Ники Френч
В здрача на вторник (28)

28

— Знам какво си мислите.

— Какво?

— Че той вероятно е имал някакви скрити мотиви, нали?

— Защо го казвате?

— Вижте, аз не съм глупачка. Знам как изглеждам в очите ви — застаряваща медийна персона с куп несполучливи връзки зад гърба си, живееща самотно, заобиколена от вещи, които й напомнят за не особено славното й минало. Мога да се видя през вашия поглед: с боядисана коса, правеща отчаяни опити да изглежда млада. Права ли съм?

— Не, не сте права.

— Тогава?

— По-скоро една успяла жена, която е отстоявала своето в една трудна професия и която е запазила своето достойнство и себеуважение.

Изражението на Джасмин Шрийв се смекчи. Тя седна срещу Фрида и се наведе напред.

— Съжалявам. Просто самозащита.

— Всичко е наред.

— Наистина ли мислите така?

— Не знам почти нищо за вас, но това е начин да ви опозная.

— Нали не мислите, че Роби просто е искал да се възползва от мен?

— Той очевидно е притежавал способността да нахлува в живота на уязвими хора — каза Фрида, мислейки си за Мери Ортън, такава каквато я бе видяла последния път — дребна, съсухрена с двамата й високи синове, застанали от двете й страни.

— Значи наистина мислите, че съм уязвима?

— Всички сме уязвими по един или друг начин. Пуул явно е успявал да надуши слабото място на хората.

— Той беше мил с мен. Мисля, че му бях симпатична. — Фрида замълча и Джасмин Шрийв отново стана сериозна. — Всеки е склонен да подозира, че под повърхността винаги се крие нещо. Че зад очевидното непременно има и нещо невидимо. Казвам ви, че съм му била симпатична и виждам как в очите ви проблясва пламъче. Всяка изречена дума става опасна.

— Да не би да мразите психотерапевтите, защото собствената ви терапия се е оказала неуспешна?

— Какво?

— Може би си мислите, че ние обещаваме отговори, а вместо това продължаваме да задаваме въпроси.

— Откъде знаете, че съм се лекувала при психотерапевт? Кой ви е говорил за мен?

Джасмин Шрийв беше не само разгневена, но и доста изплашена. Гласът й се разтрепери и тя закри с длан лицето си, сякаш за да се защити — жест, който Фрида добре познаваше от работата си с пациентите.

— Никой не е говорил за вас. Просто донякъде е очевидно.

— Какво съм казала? Нищо не съм казала! Какво друго знаете за мен? Хайде, кажете. Не ме гледайте така, сякаш надничате в душата ми.

Фрида се облегна назад, помълча малко, а после попита:

— Терапията помогна ли ви да се справите с пиенето?

— Не. Аз… — Джасмин млъкна. — Да не би да сте прочели за това в блога на някой недоброжелател, за да го използвате срещу мен? Това е крайно недостойно.

Фрида я погледна с любопитство.

— Вие наистина ли смятате, че бих постъпила по този начин?

— Така ще имате достатъчно власт над мен. А и откъде иначе бихте могли да знаете?

Фрида се замисли.

— Просто се досетих. — Тя се огледа наоколо. — Заобиколена сте от изключително много вещи, които сте събирали през годините. — Тя махна с ръка към обширната стая. — Тези малки купички, фотографии в рамки, порцеланови фигурки, този малък шкаф, отворен така, че да се вижда съдържанието му. Всичко е изложено на показ. Но не се виждат никакви чаши за вино, нито гарафи, нито бутилки. Сега е седем вечерта, а вие ми предлагате чай, не напитка…

Джасмин скри лицето си в длани. Гласът й беше пресипнал от вълнение.

— Пускам ви в къщата си, говоря ви открито, а вие през цялото време шпионирате.

— Искате ли да ми разкажете за това?

Тя вдигна лице. Гримът й се беше размазал. Изглеждаше по-възрастна, но в същото време у нея имаше нещо детинско.

— Вярно е. Всичко, което казахте. Извърших нещо ужасно.

— Какво?

— Ударих една продавачка в магазин, млада жена. Ужасно, нали? Непростимо! Бях пияна, а тя се държа с мен отвратително, или поне така си помислих тогава. — Тя млъкна. Беше й трудно да говори. — Аз… — Лицето й пламна от срам. — Затвориха ме в психиатрия за известно време. Заради собствената ми безопасност. След това постъпих в клиника и се излекувах от алкохолизма. Оттогава не съм близвала дори капка.

— Това е добре.

— Толкова се срамувах от себе си.

— Джасмин, защо го преживявате толкова дълбоко?

— Какво искате да кажете?

— Имали сте алкохолна зависимост. Преодолели сте я. Защо толкова се страхувате, че хората може да научат за това?

— Това би сложило край на кариерата ми или каквото е останало от нея.

— Наистина ли? Толкова много хора печелят пари, публикувайки своите житейски истории за позор и изкупление.

— Това е различно.

— Защо?

— Аз бях приятна, закачлива, имах благотворно влияние върху зрителите, стремях се да направя живота им малко по-добър. Ако те знаеха, че всъщност съм алкохоличка, стигнала дотам, че да крещи и да удря хора на публично място, как мислите, че биха реагирали?

— Не знам. Но виждам, че страхът се е вселил в душата ви и вместо да отслабва, се усилва. Може би проблемът е в грижливо пазената тайна.

— Лесно ви е да го кажете. Аз не мога да рискувам.

— Това ли ви каза Робърт Пуул? Че не бива да рискувате?

— Откъде знаете тези неща?

— Защото с него сте разговаряли по същия начин, по който разговаряте с мен — отвърна Фрида. — Така Пуул е разбрал за вашата тайна?

— Той каза, че никой не бива да научи, защото това ще ме провали. Съчувстваше ми. Каза, че винаги мога да говоря с него за това. — Джасмин млъкна и погледна Фрида. — Смятате ли, че ми е дал грешен съвет?

— Даването на съвети е сложно нещо. Но според мен трябва да осмислите какво влияние има над вас този епизод от живота ви.

— Вие сте психотерапевт. Не мислите ли, че споделеният проблем е половин проблем?

— Може би. А може би, когато споделите проблема си с даден човек, той придобива власт над вас.

 

 

Когато се прибра вкъщи, Фрида видя, че има имейл от Теса Уелс. Нямала празно място в графика си през следващите две седмици, но утре вечер щяла да ходи на театър в Излингтън и преди това можела да се отбие в дома на Оливия, някъде около шест часа. Удобно ли ще бъде? Фрида се обади на Оливия, която каза, че не само е удобно, а е наложително, колкото по-скоро, толкова по-добре, или ще отиде в дома на Дейвид, въоръжена с нож. Тя изпрати отговор на Теса с копие до Оливия, като даде на Теса номера на стационарния и мобилния телефон на снаха си.

Имаше съобщение на телефонния секретар, оставено от Карлсън с молба да му звънне. Когато се свърза с него, той каза лаконично:

— Никаква следа.

— Никаква следа?

— Услугата, за която ме помоли. Нали си спомняш?

— О, говориш за Алън Декър.

— Да.

— Но при теб има хора и не можеш да ми обясниш подробно.

— Да.

— Защото си поел риск заради мен.

— Точно така.

— Много съм ти благодарна. Значи той наистина е изчезнал, както казва Кари.

— Така изглежда.

— Не ти ли се струва странно?

— Това е всичко, което мога да направя, Фрида.

Тя затвори телефона и се качи в ателието си на тавана, където през прозореца на покрива се виждаха светлините на Лондон, проблясващи във февруарската тъма. Седна на бюрото и с мек графит започна да нанася щрихи в скицника си. Замисли се за Робърт Пуул и за лекотата, с която напипваше дълбоко пазените тайни на хората. Замисли се и над това, което бе казала на Джасмин за коварната сила на тайната. Ти, лицемерка такава, каза тя на себе си, продължавайки да рисува.

Когато отново слезе долу, видя, че се е получил друг имейл, този път от Санди. Седна и остана така дълго време, а после го отвори.

За кратко бях с друга, но вече не съм, защото никой не може да те замести. Моля те, Фрида, обади ми се.