Ники Френч
В здрача на вторник (17)

17

Фрида слезе на гарата в Глостър и тръгна пеша. Дребни снежинки се сипеха по косата й и се топяха по улиците. Беше се надявала, че повече няма да вали сняг и че зимният студ вече няма да сковава земята. Може би лошото време наистина беше към края си и днес бе един от последните дни, в които напомняше за себе си.

Тя стигна до църквата доста преди обявения час, мина бързо покрай струпалите се пред входа фотографи и журналисти и седна най-отзад, близо до стената. Постепенно започнаха да прииждат хора и да сядат безшумно на пейките; те сваляха шапките и ръкавиците си, събличаха дебелите си палта, оглеждаха се наоколо и кимаха на познатите си със смесица от приветливост и мрачна сериозност. Група млади хора със зачервени от студа лица влязоха вкупом и Фрида предположи, че са колеги на Кати от университета. Тя взе листа с програмата на траурната церемония и прочете химните, които щяха да се изпеят. Църквата се изпълни с още хора, част от които трябваше да се сместят на пейките, а други застанаха прави най-отзад. Възрастна двойка мина бавно по пътеката между редовете; жената се подпираше на ръката на мъжа, докато вървяха към предната част. Дядото и бабата на Кати, досети се тя. Един мъж в дълго палто от камилска вълна мина покрай нейната пейка и тя разпозна в него Сет Баунди. Кати Рипън беше негова стажантка и участваше в изследователския му екип, а той неволно я бе тласнал към смъртта й. Той и Фрида.

Бързите му стъпки нямаха нищо общо с характерната за него величествена походка. Вървеше с наведена глава, а яката му бе вдигната, като че ли не искаше да бъде забелязан. Но може би усети върху себе си погледа на Фрида, защото се обърна, погледна я за миг, после сведе очи и продължи. Накрая дойде и семейството на Кати: родителите, хванати за ръка, а зад тях двама младежи със сресани коси и избръснати лица, които се чувстваха непривично в черните си костюми.

Ковчегът бе внесен от служители на погребалната агенция, млади хора със служебно скръбно изражение. Фрида си представи подпухналото тяло, което беше положено вътре и интелигентното, симпатично лице на младата жена. Докато енориашите пееха „Господ е мой Пастир“, тя си помисли, както често й се случваше през последните четиринайсет месеца, че ако не беше необмислената й постъпка, днес Кати щеше да е жива, а родителите й нямаше да седят на пейката, смазани от мъка, бледи и остарели. Едно дете щеше да е мъртво, но Кати щеше да е жива. Млада жена с тъжно продълговато лице излезе отпред и изпълни на флейта красива мелодия. Единият от братята на Кати започна да чете стихове, но не можа да ги довърши. Стоеше занемял, лицето му се сгърчи, а седящите на пейките хора се наведоха напред и го подканяха да продължи със стичащи се по лицата им сълзи. След това викарият каза няколко думи за жестоко погубения живот на младата Кати и как родителите най-после щяха да погребат дъщеря си. Говори за това колко милостив е Бог, за победата на доброто над злото и на любовта над омразата. Фрида затвори очи, но не се помоли.

Накрая церемонията приключи. Ковчегът беше изнесен бавно навън сред танцуващите снежинки и семейството на Кати го последва. Фрида почака, докато повечето от опечалените излязат, после стана безшумно от пейката си и се изправи пред Сет Баунди.

— Добре направихте, че дойдохте — каза тя.

— Кати беше моя студентка. — Очите му зашариха неспокойно от лицето й към каменния под.

Навън снегът се сипеше по надгробните плочи и по покривите на паркираните отвъд оградата коли. Хората вървяха бавно, прегръщайки се един друг. Фрида нямаше намерение да остане за поклонението. Приближавайки се до гробищния портал, тя се сблъска с висок мъж.

— Здравей, Фрида — каза Карлсън.

— Не ми каза, че смяташ да дойдеш.

— И ти не ми каза.

— Трябваше да дойда. Тя умря заради мен.

— Не, Дийн причини смъртта й.

— С влака ли ще се прибереш?

— Не, с кола съм. Искаш ли да пътуваме заедно?

Фрида се замисли за момент.

— Не, предпочитам да се върна обратно сама.

— Естествено. Но може би ще ти е интересно да узнаеш, че в полицията е подаден сигнал за изчезването на Робърт Пуул.

Фрида го погледна изумено и Карлсън се усмихна, а напрегнатото му лице за миг се смекчи.

— Кой е подал сигнала? — попита тя.

— Една съседка. Жена, която живее в апартамента отдолу. Това е къща в Тутинг.^[1]

— И какво, по дяволите, правиш тук? — възкликна тя. — Защо не си в Тутинг за щателен оглед на мястото?

— Ивет е там днес. Тя ще се справи.

— Разбира се.

— А ти ще бъдеш ли на разположение?

Фрида се поколеба.

— Може би.

— Това „да“ ли е?

— Това е „може би“. — Тя махна с ръка към църквата и многобройните опечалени. — Това тук не ми позволява да се забъркам отново. Никога повече.

— И смяташ, че ще се почувстваш по-добре? — възрази Карлсън. — Не и ако не престанеш да мислиш за случилото се с Кати Рипън. Ще ти се обадя.

 

 

Обратният път до Лондон отнемаше два часа и Фрида можеше да се върне навреме за следобедния си сеанс с Джералд Мейхю, богат възрастен американски банкер, който една сутрин се беше събудил скован от мъка по отдавна починалите си родители. Но тя беше отменила всичките си сеанси за този ден и когато слезе на гара Падингтън, взе метрото по маршрута „Бейкърлу Лайн“, слезе на станция „Елефант енд Касъл“ и закрачи през лапавицата към един общински блок на „Ню Кент роуд“. Беше сив и непривлекателен, с метални решетки на прозорците на партера и с двор без дървета, където един малчуган, облечен дебело и с течащ нос, правеше обиколки с велосипеда си на три колела.

Фрида се изкачи по стълбите до четвъртия етаж и по бетонния коридор стигна до една кафява врата с чукче и шпионка. Тя почука и зачака. Отвътре изтрака веригата на бравата и едно око надникна навън.

— Да? Коя сте вие? — Не беше гласът, който очакваше да чуе.

— Дошла съм да се видя с… — Без малко да каже „Тери“, но се спря навреме. — Джоана Тийл. Тя не ме очаква. Името ми е Фрида Клайн.

— Лекарката?

Преди малко повече от година именно Фрида беше открила, че съпругата на Дийн Рийв, Тери, всъщност е Джоана Тийл — петгодишното момиче, отвлечено преди повече от двайсет години. Освен това тя беше настояла пред Карлсън Джоана да бъде третирана като жертва — открадната от семейството си и с промит мозък — а не като съучастник в престъпление, въпреки че често пъти с поведението си Джоана отблъскваше околните и те трудно заставаха на нейна страна. Тя имаше собствено разбиране за морал, бе изпълнена с неприязън и не смяташе, че е извършила нещо лошо. Към родителите си — които бяха също толкова съкрушени от нейното завръщане в живота им, колкото и от нейното изчезване — се отнасяше с раздразнение и безразличие, а към по-голямата си сестра, Роуз, с презрение. За всички тях това бе шокиращо преживяване. След първите няколко седмици Фрида се беше отдръпнала. До днес.

Отвътре освободиха веригата и вратата се отвори. На прага застана млада жена със светла коса, вързана на конска опашка, и със силно извити вежди. Носеше къса пола, на краката си бе обула къси чорапи върху дебелия чорапогащник, а около врата си бе увила раиран памучен шал, въпреки че на Фрида й се стори, че вътре е доста топло. Жената протегна ръка.

— Аз съм Джанин — представи се тя. — Влезте.

— Тук ли е Джоана?

— Тя е вътре с Рик.

— Рик?

— Рик Костело. Джоана, търсят те.

— Кой е? — чу се дрезгав и леко провлачен глас — точно този, който Фрида очакваше да чуе.

— Никога не би предположила. За вълка говорим… Ще си свалите ли палтото?

— Първо ми кажете коя сте? — попита Фрида. — Вие очевидно ме познавате, но аз не ви познавам.

— Работя заедно с Джоана.

— Как по-точно?

— Помагам й да разкаже историята си.

— Историята си ли? — каза Фрида предпазливо. — Вие писателка ли сте?

— Аз? Не. Аз съм пиар специалистка, наета от издателя й, за да се погрижа разказаното от нея да привлече възможно най-голям брой читатели. Това е такава ужасяваща история — и какви усилия са й били нужни, за да оцелее. Трагедия и изкупление. Тя е живяла с истинско чудовище. Но не е нужно да го разказвам точно на вас. — Джанин се усмихна на Фрида многозначително. — Известна ми е ролята ви.

Фрида съблече палтото си. Изведнъж я заболя главата — сякаш беше стегната в обръч.

— Значи тя пише книга?

— Вече е готова. Работихме над нея известно време. За мен е привилегия, че бях избрана да й съдействам. Но вие сте психотерапевт и със сигурност сте наясно какво е да помагаш на хората. Тя е ето там.

Джанин въведе Фрида в малка стая, твърде тясна, за да побере големия кожен диван и огромния фотьойл. Стаята беше силно задимена, а в най-задимената й част седеше Джоана — свита удобно в единия край на дивана, с подвити под себе си боси крака. Последния път, когато Фрида я беше видяла, тъмната й коса беше боядисана руса; сега беше кестенява, с метален оттенък. Но имаше същата отпусната стойка и същото подпухнало лице — бледо, наплескано с фон дьо тен. От долната й устна висеше цигара, а на малката маса, до лакътя й, пепелникът беше препълнен с угарки. Едрото й тяло беше напъхано в тесни дънки и леопардово горнище. Изпод него се показваха тлъстините на белия й корем и Фрида забеляза познатата ориенталска татуировка. Млад мъж с розово бебешко лице и пъпчиво чело седеше във фотьойла. Той изгледа Фрида подозрително. Крачолите на панталоните му се бяха вдигнали нагоре и под тях се виждаха жълтите му чорапи и лъскавите му пищяли.

— Здравей, Джоана — каза Фрида.

— Не ме предупредихте, че ще дойдете.

— Не.

— И защо сте тук, след толкова време?

— Дойдох да видя как живееш.

Джоана всмукна от цигарата си.

— И това е просто съвпадение?

— Не те разбирам.

— Сега, когато изваждам наяве цялата истина.

— Изобщо не знаех за това.

— Това — каза Джоана със задоволство, като кимна към младия мъж и изтръска пепелта от цигарата си, — е Рик.

Фрида кимна към Рик, който протегна към нея слабата си розова ръка.

— Той е моят издател.

— Ще издаде книгата ти? — Мъжът изобщо не отговаряше на представата на Фрида за книгоиздател.

— Той е от вестник „Дейли Скеч“.

— А аз реших, че става въпрос за книга.

— Историята й ще бъде отпечатана в поредица от епизоди — уточни Рик.

— Разбирам.

Джанин врътна глава към Фрида така енергично, че конската й опашка се залюля.

— Да ви направя ли кафе?

— Не, благодаря.

— Значи не знаехте? — попита отново Джоана. — И не са ви изпратили да шпионирате?

— Какво да шпионирам?

— Мен и всичко, което върша.

— Прекалено късно е за това — обади се Рик. — Вече приключихме. В момента се уреждат авторските й права.

Фрида седна на дивана с изправен гръб и впери поглед в Джоана, опитвайки се да игнорира останалите двама.

— Значи си написала книга?

— Да.

— За всичко, което ти се е случило?

— Че защо иначе ми е притрябвало да пиша? — Тя угаси цигарата си и запали нова. — Какво мислите за това?

— Зависи какво си разказала и защо си го разказала.

— Това е историята на моя живот — отвърна Джоана. — Всички изпитания, през които преминах. Отвлечена, укривана, унижавана, малтретирана, изнасилвана, с промит мозък. — Тя извиси глас. — Никой не ми се притече на помощ… Всичко съм описала, нищо не съм спестила. И това, че аз се грижих за Матю, аз спасих живота му. Значи притежавам силен вътрешен заряд. Как иначе щях да преживея това? Силен вътрешен заряд — повтори тя. А после добави: — Интересува ви защо написах историята си? За да вдъхна надежда на другите. Ето защо.

— Разбирам.

— Освен това ми трябват пари. Не получих никакво обезщетение. Нито пени — за всичко, което изтърпях. Живях в Ада — додаде тя патетично, — с едно чудовище цели двайсет и две години. Тези години никога няма да ми се върнат обратно.

— Виждала ли си се със семейството си, Джоана? Те прочетоха ли това, което си написала?

— Те не ме разбират. Роуз се отбива тук, но само седи и ме гледа с нейните големи очи. Тя настоява да поговоря с някого за всичко, което ми се е случило. Имам предвид, с човек като вас. — Джоана дръпна от цигарата си и вдиша дълбоко дима. — Но аз предпочитам да говоря за това с хора като Джанин и Рик. Както и да е, тя не ме е опазила. В деня, в който ме отвлякоха, не е трябвало да ме изпуска от очи.

Фрида си помисли за изстрадалото лице на Роуз Тийл и за непрестанното й чувство за вина: една добра жена, която беше станала жертва на Дийн Рийв почти колкото и по-малката си сестра.

— Тя е била само на девет, Джоана.

— Моята по-голяма сестра! Всички те са ме предали и сега им е трудно да го приемат. — Джоана хвърли фаса при купчината в пепелника. — Но аз им прощавам.

— Прощаваш им?

— Ами да.

Фрида се помъчи да се съсредоточи върху онова, за което бе дошла.

— Когато Дийн умря — започна тя, — ти изненада ли се, че той се самоуби?

Погледът на Джоана се стрелна към Джанин, а после обратно към Фрида.

— С това показа, че ме е обичал и е осъзнал, че се е отнасял зле с мен. Някакъв последен проблясък, знак, че в него е заговорило човешкото. Аз така го възприемам.

Край ушите на Фрида прелитаха откъси от книгата, фрази за силен вътрешен заряд, зло, добро, оцеляване, жертви. Тя се стегна вътрешно.

— Значи не си помисли, че е нетипично за него?

Джоана се втренчи в нея, най-накрая беше излязла от сценария. Повдигна раменете си и каза глухо:

— Беше достигнал до ръба.

— Виждала ли си се с Алън? — попита Фрида.

— Кой е той?

— Братът на Дийн, близнакът му.

— И защо трябва да се виждам с него?

— Значи не сте се виждали нито веднъж?

— Не.

— А с Джун, майката на Дийн?

На лицето на Джоана се изписа леко раздразнение.

— Тя е с деменция. Няма да ме познае, дори и да отида да я видя, което и без това не бих направила. — Тя помълча, после отново се върна към сценария. — Проклятието, което застига поколенията — изрече Джоана с патос. — Между другото, ще ме дават по телевизията. Рик го е уредил. А следващата седмица историята ми ще се появи във вестника.

— Ще бъде отпечатана в четири поредни броя — каза възторжено Джанин. — И вие трябва да я прочетете. „Една невинна душа в Ада“. Няма да повярвате, че някои от нещата в книгата са се случили.

— Може и да повярвам.

— А аз не искам да ви виждам повече — каза Джоана. — Не ми харесва начинът, по който ме гледате.