — Ще танцуваш ли с мен, Рубен? Двама души с разбити сърца?

— Моето сърце разбито ли е?

— Естествено.

— Може би си права. Разбито на много места. Множество микрофрактури. И вашето сърце ли е разбито?

— Моето ли? — изненада се Теса.

— Не ми приличате на човек с разбито сърце. Обикновено мога да позная.

— Как?

— По израза на очите.

— Не му обръщай внимание — каза Фрида. — Това са обичайните му фрази при запознанство.

— Красива си, Фрида — каза Хари тихо, все едно бяха сами в стаята. Рубен повдигна вежди, а Паз се изкикоти. Фрида се престори, че не забелязва. — Да ти налея ли нещо за пиене?

— Имам си. — Тя вдигна чашата си с минерална вода.

— Имам предвид истинско питие.

— Водата ми е достатъчна.

— Тогава аз ще си налея. Теса?

— Чаша вино, моля.

— Сега се връщам.

Двете се загледаха в него, докато си проправяше път сред присъстващите. Саша се появи зад тях, прегърна Фрида и я целуна по темето.

— Благодаря — каза тя.

— За какво?

— Не знам. Днес е рожденият ми ден и исках да ти благодаря.

Теса видя как двете жени си размениха едва доловими усмивки и някаква тръпка мина през тялото й. Какво беше това? Може би завист заради близкото им приятелство? Саша се отдалечи, погълната от друга група гости. Фрида се обърна, след като млад мъж с оранжева риза я повика по име. Той изглеждаше малко недодялан, а косата му стърчеше нагоре на кичури. Младият мъж ръкомахаше и се навеждаше към нея с искрящи очи, а тя стоеше и го слушаше напълно спокойно. Тази жена се владее до съвършенство, помисли си Теса. Хем е в стаята сред всички останали, хем е встрани от тях. Хем насочва към теб пълното си внимание, хем се изолира. Това я превръщаше в нещо като магнит.

Тържеството беше във вихъра си. Малък оркестър от раздърпани музиканти пристигна и се настани в единия ъгъл. Дъждът спря и луната изплува между разбягващите се облаци. Пушачите се събраха на малки групи в неголемия двор зад къщата. По едно време Теса видя, че Хари и Фрида също са излезли там и той нещо й говореше. Беше много по-висок от нея и, леко наведен, я гледаше в очите с изражение, което на Теса — която добре познаваше брат си — й беше трудно да разгадае.

— Брат си ли наблюдавате?

Тя се обърна и видя едър мъж с големи кафяви очи и белег на бузата. Той миришеше на тютюн и на още нещо, което й бе трудно да определи — дървесина или смола.

— Не съвсем.

— Искате ли малко водка? — Той вдигна шишето, което държеше. Устните и очите му блестяха. — А после ще танцуваме.

— Не съм добра в танците.

— Затова първо водка.

— Вие приятел на Фрида ли сте?

— Разбира се. — Той взе една чаша, наля два дебели пръста водка и й я подаде. Тя отпи предпазливо от течността под зоркия му поглед.

После я дръпна в средата на стаята. Оркестърът свиреше някаква тъжна мелодия, която изобщо не беше подходяща за танцуване, но на него това не му правеше впечатление. Той танцуваше свободно и без притеснение. Но Теса не можеше да се отпусне, въпреки че гърдите й пламнаха от изпитата водка. Музикантите усилиха темпото и мъжът направи същото. Той беше като акробат, пъргав и подвижен върху малкото парче килим. Вълните на музиката сякаш бушуваха в тялото му и всички започнаха да го аплодират. Теса престана да танцува и се отдръпна встрани, наблюдавайки го.

— Кой е той? — Хари беше застанал до нея.

— Някакъв приятел на Фрида.

— За отшелник като нея е учудващо, че познава толкова много хора.

Сега към мъжа се бе присъединило младо момиче, чиито сламеноруси плитки бясно подскачаха.

— Къде е Фрида?

— Оставих я да говори със Саша и с един мъж с обувки на висок ток и с диадема на главата, а аз дойдох да видя какво правиш. Тя ще дойде след малко.

— Всичко наред ли е?

— По-добре не би могло да бъде.

— Хари! — изрече тя предупредително.

— Просто се забавлявам.

 

 

Фрида се опита да си тръгне незабелязано от празненството, както правеше винаги. Мразеше сбогуванията на входната врата. Когато си взе палтото, Джоузеф я настигна тромаво по стълбите.

— Фрида — започна той, а после млъкна. — Аз… ъъъ… приключил при Мери Ортън и тя ми дала нещо…

— С теб ще си поговорим, когато си трезвен — каза строго Фрида. — Какво щеше да стане, ако те бяха арестували за нападение срещу онзи фотограф?

— Но аз мисля, че то може би е важно.

— Какво щеше да стане, ако с него имаше и репортер? Тогава Карлсън нямаше да успее да задвижи връзките си и щяха да те депортират в Украйна.

Джоузеф наведе глава.

— Фрида…

— Не — каза тя. — Сега бързам.

Беше едва девет и половина. Тя взе метрото от „Клапъм Норд“ до „Арчуей“, после повървя пеша до „Хайгейт Хил“, мина покрай каменната котка, оградена с решетка от ковано желязо. Добре направи, че пи само минерална вода. Умът й трябваше да е бистър. Когато стигна до парка „Уотърлоу“, тя спря и погледна през заключените врати. Облаците се бяха разпръснали и ясната луна огряваше тревата, която блестеше от падналия преди това дъжд. Изведнъж се ослуша и се озърна. Като че ли бе чула нещо. Стъпки? Кашлица? Или беше усетила, че някой я наблюдава? От другата страна на пътя стояха група тийнейджъри. Мъж и жена, хванати за ръце, минаха покрай нея.

Отне й по-малко от минута, за да пристигне на сватбеното тържество. В голямата зала празничната вечеря беше приключила и гостите се бяха събрали на групички. Чуваха се откъслечни разговори, свиреше музика. На дървения дансинг танцуваха двойки, имаше и група деца, които се бяха хванали за ръце и се кикотеха, ритаха се в краката и се блъскаха. В далечния край на залата имаше маса, на която бяха оставени всички вази с цветя и остатъци от угощението. Фрида видя висока тъмнокоса жена с дълга рокля с цвят на слонова кост и вплетени в косата червени цветчета. Тя танцуваше бавно в обятията на мъж с рижа коса. Това сигурно е тя, помисли си Фрида.

Постоя така, без никой да я забележи, наблюдавайки останалите. Сякаш гледаше стара филмова лента — с малки бели петна и леко размазана. Наблизо мина сервитьор с поднос, на който имаше чаши с шампанско, той я видя и й предложи питие, но тя поклати отрицателно глава. Все още можеше да си тръгне и за миг животът й сякаш застина. Само едно движение и всичко щеше да се промени.

И тогава го видя. Стоеше в другия край на залата, наклонил глава към по-възрастна жена, която обясняваше нещо оживено. Носеше тъмен костюм и бяла риза с разкопчана яка. Беше отслабнал, помисли си тя, а вероятно и поостарял, но нямаше как да разбере — той беше доста далеч от нея, делеше ги цяла зала, подобно на годината, откакто се бяха разделили.

Фрида свали палтото и червения си шал и ги остави на един стол наблизо. Направи това, което винаги правеше, когато беше изплашена и притеснена: изпъна назад рамене, вдигна нагоре брадичка и си пое дълбоко въздух. После тръгна към него и изведнъж сякаш всичко забави ритъм: танцуващите двойки, музиката, собствените й стъпки. Някой я блъсна и й се извини. Жената с рокля с цвят на слонова кост, по-малката сестра на Санди, която танцуваше наблизо, се завъртя с ефирно движение и Фрида видя, че имаше неговите скули, неговите очи и същия празничен израз на щастие.

Тя стигна до него и зачака, докато нещо го накара да обърне глава и той впери поглед в нея. Не помръдна, само я гледаше в очите и тя почувства как се разтваря цялата. Не я докосна, нито се усмихна.

— Ти дойде.

Фрида леко повдигна длани нагоре.

— Реших, че трябва да дойда.

— Какво ще правим сега?

— Защо не излезем навън?

— Да се разходим в парка?

— Затварят го, когато започне да се здрачава — каза Фрида.

Той се усмихна.

— Ето нещо, което знаеш със сигурност, нали? Кои паркове ги заключват вечер и кои не.

— Но отзад има тераса.

Те си проправиха път навън. Сестра му ги видя и понечи да каже нещо, но се спря. Фрида не си взе палтото и студеният въздух я прониза, но тя вдъхна свежестта му. Отново беше пълна с живот и нямаше значение дали тялото й изпитва болка или радост.

Дори оттам, където стояха, можеха да видят Лондонското Сити, а зад тях все още се чуваше музиката и се виждаха осветените прозорци на къщата.

— Не е минал нито ден, без да мисля за теб — каза тихо Санди.

Фрида протегна ръка и прокара пръста си по устните му. Той притвори очи и изпусна лека въздишка.

— Това ти ли си, наистина? — прошепна той. — След толкова много време…

— Да, наистина съм аз.

Когато накрая се целунаха, тя усети ръката му на гърба си и почувства топлината й през тънката материя на роклята си. Устните му имаха вкус на шампанско. Бузите й бяха мокри и отначало помисли, че се е разплакала, но после разбра, че това са неговите сълзи и ги избърса.

— Къде си отседнал? — попита го тя.

— В апартамента ми. Смятах да го продам, но сделката се провали.

— Може ли да отидем там?

— Да.

През целия път в таксито до Барбикан те мълчаха. Мълчаха и в асансьора. Когато Санди отвори вратата на апартамента си, тя видя познатата обстановка и изпита лека тъга. Вътре миришеше на застояло: едно изоставено жилище.

— Обърни се — каза той.

Тя се обърна и той дръпна ципа на роклята й; прекрасната дреха с меки отблясъци се свлече на пода. Фрида стоеше права сред зелените й дипли, сякаш бе русалка. Бяха изминали четиринайсет месеца. Четиринайсет месеца, откакто бе заминал. Луната надникна през завесите и на меката й светлина тя видя съсредоточеното му лице и силното му тяло. После затвори очи и потъна в забрава.