Брадли Уест
Море от лъжи (31)

30. В бяг

Сряда вечер, 12 март: Сингапур

Нолан пусна компрометирания си домашен компютър да се зарежда и отвори семейния сейф, за да събере в общ пакет допълнителни паспорти и резервни кредитни карти. Отсъствието им трябваше да послужи като лека диверсия. Макар да не можеше да използва безопасно никой от тези документи, щеше да ги продаде в пиратски интернет сайт, а тяхното използване от купувачите щеше да създаде фалшиви следи. Включи резервния предплатен мобилен телефон. Добре батерията му бе почти пълна.

Смяташе, че новият му служебен лаптоп е последното непроследявано устройство, което притежаваше. Само че то можеше — и това със сигурност щеше да се случи — да бъде дистанционно деактивирано във всеки момент. Клекна — бедрата го боляха зверски — и после седна на пода под вграденото бюро в кабинета си. Ако го наблюдаваха, щяха да възприемат това като сигнал да нападнат. Той влезе в имейл акаунта си в TOR, който използваха съвместно с Марк. Нямаше нищо от Уотърман, но имаше имейл от Сергей с тема „Мокри крака“ — код, че посланието му е стигнало до Уотърман. Нолан завърши шифроването и удостоверяването, които преведоха още 10 биткойна от парите на американските данъкоплатци в подложената шепа на Сергей. След това изтри всички следи от кореспонденцията. Макар да бе доволен, че Сергей се е видял с кръщелника му, това извеждаше на преден план дилемата „Джоани/Мей Линг срещу Уотърман“.

Мобилният му иззвъня и той прие повикването, но без да проговаря в микрофона. Пресипнал азиатски женски глас го поздрави с:

— Ало…? Боб Нолан ли е? Здрасти, Боб. Обажда се Мими Чан…

 

 

Мили седна на работното си място и препрати имейла на Нолан. Франк Каултър щеше да лети от Сан Франциско през Сидни за Даруин, преди да се добере до някакво място на име Кунунура в аутбека^[1] на Западна Австралия. Интернет връзката угасна в мига, в който натисна бутона „Изпрати“. Секунди по-късно зад гърба й застанаха двама типове от охраната.

— Милисънт Мукерджи?

— Да.

— Аз съм Джералд Флин, началник на отдела за сигурност. Това е агент Уокър. Моля ви, оставете всичко както си е и проверете дали бюрото ви и всички шкафове са отключени. Предайте ми маркера за достъп и мобилния си телефон. Директор Константайн иска да се явите в кабинета му незабавно.

Това не звучеше добре. Агент Уокър вече се бе настанил на стола й и превърташе съдържанието на пощенската й кутия „Входящи“.

Когато тръгна, в помещението се разнесе хор от шепот на хора.

 

 

Може да играеш само с картите, които са ти раздадени, а в момента той държеше картата „Китай“. Камерите можеха да вървят по дяволите — той извади трите примамки, в които държеше microSD картите. Две отидоха в джоба на панталона му. Нолан бе доволен, че бе имал предвидливостта да сложи пластмасови капачки на кукичките. Изчовърка от кухината на третата стръв малката схема и я запечати с две малки пластмасови пликчета тип „зип-лок“, като онези, които използват търговците на скъпоценни камъни.

Регистрира се в лаптопа на Компанията за последен път и написа кратък имейл до семейството си. Може би щеше да го прочете единствено Бърт. Какво друго можеше да напише, освен че е разкрил истината за МН370 и че в резултат на това засега ЦРУ го преследва като престъпник? Написа в края „Ще помогна, когато мога, но се опасявам, че засега не бива да разчитате много на мен. Обичам ви“. Чувството за безпомощност щеше да го разкъса, когато завърши по този жалък начин. Закле се да направи повече, отколкото обещава.

Прегледа пощенската си кутия. Все още не бе получил от Хекър записите на разпитите. Толкова ли много искаше за човек, който от днес може би вече нямаше служебна кариера? На екрана се появи съобщение за получаване на имейл от Мили с предупреждението, че ще се самоизтрие след 10 секунди. Австралия? Какво, по дяволите, щеше да прави Каултър в място като Кунунура? Щеше да разбере, ако отиваше например в Пърт, където бе базиран екипът за издирване на МН370. Кунунура бе навътре в сушата и далече от офисите на сродната на ЦРУ агенция АРС^[2] или другата АСБР^[3], която бе подобна на ФБР. Кунунура бе на границата на марсианския пейзаж, известен под името Кимбърли^[4], така че едва ли ставаше дума за междуведомствен голф турнир, докарал Каултър през целия Пасифик.

Какви ли бяха намеренията му?

Нолан отлепи външния диск с обем един терабайт от гърба на лазерния принтер, монтиран в празно място на библиотеката. Той беше със специален USB кабел и с маскиран като невинно приложение софтуер за защита. Ако някой не издърпаше принтера от мястото му, нямаше как да се разбере, че използва резервен архивен диск съвместно с лазерния принтер през споделен USB порт. Пусна диска в раницата си за път. Следващата задача беше да извади от обръщение домашния настолен компютър. Отвори внимателно корпуса и свали блока на твърдия диск. Направи същото и с лаптопа Dell на ЦРУ, което го забави малко повече заради малките винтчета на задния капак. Под умивалника в банята имаше контейнер със солна киселина за именно този случай. Той отвори широко прозорците на банята, намокри носната си кърпичка и я сложи върху устата и носа си. Сложи един до друг двата твърди диска в умивалника. Изля киселината върху корпусите им, докато не ги покри изцяло с изпускащата отровни пари течност. Излезе заднешком от банята, затвори вратата и пое с облекчение глътка свеж въздух.

Извади сим картата и батерията от мобилния си телефон и хвърли в раницата хавайска риза, чиста тениска, бельо и чорапи. Помисли и добави тоалетен несесер бизнес класа. Беше време за шоу!

 

 

Флин избута Мили в кабинета на Константайн, където пред бюрото на ДЦ стояха Мелиса и двама стажант-адвокати, които Мили не познаваше. Константайн я изгледа смръщено.

— Кой ти разреши да използваш удостоверителните данни за достъп до бази данни, защитени с гриф СС/СИСРС?

— Никой, сър. Само той.

— Значи той ти е заповядал да направиш това търсене и е споделил с теб паролите си — констатира Мелиса. — А биометрията?

— Биометричната защита още не беше активирана на новия му лаптоп. Той ми нареди да извърша търсенето. Аз самата дори не бих се сетила да гледам във файлове отпреди трийсет години. Но Боб преследва призраци.

— Ти не беше ли най-големият фен на Боб? — попита Мелиса.

— Бях до днес, когато разбрах, че е изменник.

 

 

Слезе в кухнята. Прислужничката беше в задния двор и миеше с маркуч плочките. Потърси в чекмеджетата и намери пластмасово фолио, с което обви в няколко слоя малките пакетчета с microSD картата. Сложи обвитата карта, не по-голяма от копче за панталон, откъм залепящата страна на квадратче изолирбанд. След това залепи преносимия си „пенсионен план“ на вътрешната страна на непрозрачна пластмасова бутилка за вода близо до горната част, където гърлото леко се разширяваше. Приглади с пръст краищата, за да се увери, че опаковката е херметична.

— Хуанила, би ли дошла?

— Да, господине.

— Излизам да покарам, но няма да казваш на никого, че съм взел колелото. Разбра ли ме?

Господинът изглеждаше страховит като умряла овца. Това сигурно бе свързано с пищната индийка, която бе оправил в леглото си преди две нощи.

— Да, господине. И тя му подаде ръкавиците за каране на велосипед и каската от плота, на който бяха оставени да се проветрят.

— Искам още нещо от теб. Не питай защо… просто го направи. Отключи предната врата. Качи се в кабинета ми и бавно преброй до шейсет. След това искам да изкрещиш с всички сили, пет пъти последователно. После остани в спалнята. Някакви мъже ще дойдат и ще се качат при теб. Ще ти задават въпроси. Кажи им, че съм излязъл, но не споменавай и дума за колелото. Просто им кажи, че нямаш представа къде съм отишъл.

— Господине?

— Качвай се горе, Хуанила, и крещи! Крещи, ако искаш някога да видиш мен или мадам отново живи. Крещи, сякаш животът ни зависи от това!

Може би все пак не беше свързано с новата приятелка на господина.

— Да, господине.

— Хубаво. И помни, че първо трябва да преброиш до шейсет.

Той метна раницата на гърба си и си сложи каската и ръкавиците. Излезе през вратата на кухнята и едва не се изтърси на сапунисаните мокри плочки. Свали велосипеда от окачалката под стрехата и сложи бутилката за вода в скобата за нея. С известно усилие успя да вдигне колелото на стената, отделяща къщата от проклетата отточна канавка, през която беше минавал вече два пъти. С мъка се прехвърли, свали го, после го забута по канавката, докато не стигна до стената, която бе избрал в понеделник при бягството си. Не вдигна много шум, а най-хубавото беше, че никой не видя през прозореца си смешния бял с планинския байк.

Наблизо някой се разкрещя пронизително.

 

 

— Нолан има копие на файловете, които Уотърман е откраднал от АНС? — Дори Константайн бе искрено изненадан.

— Вчера по обяд ми каза, че ги държи на сигурно място заради Марк Уотърман. Щях да ви кажа. Исках първо да свърша с откриването къде е Франк Каултър, за да не ме накаже Нолан, в случай че не се видим с него или вие не ми повярвате.

„Лъжлива кучка“, помисли си Флин.

— Шефе, видях записа на разговора им на обяд в столовата. Изобщо не е станало дума за АНС или Уотърман.

— Каза ми го на път за столовата. — Мили изгледа умолително първо Флин, пред когото тези номера не минаваха, после Константайн.

Константайн погледна Шонстайн и го попита:

— Имаме ли достатъчно за обоснован арест? — Бившият отличник на Колумбийския правен факултет кимна. — Добре. — Константайн се обърна към Флин и нареди: — Обади се на екипа за проследяване и им кажи да задържат Нолан в дома му. След това изпрати там ДВС за формалностите.

Флин взе слушалката на стационарния телефон на Константайн и набра номер.

Константайн също не вярваше на приказките на Мили.

— Моури, прочети на госпожица Мукерджи правата й. Ще трябва да я разпитаме официално. Може би тя ще има повече късмет на полиграфа от двамата руснаци тази сутрин.

На Мили й призля. С кариерата й бе свършено, а Боб отиваше в затвора. Защо бе изтърсила това?

Дик сложи ръка върху микрофона.

— Дик, те вече са в къщата на Нолан. Чули са прислужницата да пищи. Него го няма. Кабинетът е с краката нагоре, а твърдите дискове на лаптопа и домашния му компютър са в мивка, залети с киселина.

— Проклятие! Пусни заповед за арест на Нолан през сингапурската полиция. Уведоми Центъра за идентифициране на терористи^[5], че арестът му е с висок приоритет, и го добави в списъка за забрана за качване на самолет. Изкарай всички налични агенти на улицата. Искам копия на всичките му обаждания, независимо от какъв източник са снети. Имаме ли видеонаблюдение?

— Не, Колинс го свърза само за аудио и данни. Не се безпокой, ще го заловим. До десет минути ще имаме кордон с радиус три километра. Ще поискам от полицията да алармират и компаниите за таксита — каза Флин.

Стомахът на Мили се сви на топка. Тя простена, хвана се през корема с две ръце и започна да се клати напред-назад на стола. Флин погледна Константайн.

— Трябва да прочетеш разпечатката от обяд. Нолан като че ли има твърдо доказателство за сегашна или в миналото намеса на ЦРУ в кашата с МН370. Знаеш, че в Надзора има копие на всички стенограми, но се съмнявам, че са прочели нещо, иначе досега щяха да са ти се обадили.

Константайн се завъртя към компютъра си и провери списъка на имейлите си. Вдигна поглед и каза:

— Нямам нищо.

Мили продължаваше да седи, хванала се през корема и намръщена. Шонстайн изглеждаше притеснен и чакаше Константайн да направи нещо.

— Иди в Надзора и вземи разпечатката, ако е още там реши Константайн.

Шонстайн примигна и се извърна. Мили стана, стиснала зъби. В стаята се възцари тишина.

 

 

След като заобиколи съседската къща, Нолан свали резето на портичката от ковано желязо на алеята за коли, излезе и я затвори, без да го усети нито човек, нито животно. Вече се бе мръкнало. Нолан може и да гонеше 55-те, но бе бърз велосипедист благодарение на редовните си излизания по основните артерии на Сингапур и кръстосванията из хълмистия парк на няколко километра от квартала. Беше преценил, че Хуанила ще запази тайната му не повече от пет минути. Натисна педалите с всички сили и след пет минути бе във вече почти безлюдния кампус на Националния университет на Сингапур. След още пет минути въртене на педалите нагоре вече се намираше на Насим Роуд. На тази тиха и скъпа улица имаше много посолства, в това число руското. Ако наблюдателите им си вършеха работата съвестно, камерите им можеше да го засекат. Колкото и малко вероятно да бе това, той държеше главата си наведена и продължаваше да се носи напред.

След десет минути вече бе пред „Орчард Тауърс“ — основния бар на проститутките. Мястото му бе добре познато от мазето до четвъртия етаж — беше изпил тук доста бири, да не говорим за ласките, които бе получил по време на наложеното му от Джоани трийсетмесечно секс ембарго в периода след Мелиса. Макар някои момичета да го познаваха лично, както и управителката, и да можеха да го разпознаят при очна ставка, в 19:30 те сигурно още си оправяха грима. Елитните момичета пък не идваха на работа преди девет. Тяхната клиентела трябваше да се нахрани и напои добре, преди да изпита нужда да бъде утешена и изчукана. Нолан закопча колелото с верига на най-тъмното място до паркинга.

Качи се по задните стълби и стигна задъхан на петия етаж. Това бе над демаркационната линия за разврат — четвърти етаж. Наемателите на пети етаж бяха вносители, агенти по маркетинг, някой и друг управител на собственост и малко на брой счетоводни къщи с по двама собственици. Вратата от синя стомана с шпионка и автоматична ключалка в дъното на коридора винаги го бе очаровала: там бе незаконната „Райска пътека“ — единственият по рода си публичен дом в административната част на „Орчард Тауърс“. Беше идвал тук пет-шест пъти след настъпването на ледниковата епоха в брака му. Как успяваше да се крие пред погледите на всички, винаги бе загадка. Той чукна два пъти с кокалчетата на пръстите си, преброи наум до две и повтори почукването. Вратата отвори мама-сан Линда Леонг.

— Господин Гладстоун! Заповядайте, влезте. Да ви предложа ли компания, или първо искате да се освежите?

Тя може и да бе над четирийсетте, но имаше разкошно тяло благодарение на диетата и скъпата електрошокова терапия два пъти седмично. Нолан прекрасно разбираше как тази жена продължава да взема по 600 сингапурски долара на нощ, докато стандартната тарифа бе 400. Линда Устата имаше външния вид, способността да води разтвор и стимулиращите сексуални техники, които петдесетгодишните женени мъже намираха за безценни.

— Можа ли да купиш нещата, които поисках? — попита той.

— Разбира се. В стаята са, заедно с рестото. Искаш ли момиче за компания?

— Може би по-късно. Сега искам да си почина.

— Е, предплатил си за до полунощ, така че разполагаш с много време. Натисни бутона до леглото, когато ти се прииска нещо. Каквото и да е…

Нолан затвори вратата и завъртя два пъти топката. Вдигна слушалката на телефона до леглото и набра мобилния на Мими Чан. Сигурно подслушваха, но той нямаше алтернатива.

Ю Кайли отговори с глас на прелъстителка:

— Ало?

— Мими? Аз съм. Виж… има промяна на мястото и часа. Нека се срещнем в „Орчард Тауърс“, апартамент №05-01. Вратата е метална, в тъмносиньо, без надписи. Има само шпионка. Попитай за мадам Леонг, а нея за господин Гладстоун.

— Говориш така, сякаш имаш неприятности — измърка Кайли.

— Няма време. Ела до половин час, ако можеш.

— Вече изгарям от нетърпение — увери го тя и затвори.

Един час четене на досието на Нолан бе разкрил, че той бе имал семейно прегрешение и бе показал предразположеност да се навърта по баровете с момичета из цяла Азия. Може би щеше да успее да го заинтригува. Във всички случаи щеше да направи всичко нужно наставникът й Лю да възвърне влиянието си. Вдигна слушалката на служебния си телефон за защитена връзка и набра номер в Пекин, докато правеше справка в картите на Гугъл къде се намира „Орчард Тауърс“.

Неизменна физическа характеристика на Нолан бяха мустаците в стил Уайът Ърп, които за двайсет години се бяха променили от черни през прошарени до днешните металносиви. С дадените му от Линда ножици му трябваше по-малко от минута, за да ги скъси до дължина, която лесно можеше да се избръсне. След това извади старата машинка за подстригване на Бърт от дните му на командос в сингапурската армия, настрои я на „две“ и се острига. Получената сива четина не го подмлади. Черната боя за коса помогна, но веждите се оказаха голяма досада. Последен щрих в преобразяването му бе раздялата с очните лещи, които смени с изработените по рецепта дизайнерски очила с черна рамка, които имаше отдавна, но рядко слагаше.

Тези мерки щяха да му спечелят не повече от пет минути, ако се окажеше пред обективите на камери, подаващи изображения на компютри с най-съвременния софтуер за лицево разпознаване под надзора на обучени оператори. На него обаче му трябваше да заблуди средностатистическите охранители, които вероятно не бяха виждали старата му снимка от ЦРУ, да не говорим за новия му външен вид.

А чартърът на „Харкорт Авиейшън“ трябваше да го чака на летище Селетар.