Ники Френч
В здрача на вторник (7)

7

— Шегуваш се — Рубен се облегна назад в стола си, очевидно в добро настроение.

Фрида сбърчи чело.

— Ще прекарам с нея само няколко минути.

— Това може да се окаже невинно начало към нещо по-сериозно.

— Не мисля. Карлсън иска от мен да разбера смисъла на това, което говори тя.

— Ти ми каза, че никога, при никакви обстоятелства повече няма да помагаш на полицията.

— Знам. И не смятам да го правя. Не ме гледай така.

— Как?

— Като че ли ме познаваш по-добре, отколкото аз познавам себе си. Дразнещо е. Надявам се, че не гледаш пациентите си по този начин.

— Знам, че си заинтригувана.

Фрида щеше да възрази, но се спря навреме, защото Рубен, разбира се, беше прав.

— Може би просто трябваше да кажа „не“ — пророни тя бавно. — Мислех, че точно това ще направя, и изведнъж се чух да се съгласявам.

Двамата седяха в кабинета на Рубен в клиниката, където Фрида работеше на половин ден и беше член на Управителния съвет. „Складовете“ беше основана от Рубен и въведените от него авангардни методи на лечение му донесоха голяма известност като психотерапевт. Фрида все още не можеше да свикне с променения облик на кабинета му. От дълги години — още откакто му беше стажантка, а той — неин личен ръководител, в работния кабинет на Рубен неизменно цареше пълен хаос: разхвърляни навсякъде папки, купчини книги, натрупани в безпорядък около стола му, пепелници и саксии, препълнени с недопушени фасове. Сега всичко бе идеално подредено: в един контейнер бяха отделени няколко входящи документа, книгите бяха поставени на етажерките, не се виждаше нито един фас. Рубен също изглеждаше променен. Вече не приличаше на застаряваща рок звезда. Носеше тъмносин костюм и бяла риза, беше гладко избръснат, а посивялата му коса вече не се спускаше надолу по яката му. Изглеждаше в добра физическа форма: преди няколко месеца шокира всички, започвайки да посещава фитнес клуб. Още по-смайващо бе, че ходи там всяка сутрин преди работа. Фрида беше забелязала, че придържа с колан панталона на костюма си. Нещо повече: на обяд ядеше зелена салата и си носеше бутилка с минерална вода, от която от време на време демонстративно отпиваше по няколко глътки. Фрида подозираше, че той разиграва театър и е доволен от впечатлението, което създава.

— Има и още нещо.

— Слушам те.

— Хрумна ми странна идея — може би „идея“ не е точната дума, тъй като звучи твърде категорично. По-скоро беше усещане. Когато Кари ми каза как Алън се е променил и е изчезнал от живота й.

— Е? — Рубен проговори след дълга пауза.

Фрида се намръщи.

— Все едно пред мен се появи някаква сянка. Както когато в горещ ден внезапно те обземат тръпки. Вероятно е чиста фантазия. Забрави какво ти казах. Кога се връща Джоузеф?

Джоузеф беше техен приятел, строителен работник от Украйна, който се беше появил в живота на Фрида преди малко повече от година по твърде необичаен начин, падайки в частния й кабинет през отворила се в тавана дупка. Малко след това се настани за постоянно в къщата на Рубен, който в онзи момент се намираше — както самият той гордо твърдеше — в период на нервен срив. Като квартирант Джоузеф не плащаше наем, но поправи бойлера и монтира нова мебелировка и оборудване в кухнята; сервираше безброй чаши чай и сипваше щедро количество водка в моменти на душевна криза. През цялото време живееше у Рубен, но преди няколко седмици замина за родната си Украйна, за да се види с жена си и децата си за Коледа.

— Вероятно го е затрупал снегът. Онзи ден потърсих информация за Киев в интернет. Температурата там е почти -30^°C. Отговорът ми на твоя въпрос е: Не знам. Може би никога няма да се върне.

— Никога ли? — Фрида се изненада от разочарованието, което изпита.

— Той каза, че ще се върне. Вещите му — не че са кой знае колко много — са все още в стаята му. Бусът му е паркиран в алеята пред къщата ми, акумулаторът му се е изтощил и не мога да го преместя, за да направя място за собствената си кола. Няколко млади жени идваха да го търсят, явно са убедени, че ще се върне. Но него го няма вече шест седмици. Все пак, там е семейството му. Той тъгува за тях — по свой си начин.

— Да, знам.

— Мислех, че може би ти се е обадил.

— Наскоро наистина получих пощенска картичка, но е изпратена преди седмици. Не е отбелязал пощенския код.

— И какво пише в нея?

Фрида се усмихна.

— Написал е: „Спомни си за своя приятел Джоузеф“. — Тя се изправи. — Трябва да тръгвам. Ще изпратят кола да ме вземе.

— Пази се.

— Тя не е опасна. Просто е объркана.

— Не ме е грижа за нея. Тревожа се за теб. Внимавай за непредвидени обрати.

— „Това може да се окаже невинно начало към нещо по-сериозно“, „пази се от непредвидени обрати“ — кой ще е следващият ти мъдър съвет — „огледай се, преди да скочиш“?

— Някой ден ще ти припомня този разговор.

 

 

Фрида и Карлсън вървяха по дългия коридор. Някакъв художник се беше постарал да освежи мрачната стена без прозорци. Минаха покрай миниатюрен природен пейзаж в основните цветове, рисунка на мост над синя река и друга, на която се виждаше зелен хълм с купол на върха и дребни човешки фигури наоколо. На една картина беше нарисувана огромна птица с неестествено ярки криле и зли тюркоазени очи. Фрида си помисли, че тя би разтревожила и най-спокойния пациент. Следваше двукрила врата, през която влязоха в друг, още по-широк коридор. Въпреки че бе обедно време, навсякъде цареше призрачна тишина. Един санитар мина покрай тях и скърцането на обувките му се чуваше съвсем ясно. Край стените бяха наредени носилки и инвалидни колички. Към тях се приближи възрастна жена с проходилка. Беше дребна и немощна и се движеше изключително бавно, поклащайки се напред-назад, сякаш тръгнала заникъде. Те се дръпнаха встрани, за да й направят път, но тя не ги погледна. Видяха, че устните й се движеха беззвучно.

— Ето тук, вляво. — Гласът на Карлсън отекна в коридора и той примигна. Влязоха в отделение с осем легла. През прозорците се виждаше малка градина. Влажната неокосена трева и избуялите плевели по краищата й придаваха запуснат вид. Няколко от пациентките, изглежда, спяха — неподвижни купчинки, завити с одеяла. Друга седеше на стола си и плачеше с писклив глас, триейки една в друга малките си сухи длани. Тя беше млада и би била красива, ако не бяха белезите от изгаряне по цялото й лице. Трета, с непретенциозен сив кок и викторианска нощница^[1], закопчана до малката й брадичка, редеше мозайка. Тя вдигна поглед и им се усмихна кокетно. Във въздуха се носеше миризма на риба и урина. Сестрата зад бюрото позна Карлсън и му кимна.

— Как е тя днес? — попита той.

— С нов режим на лечение е и през нощта беше по-спокойна. Но си иска вещите. Постоянно ги търси.

Раираната завеса около леглото на Мишел Дойс беше спусната. Карлсън я отдръпна леко и направи знак на Фрида да влезе. Мишел седеше в леглото с изправен гръб. Беше облечена с бежова болнична нощница, а косата й беше сресана и вързана на две конски опашки като на ученичка. Наблюдавайки я, Фрида си помисли, че на лицето й му липсва ясен контур. То приличаше на нарисувана с водни бои картина с размити пластове — кожата й бе розова, но с жълт оттенък, косата й не бе нито сива, нито кестенява; очите й бяха мътни; дори жестовете й бяха едва загатнати, като на сляпа жена, която се страхува да не се блъсне в нещо.

— Здравей, Мишел. Аз съм Фрида Клайн. Мога ли да седна тук? — Тя посочи стола с метална рамка край леглото.

— Това е мястото на приятеля ми. — Гласът й беше нисък и дрезгав, сякаш ръждясал от липса на употреба.

— Добре. Тогава ще постоя права.

— На леглото има място.

— Мога ли да седна на него? Не искам да те притеснявам.

— Аз в леглото ли съм?

— Да, в леглото си. В болницата.

— Да — каза Мишел. — Не мога да си отида у дома.

— Къде е домът ти, Мишел?

— Няма го.

— Нямаш ли дом?

— Старая се да го поддържам чист и подреден. Също и вещите си. Така той може би няма отново да си отиде. Ще остане при мен.

Фрида си спомни какво й бе разказал Карлсън за „колекцията“ й — за нейните шишета, изрезки от нокти и други боклуци, всичките прилежно подредени. Може би се беше опитала да превърне неугледната квартира в онази занемарена къща в Детфорд в свой дом, запълвайки го с единствените предмети, които можеше да прибере като свои — отпадъците на другите хора. Може би това бе нейният начин да запълни празнотата на дните си.

— Кой е този, който искаш да остане при теб? — попита я Фрида.

Мишел я погледна с невиждащи очи, а после рязко се просна в леглото.

— Седни до мен — погледът й се впери в неоновите лампи на тавана.

Фрида седна на леглото.

— Спомняш ли си защо си тук, Мишел, какво се случи?

— Отивам до морето.

— Все това повтаря: морето, реката — каза Карлсън.

Фрида го погледна.

— Не говори за Мишел, като че ли я няма тук. — После отново се обърна към нея: — Извинявай, Мишел, ти казваше нещо за морето.

Жената, която ридаеше, нададе внезапен писък, после още един.

— Самотни, самотни, самотни — промълви Мишел. — Но това не се отнася за тях.

— За кого?

— Те отново се завръщат. Също като него. Чудесно е! — После от устата й се изсипа порой от несвързани слова, подобно на камъни. Тя се сепна. — Това не е точната дума. Нямаше кръпка.

— Човекът, който беше на дивана ти…

— Срещнахте ли се с него?

— Откъде го познаваш?

Тя се опули.

— Патоци по реката — каза с дрезгавия си глас. — Той никога не ме напусна. За разлика от другите.

Тя протегна грубата си длан; Фрида се поколеба, а после я пое. Оттатък завесата една медицинска сестра говореше отривисто на ридаещата жена.

— Никога не ме напусна — повтори Мишел.

— Той имаше ли си име?

Мишел се вторачи в нея, а после в преплетените им длани: тези на Фрида чисти и гладки — ръцете на жена с добре платена професия; и своите — мазолести, с белези и с изпочупени нокти.

— Ти забеляза ли ръцете му? — попита Фрида, проследявайки погледа й.

— Целунах го там, където го болеше.

— Пръста му ли?

— Казах му „няма нищо“, „няма нищо“.

— Той говореше ли с теб?

— Аз му правех чай. Посрещнах го с „добре дошъл“. Казах му „моят дом е и твой“, а после го помолих да не си тръгва — казвах „моля“ в началото и в края на изречението. Всички си тръгват, защото не са тук наистина. Това е тайната, която никой друг не разбира. Светът продължава да върви напред, но не среща нищо по пътя си — просто един празен свят и едно празно море. Можеш да усетиш вятъра, който вее още от самото начало; луната те гледа отгоре, а на теб ти трябват стотици години, за да я видиш. Накрая ти е нужно място за вечен покой. Също като на него.

— Имаш предвид мъжа на дивана ти?

— Трябва някой да го храни. Аз мога да го храня.

— Злополука ли стана?

— Аз се постарах да го успокоя. Казах му, че нищо особено не се е случило и че не бива да се притеснява. Случва се и с най-добрите. Обичам да помагам на хората и да им подарявам разни неща, за да поискат да останат. Пера им дрехите, вчесвам им косите. Когато споделяш живота си с някого, трябва да се грижиш за него. А проблемите ги решавате заедно. Дори можех да му подаря някои мои вещи, ако беше поискал да остане.

— Случи ли се нещо, когато той беше при теб, Мишел?

— Той си почиваше, а аз се грижех за него.

— Вратът му беше пречупен.

— Бедничкият. Толкова беше зле, преди да го почистя и да се погрижа за външния му вид.

— Къде се запозна с него?

— Амии… Мечтаеше си през цялото време, ловеше риба и после, разбира се, не се прибра жив вкъщи.

— Това доникъде няма да ни отведе — обади се Карлсън, застанал до долния край на леглото.

— Мишел — каза Фрида със спокоен глас, — знам, че светът е страшно и самотно място. Но с мен можеш да поговориш. Понякога разговорът с друг човек носи успокоение и прави нещата да изглеждат по-добри.

— Думи — каза Мишел.

— Да. Думи.

— Пръчки и камъни. Аз ги събирам. — Мишел погали ръката на Фрида. — Лицето ти е красиво и затова ще ти кажа. Името му беше Патето. Името му беше Скъпи мой. Ето, виждаш ли?

— Благодаря. — Фрида почака няколко секунди, а после стана и се опита да измъкне ръката си. — Сега трябва да вървя.

— Ще дойдеш ли пак?

— Не виждам никакъв смисъл — намеси се Карлсън.

— Да — отговори й Фрида.