Ники Френч
В здрача на вторник (30)

30

Същия ден в два и половина следобед, подтикната от една мисъл, която не й даде покой цяла сутрин, Фрида отиде отново до дома на семейство Уайът в Гринуич. Тя не каза на Карлсън и не се обади предварително за предстоящото си посещение, макар да знаеше, че може и да не намери никого. Но когато се приближи до къщата, през големия прозорец на долния етаж видя Ашлинг, която свиреше на пианото. Дори от мястото, където беше застанала, сред кокичетата и медните съдове с грижливо засадени в тях растения, Фрида можеше да види как пръстите й плавно се движеха по клавиатурата. Забеляза и изправената й стойка. Приближи се до входната врата, натисна звънеца и пианото замлъкна. След няколко секунди вратата се отвори.

— Да?

— Извинете, че идвам без предупреждение — каза Фрида. — Вече сме се срещали.

— Да, спомням си.

Ашлинг се поколеба. Слабото й лице беше напрегнато, а около устата й имаше малки бръчици, които Фрида не беше забелязала преди.

— Децата скоро ще се върнат от училище — каза тя. Но се отдръпна встрани и Фрида влезе в чистия и просторен апартамент, който й напомняше по-скоро на изложбена зала, отколкото на жилище. Трудно й беше да повярва, че семейство Уайът имаха деца; зачуди се по колко ли часа на ден прекарваше тук чистачката. Краката й се плъзнаха по излъскания под. На ниската стъклена масичка, в резбована дървена купа във формата на пирамида бяха подредени жълто-оранжеви мандарини.

— Какво да ви предложа? Чай, кафе, билкова напитка?

— Не, благодаря — каза Фрида, потъвайки в мекия диван. Тя мразеше такива мебели. Обичаше да седи с изправен гръб.

— Какво искате да знаете? Франк, разбира се, го няма.

— Точно затова дойдох. Предположих, че съпругът ви ще е на работа, а децата ви ще са на училище.

— Не ви разбирам.

— Искам да поговорим за любовната ви афера с Робърт Пуул.

— Как смеете?! — Тя скочи и застана пред Фрида — слаба, с изправена фигура, трепереща от гняв и обида. — Как смеете?

— Някой го е убил, Ашлинг. Двете неща може да са свързани.

— Махайте се.

— Добре. — Фрида стана и взе палтото си от страничната облегалка на дивана, ровейки в джоба му. — Но ако искате да поговорите с мен за това, ето визитната ми картичка. — Тя направи пауза и добави: — Засега няма да казвам нищо на полицията.

— Няма нищо за казване.

Двете жени впериха очи една в друга, след това Фрида кимна и си тръгна. През прозореца видя, че Ашлинг продължава да стои на същото място, забила поглед във визитката.

 

 

— Влизай, влизай, влизай! — извика Оливия гръмогласно. Влязла напълно в ролята си на домакиня, тя бе вече леко пийнала и в приповдигнато настроение. Облечена в зелено кадифе, с прибрана коса и полюшващи се обици, тя придърпа навътре Фрида и я разцелува по двете бузи, а после наплюнчи пръста си и изтри следите от червило. Антрето беше пълно с обувки, а в основата на стълбите към горния етаж бе поставен капан, но вътре все още нямаше мишка.

— Тя тук ли е?

— Тази жена, адвокатката…

— Теса Уелс.

— Още я няма. Но се обади и каза, че е тръгнала насам. Звучеше приятно. Ще доведе и брат си.

— Защо? И той ли е адвокат?

— Не, но ще ходят заедно на театър, затова… — Оливия махна неопределено с ръка. Беше лакирана в яркочервено. — Казах й, че няма проблем.

— Естествено. Успя ли да намериш документите?

— Ами… Това вече е проблем. Направих всичко възможно. Знаеш как е. Нещата просто изчезват. — И Оливия ококори очи, сякаш беше магьосник, направил вълшебен трик.

— Тя сигурно е свикнала с това. Къде е Клои?

— На събитие, организирано от някакъв автомобилен клуб.

— Какво събитие?

— Не знам точно — каза разсеяно Оливия. — Разбра от фейсбук, а освен това ще бъде със Сами, с брата на Сами и някакви негови приятели. Все пак, тя е на седемнайсет.

Звънецът иззвъня. Оливия отиде до входната врата и я отвори с такъв замах, че тя се блъсна в стената и за миг Фрида успя да зърне две изненадани лица, преди вратата да се затвори от само себе си.

— Извинете — каза Оливия, отваряйки я отново. — Моля, заповядайте.

Още от пръв поглед си личеше, че са брат и сестра. И двамата бяха високи и слаби, с червеникава коса, въпреки че неговата беше късо подстригана и на места посивяла. Лицата и на двамата бяха овални, а очите им — сиво-сини.

— Здравейте — каза Теса. Тя видя Фрида и й се усмихна приятелски. — Това е брат ми, Хари Уелс.

Хари се ръкува с Оливия, а после с Фрида.

— Надявам се, че не ви притеснявам с присъствието си — каза той. — Ако искате, мога да почакам в колата или просто да седна някъде, докато разговаряте. Имам доста работа за отхвърляне.

— Вие ще участвате ли в разговора? — обърна се Теса към Фрида.

— Аз я извиках да дойде за морална подкрепа — намеси се Оливия. — Опасявах се, да не би да сте някоя ужасна жена със строг официален костюм. Но мисля, че и сама ще се справя. Заповядайте в дневната. Боя се, че не е съвсем подредена, макар че се опитах да поразчистя.

— Аз къде да се настаня? — обърна се Хари към Фрида.

— Може би в кухнята — каза Фрида неуверено. — Обаче не знам в какво състояние е. Искате ли да погледнем?

— Леле! — възкликна Хари, когато влязоха. — Сега разбирам какво имахте предвид.

— Мога да ви разчистя едно ъгълче от масата.

— А вие какво ще правите?

— Мисля да поразтребя малко. Макар че не знам откъде да започна.

— Вижте, защо аз да не измия съдовете?

— Изключено.

— Защо? Аз обичам да мия съдове. Има ли ръкавици, които да ми станат?

— Не.

— Да. Ето ги. — Той ги нахлузи на ръцете си. — Идеално. А сега да действаме.

— Това е недопустимо.

— Недопустимо?

— Да.

— Чувствате се неудобно?

— Да.

Той свали ръкавиците.

— Не виждам защо. Може би ще направите чай за двама ни?

— Аз не искам чай.

— Чаша вино? Теса ще шофира. Виждам поне четири отворени бутилки.

— Добре. Ще ви направя чай и можете да седнете на масата.

Тя прибра оттам пепелника, чашите за вино, керамичните чаши и няколко мръсни чинии и подреди на купчинка разхвърляните вестници и списания. Имаше няколко неотворени писма, най-вероятно сметки, които остави отстрани, за да може Оливия да ги отвори по-късно.

— Готово. Можете да седнете.

— Упорита сте.

— Да. Ще избърша мястото, което ви освободих.

— А аз ще включа чайника.

— Винаги ли се чувствате като у дома си, когато сте на чуждо място?

— Като у дома си? — учуди се той. — Не знам.

Фрида запари чай, а Хари Уелс отвори куфарчето си, извади някакви книжа и ги сложи на масата пред себе си, но като че ли не му се работеше. Фрида усещаше как я наблюдава, докато поставяше съдовете в миялната.

— Какво работите? — попита го тя накрая.

— Финансов консултант съм. На това място хората обикновено млъкват.

— Какви хора консултирате?

— Всякакви. Някои са богати и търсят съвет в коя офшорна банка да скрият парите си, други се борят, за да свържат двата края. Работя и с някои благотворителни организации. Не можете да си представите какви грижи могат да си навлекат хората със собствените си пари.

— Напротив, мога.

— Предполагам, че на вас самата не ви се е случвало да си навлечете подобни неприятности.

— Не.

— И как иначе. Доколкото разбрах, вие сте психоаналитик.

— Да.

Често пъти, когато чуеха каква е професията й, хората коментираха със смесица от хумор и притеснение, че тя сигурно гледа в душите им и отгатва мислите и навиците им, все едно има рентгенови очи. Хари Уелс, подпирайки брадичката си с длани и наблюдавайки я, внимателно каза:

— Мисля, че пациентите ви имат доверие и знам защо. — После добави нехайно: — Искате ли да вечеряте с мен в петък?

Фрида му подаде чая.

— Добре.

— Чудесно. Остава да уточним къде. Какъв е имейлът ви?

Тя му го каза и той си го записа. После отвори една папка, взе си молив и започна да работи. Фрида се усмихна вътрешно и се залови да почисти един много загорял тиган.