Брадли Уест
Море от лъжи (33)

32. Заедно на път

Нощта на сряда, 12 март: Сингапур

— Току-що ми се обадиха извика Флин с разтреперан глас.

Притиснали са прислужницата на Нолан — заплашили я с депортиране, конфискация на спестяванията й и затвор на Филипините — и тя казала, че нашият човек прескочил задната стена и се измъкнал на велосипед преди почти половин час.

— Господи! Велосипед! Изтеглете всички записи с велосипедисти от охранителните камери в радиус от петнайсет километра във всички посоки.

— Дик… това е целият остров. Сингапур е четирийсет на двайсет километра.

— Да, и има над пет милиона души, които живеят тук, но от тях я има, я няма десет каращи колело бели мъже с големи сиви мустаци. Така че не умувай, а се свържете с ДВС, ОСР^[1] и АНС. Искаме всяко прехванато гласово съобщение и интернет комуникация да бъдат филтрирани за „Боб Нолан“ и всичките му варианти.

Обади се Шонстайн:

— Проверих в Държавния департамент. Истинският и работният паспорт на Нолан вече са в списъците за глобално проследяване. Но до момента нямаме нищо.

Флин пак се обади:

— Сингапурците се стараят, удвоили са броя на дежурните на Чанги, но мостовете към Малайзия, гарата, автогарите и дори фериботите за Индонезия и Малайзия. Снимката му е разпространена навсякъде.

Мили се чувстваше малко по-добре. Беше се настроила да се наслаждава на операция в стил „кийстоунските полицаи“^[2]. Предполагаше, че я бяха оставили в кабинета на Константайн, защото бе заявила, че Нолан е изменник, но истинските й чувства бяха смесени. Вече мразеше Нолан, но той не беше някакъв Бенедикт Арнолд^[3]. Трябваше й нещо по-добро от „Нолан държи файловете на АНС, откраднати от Уотърман“, за да не изгние в затвора. И може би, за да си запази работата. В посолството циркулираше клюката, че съпругата на Константайн избягала с общия работник в къщата му. Хмм…

 

 

Рики Лам нямаше навик да взема случайни хора от стоянката на Орчард Роуд, затова буквално подскочи, когато някакъв отвори задната врата и хвърли на седалката натъпкана раница. Преди да може да отговори — или да успее да натисне педала на газта и да се измъкне — последва отваряне и на предната врата и на седалката до нея се тръшна непознат. Той затвори вратата зад себе си.

— Здрасти, Рики. Аз съм Боб.

— Боб? Не те познах.

— По-добре тръгвай. Зад теб чакат още три таксита.

Леко развълнувана, тя включи на скорост канареножълтото класическо БМВ и освободи челната си позиция на стоянката. Видя пролука в насрещния трафик и ловко направи забранен обратен завой с газ до дупка. Нолан се намръщи — още не бе успял да си сложи колана.

— Да опитаме да не нарушаваме повече правилника за движение. Нали се сещаш, крия се.

— Прав си. Извинявам се. Но движението по „Орчард“ е такова, че инстинктивно се опитвам да го избегна. Къде да те закарам?

— Летище „Селетар“. До Пунгол. Трябва да хвана самолет.

— Колко време имаме?

— Не бързай. Наел съм чартър и съм единственият пасажер.

— Ще те закарам максимално близко. Само ми давай указания като наближим летището.

— Става. И благодаря, че ме взе. Да те информирам, че може да влезеш в затвора заради това. Аз няма да им кажа, но ако те разберат, спокойно им обясни, че съм опрял нож в гърлото ти.

— Нож? Боб Нолан, не вярвам, че си насочвал нож през живота си срещу нещо различно от пържола!

— Е, когато ножът опре до кокала… — Двамата се засмяха.

— Всъщност, радвам се на възможността да побъбрим. Не съм говорила с Шао Ин от няколко дни. Тя добре ли е?

Нолан помръдна притеснено на седалката си, но се обърна да погледне Рики в очите, макар да лъжеше:

— Отиде да види една от лелите ви във фермата за патици в Гуанджоу. Там телефонът й сигурно няма покритие, да не говорим за интернет.

— Много внезапно. Не ми се е обадила, преди да замине.

— Това може да е по моя вина. Казах й да се махне от града, защото едни хора ме преследват.

— Значи това обяснява повикването ми с WhatsApp. Бягаш, така ли?

— Не. Спасявам живота си.

 

 

Зад „Орчард Тауърс“, до „Джейсън Гурме Гросърс“, чакаше маркирана една от необозначените коли на китайското посолство. Кайли седна отзад и без поздрав даде с отсечен тон указания на шофьора първо да я закара до апартамента й, а после до летище „Селетар“.

Необходимостта да отпътува без предизвестие я бе мобилизирала докрай и тя събра багажа си за десет минути вместо обичайния половин час, така че се върна в нисана за рекордно време.

Докато шофьорът маневрираше из трафика, търсейки как да излезе на магистралата, тя се замисли. Кралица на красотата в тийнейджърските си години в Далиан, вечно замръзналия север. Оценките й не позволяваха да мисли за място в престижни университети, затова се бе примирила със Сучоу, където — точно както се говореше — местните момичета бяха не по-малко красиви от нея, но не толкова коварни или с толкова гъвкави морални устои. Кайли се дипломира в международни отношения и бе готова за действие. Вместо престижна кариера я чакаше тригодишна работа по разпределение в „Чайна Екзим Банк“ в Шанхай. Там местен ловец на таланти видя потенциала й като съблазнителна млада жена с усет към числата и ясна идея какво мотивира мъжете.

След обучението извади късмета да попадне под крилото на другаря Лю. Тогава тя беше към трийсетте, а той на петдесет и пет. През следващите четиринайсет години Женчан никога не опита да се възползва от нея като жена, което го направи един от малцината й близки мъже. Звездата му започна да се издига в небосклона, а нейната го следваше. Кайли не схвана бързо, че безразборното спане, с когото й попадне не е пътят към изграждане на професионална кариера. Когато МДС я измъкна от „Екзим Банк“, й оставаше да преспи с още един-двама, за да й излезе име на първа курва в банката.

Отчужденият й съпруг Фу Уон Ченг бе имал пари и начин на живот, за каквито един отруден държавен служител можеше само да мечтае. Фу бе десетина години по-стар от нея и имаше зад гърба си развод и една дъщеря. Беше направил за Кайли пределно ясно, че единствената й роля е да му роди син и наследник. И тя почти бе успяла да отговори на очакванията му, но ужасен лош късмет в края на бременността й бе довел до спонтанен аборт, след който бе останала безплодна. Това бе превърнало любовта на Уон Ченг в презрение. Беше й показал по безброй начини — важни и маловажни, — че се е провалила. Беше започнал да й изневерява. Семейството му бе започнало да я отбягва. Беше станала безполезна. В редките случаи, когато се бе съгласявала да легне с него, той я бе третирал като курва или надуваема кукла.

Бе успяла да обърне нещата благодарение на Женчан и контактите му в мрежата за вътрешно разследване. Хората там успяха да съберат достатъчно улики срещу Ченг за заобикаляне на валутните ограничения и приемане на подкупи, за да го вкарат в затвора или да му се случи нещо още по-лошо. Една вечер той се прибра у дома късно и пиян и настоя да правят секс, но набързо изтрезня, когато тя му показа извлечение от офшорните му банкови сметки, копия на фалшиви фактури, разписки за направени депозити и цяла купчина снимки. Изрита го от луксозното им жилище и му нареди повече да не се явява пред очите й. Последните й думи бяха, че ако някога продума и дума за нея, а още по-малко пред нея, повече няма да види бял ден.

Какво ли е било унижението на Фу, когато бе осъзнал, че цели десет години е бил женен не за младши икономист в Министерското на търговията и промишлеността, а за изгряваща звезда в Бюрото за контраразузнаване на МДС…

— Чакай! Спри тук! — извика тя.

Шофьорът наби спирачки. Току-що бяха подминали позната гледка.

 

 

Нолан слезе от колата на Рики на почти километър и половина от портала на Селетар, извадено от експлоатация военно летище, сега използвано от частни школи за пилотиране и пилоти на свободна практика. Каза й да завие обратно и да се прибира у дома. И да очаква на следващия ден да я извикат на разпит. При изобилието от пътни камери в Сингапур алибито й трябваше да разчита на шофиране под принуда.

След десетина минути го подмина бял нисан „Максима“ и закова. Стъклото на задния прозорец се спусна.

— Здрасти, Боб. Скачай вътре.

Дявол да го вземе, тази жена наистина имаше изкусителен глас. Той остави тежката си раница на банкета. Пред тях блестяха светлините на летището.

Наведе се през прозореца и попита:

— Това кола на посолството ли е?

— Да.

— В такъв случай, ако влезеш с нея на територията на летището, колата ще бъде снимана и впоследствие идентифицирана като принадлежаща на Китай.

— Какво предлагаш?

— Слез. Аз ще извикам да ни вземат. Ти кажи на шофьора си да се връща.

Със специалния си глас на сержант по строева подготовка Кайли заповяда на шофьора да слезе и да подреди багажа й на пътя.

— Ще се обадя по телефона на чартърната компания. След 11 септември Щатите са транспортирали през Селетар десетки заподозрени в тероризъм като част от програмата за извънредно извеждане. Сингапурците дадоха на ЦРУ частен портал, за да съхранят възможността за така наречената „правдоподобна несъпричастност“ в случай че пресата надуши някои подробности. Ние ще влезем безпроблемно — и никой няма да ни попита нищо, — след като ни пратят кола.

— Как щеше да постъпиш, ако нямаше да те съпровождам?

— По абсолютно същия начин.

— Изненадан ли си, че идвам?

— Да. Разказах ти безумна история и не бих те обвинил, ако беше решила, че е лъжа или някакъв капан. Но ако се беше обадила, преди да сме излетели, щях да пратя колата да те вземе. Много се радвам да те видя.

— И аз — каза тя. Питаше се дали не трябва да уведоми и Менг.

 

 

Тони Джонсън метна сака си през рамо — надяваше се да му е за последен път днес. В момента зареждаха самолета с гориво и попълваха колетния план с дестинация Куна-Куна, Кунта-Нора… както и, по дяволите, да се казваше онова място някъде в аутбека. Та в кънтри клуба на Куна-Кунта и така нататък щеше да отмори за ден-два и щеше да обядва с човек, за когото се бе наслушал. А в петък излитаха за разпит… не по учебниците, разпит от онези, които му допадаха, които протичаха извън рамките на Женевската конвенция и след които нямаше да останат фотоалбуми като в Абу Гараиб. Беше по-скоро в духа на Солната яма в Кабул от 2002-2004-та, когато бе започнал с това: никакви ограничения, с единствено изискване за бързи резултати и без гнусливост.

Докато изминаваше последните петдесетина метра по пистата към „Сайтейшън XL“, черен нисан със затъмнени стъкла го подмина и спря до вече загряващ двигатели G550. Машината бе точно като онези, които окомплектоваха едно време в Ел Ей, когато работеше в антитероризма с Джак и момчетата. Джак оттогава бе изкукуригал и сега го преследваха, но пък няколко години си бяха поживели славно.

От колата слезе ниско подстриган чернокос бял, следван от красива азиатка. Шофьорът изскочи и отвори багажника, за да й помогне с чантите. Тези двамата можеха да са богати хазартни играчи в края на веселбата. Господи… какъв ли живот бе това? Но дори при това положение чисти 42500 годишно не беше никак лошо. Вадеше нокти с клещи като хоби и стреляше по лошите, за да си вади хляба. Най-добрата работа на света. Вдигна поглед и коригира посоката си към своя самолет.

Господин Бърч, добре дошли на борда. Мислех, че ще имаме само един пасажер.

— Промяна в плана. Мадам Чан работи с мен.

— Разбира се. Само за да се уверим, че всичко е наред, бихте ли ми показали копие от разписката за банковия депозит и документ за самоличност със снимка?

— Няма проблем. Той подаде разписката от „Банк Сюис Приве Азия“ и паспорта си на името Адам Бърч.

— Имаме разрешение за излитане, ако сте готови. Полетното време до летище „Бандаранайке“^[4] е четири часа и десет минути.

Ако на борда имаше хора на Компанията, това беше моментът да предприемат нещо. А ако бяха на път за насам, беше най-добре да излетят без забавяне.

— Да излитаме тогава. Имате ли нещо за ядене? Умираме от глад.

— В хладилника имаме селекция от аламинути и сандвичи. Напитките са в охладителя. Нямаме стюард, екипажът се състои само от мен и капитан Нишимото. Аз съм вторият пилот, Джон Дженкинс.

Нолан стисна ръката на Дженкинс. Беше някъде на трийсет и пет, с пясъчноруса коса и ръст на баскетболист.

— Бих искал да се запозная с капитан Нишимото, ако е възможно, да му кажа „Здравей“ и да му благодаря за поемането на чартър с толкова късо предизвестие. Компанията е благодарна.

Пилотът чу името си и стана от седалката, за да посрещне Нолан на вратата на пилотската кабина. Като се изключеше приликата с покойния японски режисьор Акира Куросава, капитанът имаше обветрено лице, издут гръден кош, сива коса и черни очи, които пронизваха Нолан. Нишимото бе поне на седемдесет и изглеждаше сякаш в свободното си време се бори с гризлита.

Здрависаха се и Нишимото положи всички усилия да му счупи пръстите. Нолан вплете поглед с неговия и изохка:

— Мамка му.