Ники Френч
В здрача на вторник (14)

14

Фрида седна зад бюрото си. Отвори скицника си и леко поглади грапавата повърхност. Винаги го правеше — беше нещо като свещенодействие. Извади снимката от жълтеникавокафявия плик и я сложи пред себе си. Помътнелите очи на мъртвеца гледаха право в нея. Естествено, това бе само илюзия. Когато отправяш поглед към нечие лице, е нормално да се вгледаш в очите му, защото човекът насреща също се вглежда в твоите. Но погледът на мъжа от снимката беше замъглен и празен. Лицето му беше подпухнало, а главата му подута. Отдясно плътта по слепоочието и бузата му се бе пропукала.

Тя взе молив с мек графит. Никога не рисуваше човешки лица и фигури, а само постройки или предмети: мостове, тухли, железни огради, стари входове, счупена керамика и криви комини. Нормално беше, когато рисува, да се вглежда в дефекти, пукнатини, промяна на цветовете. Този път тя искаше да надникне зад всичко това. Как е изглеждал мъжът преди? Взря се в това, което бе останало непроменено: веждите, косата. Въпреки подпухналата и разлагаща се плът, ясно се виждаше, че скулите са изпъкнали. Имаше масивна брадичка. Устните бяха тънки, а ушите — прилепнали до главата. А носът? Тя леко го намали. Само можеше да предполага какъв е бил овалът на лицето му. Най-вероятно тясно, но не изпито, реши тя. Косата беше тъмнокестенява, затова направи тъмни и очите му. Облегна се назад и погледна рисунката от разстояние. Със сигурност беше лице. Но дали беше истинското лице на мъртвеца? Тя сгъна листа наполовина и го мушна в чантата си.

 

 

В компютърната криминалистична лаборатория в Лондонското сити Ивет Лонг се бе изправила до рамото на млад мъж с рошава коса и рижи мустаци. Той беше съдебномедицински антрополог и седнал пред един компютър, чевръсто вписваше информация, която четеше от листа до себе си. През цялото време мъжът си тананикаше една и съща мелодия, за която тя предполагаше, че е от някаква опера, но не знаеше от коя, тъй като нищо не разбираше от опера.

— За целта ще използвам 3D графика — прекъсна той тананикането си.

Ивет кимна. Вече беше наясно с това — казваше й го всеки път, когато дойдеше тук.

— Постига се с една много умна програма за допълнителна обработка на изображението — додаде той.

— Аха — каза Ивет, макар че изобщо не знаеше как работи тази програма. В същия момент на екрана пред тях в мрежата от пресичащи се линии започна да се очертава човешко лице.

— Този образ, разбира се, не е прецизиран. Но въз основа на него можем да направим триизмерна реконструкция.

— Мисля, че няма да ни е нужна.

Лицето беше доста слабо, с прав нос и прилепнали към главата уши. Високо чело. Кестенява коса. Кафяви очи. Изпъкнала адамова ябълка.

Въпреки че нямаше как да знаят, това лице не се различаваше особено от лицето, което Фрида беше нарисувала, макар че неговите очи бяха по-безизразни и устата му не беше толкова извита.

— Това е достатъчно — каза Ивет. — Напълно достатъчно.

 

 

В осем и четиридесет Фрида вече беше в частния си кабинет. До идването на първия й пациент оставаха двайсет минути. Тя си направи чаша чай и застана до прозореца, който гледаше към обширната строителна площадка. Преди време, когато беше наела апартамента за кабинета си, на мястото й имаше редица от викториански къщи. Беше наблюдавала как семействата се изнасят от тях, как закриват с плоскости прозорците и вратите. После там се настаниха бездомници, които по-късно бяха прогонени. Около мястото издигнаха ограда, на която поставиха големи предупредителни табели хората да не я прескачат. После се появиха булдозери и кранове, а голяма метална топка със замах разбиваше покривите и стените и къщите се сриваха до основи, все едно бяха направени от кибритени клечки. Мъже с каски на главите пиеха чая си сред руините. Скоро издигнаха сглобяеми постройки. Преди година мястото за строеж бе почистено и от най-малкото камъче и се бе превърнало в празен парцел, очакващ началото на новото строителство. И досега продължаваше да чака. В средата все още се издигаше самотен кран, а от сглобяемите постройки беше останала една, чиито прозорци бяха изпотрошени. Изкопчиите и общите работници отдавна ги нямаше. Строителните работи, както на много други места в този град, бяха временно замразени. Междувременно деца на различна възраст си бяха направили отвори в оградата и влизаха необезпокоявани в обекта. Вечер се събираха на шумни групички, пушеха цигари или пиеха, а понякога идваха тук и сутрин, преди училище.

Днес осем-девет момчета играеха футбол. Фрида ги наблюдаваше как рият с крака калта, подсвирквайки си кой на кого да подаде топката. Училищните им униформи вече бяха доста зацапани. Може би мястото щеше да си остане незастроено, помисли си тя. Може би щеше да се превърне в една запустяла площ в центъра на гъсто населен район, където децата щяха да си намерят място за игра, уличните банди щяха да си организират боеве, а скитниците щяха да се приютяват тук след целодневно висене по улиците.

Отвън се чуха стъпки. Фрида остави чашата си и постоя за момент, концентрирайки мислите си върху предстоящия сеанс, после се отправи към вратата и я отвори. Джо Франклин седеше на канапето в чакалнята, наклонил главата си на една страна, сякаш слушаше нещо, което само той можеше да чуе. Фрида успя да го огледа, преди той да забележи появата й. Тя провеждаше сеанси с Джо от две години и половина, два пъти седмично, ако той намереше сили да дойде — но често не успяваше. Днес дори бе подранил, което беше добър знак. Имаше спретнат вид: копчетата на якето му бяха закопчани правилно, връзките на обувките му бяха завързани, джинсите му бяха пристегнати с колан и не се бяха свлекли по изтънялата му фигура, косата му беше съвсем чиста. Видя също, че ноктите му не бяха мръсни и че скоро се бе избръснал. Нещо повече — когато обърна поглед към нея, очите му бяха ясни и той се изправи веднага, а не се надигна от мястото си, олюлявайки се като стар пияница. Имаше периоди от цели седмици и месеци, когато трудно преживяваше дните и животът му не бе нищо повече от сляпо лутане в объркания му свят; имаше обаче и дни като днешния, в които излизаше от сенките.

— Джо. — Тя му се усмихна окуражително и отвори широко вратата. — Радвам се да те видя. Заповядай, влез. Сядай и да започваме.

 

 

В два без десет Фрида приключи работата си за деня. Четирима пациенти, четири житейски откровения в главата й. Тя седна зад бюрото си за няколко минути, за да напише в бележника си бележките от последния сеанс със старата си автоматична писалка, за която Рубен често й се подиграваше, наричайки я „старомодна“. Провери мобилния си телефон за получени съобщения, напомни си, че по-късно трябва да се обади на Клои и изми чашата си в малката кухничка. През деня не беше яла нищо, но все още нямаше да се прибира вкъщи. Облече дългото си черно палто, уви два пъти около врата си червения шал, след което тръгна с бърза стъпка към станцията на метрото на „Уорън стрийт“, за да хване влак по маршрута „Виктория Лайн“^[1].

Малко по-късно вече крачеше по „Брикстън роуд“, където откри „Пицарията на Анди“. Не беше трудно — беше взела листовката със себе си. Направи й впечатление ярко боядисаната фасада. Анди предлагаше не само пици, но също и хамбургери и чипс, които можеха да се видят на избелели снимки. Гледайки ги, Фрида си спомни за снимките на мъртвеца и повече не можа да се отърве от тази мисъл. Тя влезе вътре в пицарията. Отпред край прозореца имаше няколко пластмасови маси. Край една от тях беше седнала жена с малко дете и бебе в количка. Фрида се приближи до щанда. Един мъж взимаше поръчка по телефона. Беше започнал да оплешивява, имаше черна брада и носеше червено поло с отпечатан отляво надпис „При Анди“. Той затвори телефона и подаде листа с поръчката през едно гише в стената зад него. Една ръка го взе. Отвътре идваше миризма на пържено и се чуваше тракане на тигани. Мъжът я погледна въпросително.

— Ако обичате — каза Фрида, взирайки се в листа с менюто и цените, окачен отзад на стената. — Може ли да си поръчам една зеленчукова салата? И бутилка минерална вода.

— Салата — провикна се мъжът. Той се пресегна, извади пластмасова бутилка от хладилника и я сложи на щанда. — Нещо друго?

— Това е всичко — каза Фрида, подавайки банкнота от пет лири.

Мъжът плъзна рестото по плота.

— Салатата ще бъде готова след минутка.

Фрида извади рекламната листовка и я сложи пред него.

— Имам вашата листовка — каза тя.

— О, така ли? — отвърна мъжът.

Фрида се притесняваше от този разговор. Един погрешно зададен въпрос би накарал човека отсреща да си помисли, че тя е някакъв инспектор от общината. Той нямаше да отрони и дума повече и всичко щеше да свърши дотук.

— Бих желала да се консултирам с вас — започна тя. — И на мен ще ми трябват подобни листовки. Имам малък бизнес. Помислих си, че и аз бих могла да си отпечатам такива като вашите, за да го рекламирам.

Телефонът иззвъня. Мъжът вдигна слушалката и прие поредната поръчка.

— Това, което ви казвах — продължи Фрида, когато той отново се обърна към нея, — беше, че и на мен ще ми е от полза да си направя рекламни листовки. Питах се къде са отпечатали вашите.

— Надолу по улицата има офис на фирма за печатарски услуги — обясни й мъжът. — Изработиха ни няколкостотин броя.

— А после какво се случва? Те ли се ангажират с разпространението им?

— Те само ги отпечатват. Братовчед ми ги разнесе по къщите.

— Пуснал ги е в пощенските кутии?

— Нещо такова.

— А знаете ли какъв периметър е обходил? — попита Фрида.

Човекът повдигна рамене. Фрида почувства внезапна безнадеждност, сякаш се опитваше да сграбчи нещо, а то се изплъзваше от ръцете й.

— Просто съм любопитна. — Тя извади пътеводителя на Лондон от чантата си и прелиствайки го, отвори на търсената страница. — Вижте, най-вероятно аз самата ще трябва да разнасям рекламните материали, затова ме интересува каква територия може да покрие човек. Можете ли да ми покажете на тази карта къде точно е обикалял? Или е вървял напосоки?

Тя сложи картата пред него. Отзад се чу шум и на гишето се появи пластмасов съд. Мъжът взе салатата и й я подаде. В нея имаше ситно нарязано зеле, моркови, лук и резенче домат, полети с розов дресинг.

— Благодаря — каза Фрида. — А сега да разгледаме картата.

Мъжът въздъхна. Наведе се и сложи показалеца си на страницата.

— Казах му да тръгне по „Ейкър Лейн“ и да обходи всички улици от тази й страна.

— Кои улици?

Човекът огради с пръст мястото.

— Ето тези. Докато му свършат листовките.

Очевидно ставаше въпрос за доста голяма площ.

— И ви отпечатаха триста листовки?

— Мисля, че са петстотин. В пицарията имаме цял куп от тях.

— И това е било преди около две седмици?

Мъжът я изгледа озадачено.

— Какво имате предвид?

— Питам се дали рекламата е била достатъчно ефективна — каза Фрида. — Дали е накарала голям брой хора да си поръчат пица по телефона.

— Не знам — отвърна той колебливо. — Е, не са чак толкова много.

— Разбирам. Много ви благодаря за помощта. — И тя тръгна към вратата.

— Почакайте. Забравихте си салатата.

— Да. Вярно.

Фрида излезе от пицарията, почака, докато се отдалечи на трийсет-четиресет ярда^[2], и сигурна, че никой не я вижда, изпитвайки вина, изхвърли кутията със салатата в препълнена кофа за боклук.

Когато пое с метрото по обратния път на север, тя отново разгледа гърба на листовката, въпреки че знаеше думите наизуст. Бяха написани като в списък за пазаруване. Канап. Слама. Въже. Камък. Защо някой би си ги купил? За какво би ги използвал? Защо би купил и канап, и въже? Имаше ли разлика между тях в технически смисъл, ако човекът бе решил само да си измайстори нещо — разлика, за която тя нямаше представа? Имаше ли дейност, при която канапът не беше достатъчен и на човек му трябваше и въже? Звучеше й като някаква дейност на открито, но в същото време й напомняше и за нещо от Средновековието. Нали по времето на Елизабет I подовете на странноприемниците са били покрити със слама? А може би се отнасяше за сламка за пиене на течности? Фрида продължаваше да се взира в думите, докато накрая я заболя главата. След като излезе от станцията на метрото на „Уорън стрийт“, тя продължи да мисли напрегнато. Може би пропускаше нещо съвсем очевидно? Започна да прехвърля в ума си разни варианти. Можеш да завържеш сноп слама с някаква връв. Може ли да е канап? Или въже? Ами камъкът? Сети се за притчата за Давид и Голиат, но там се говори за прашка и камък.^[3]

Какво би направил човек с тези четири неща? Кой би могъл да знае? Едно име внезапно изникна в паметта й. Нямаше как да се срещне с него, но можеше да му се обади по телефона. Отдавна трябваше да му телефонира, просто за да му покаже, че не го е забравила. Веднага щом се прибра вкъщи, тя прелисти бележника с кожени корици, който държеше до телефона. Намери номера и го набра. Почака известно време и тъкмо се готвеше да остави съобщение, когато чу прищракване.

— Фрида? — каза гласът отсреща.

— Да, Джоузеф. Здравей! Радвам се да те чуя отново. Как си? Добре ли си прекарваш там? Липсваш ми.

— Как съм? Сложен въпрос, на който не знам отговора.

— Случило ли се е нещо, Джоузеф?

— О, не знам, ти как си, Фрида, как са нещата при теб?

— Общо взето, едни и същи — отвърна тя. — Но искам да знам ти как си. Трябваше по-рано да ти се обадя. Съжалявам, че не го направих.

— Няма нищо — каза той. — Животът на всички ни е динамичен. Случват се много неща — такива, които няма как да се разкажат по телефона.

— Аз непрекъснато следя прогнозата за времето. Когато имам възможност, проверявам как е времето в Киев. Ти нали там живееш? Последния път, когато проверих, там беше -29^°. Надявам се, че се обличаш топло.

Последва дълго мълчание, а после се чу стон.

— Добре ли си? — попита Фрида. — Още ли си на телефона?

— Фрида, в момента не съм в Киев.

— Така ли? А къде си?

Той каза нещо, което тя не разбра.

— Моля? Това някъде в провинцията ли е?

Той отново каза името.

— Говори по-бавно.

Той повтори думата на срички.

— Съмъртаун? — учуди се Фрида. — Имаш предвид Съмъртаун в Лондон?

— Да, точно така — каза Джоузеф. — Съмъртаун в Лондон.

На Фрида й трябваха няколко секунди, за да осмисли думите му.

— Но ти… ти си само на няколко ярда оттук.

— Възможно е.

— Но какво, по дяволите, правиш тук?

— Имам известни затруднения.

— Непременно трябва да се видим.

— По-добре не.

— Ей, не забравяй, че съм ти приятелка — каза Фрида. — Ела у дома. Веднага.