Брадли Уест
Море от лъжи (17)

16. Точно попадение

Понеделник преди обяд, 10 март: Рангун, Южен Китай, Сингапур

— Ти ли си, Боб? — чу се гласът на Хекър по лошата връзка. — Телър се опита да убие Софи и Си Джей! Шофирал е Дара. Той е убит, но е спасил живота им. Били са на път за занималнята преди около два часа. Когато спрели пред училището, някакъв снайперист открил огън през предното стъкло. Слава богу, не улучил Софи, но куршумът се забил в гърдите на Дара. Той успял да се измъкне, карал може би километър, преди да издъхне на някакво кръстовище. Цяло чудо е, че няма други жертви. Софи и Си Джей са в Дъбърн Парк, в апартамента. И Травис е там. Казва, че е изумен, че Дара е останал в съзнание, да не говорим, че е успял да кара колата с фатална рана в гърдите. Докторът трябваше да даде на Софи успокоително… тя беше в истерия.

— Боже! Сигурен ли си, че всичко друго е наред?

— Всички са наред, с изключение на Дара. Умрял е малко преди Дъбърн Парк. Герой… истински герой! — Гласът на Хекър се пречупи. — Кучият син Телър нападна семейството ми! Този човек няма чест. Направи нещата между нас лични и сега се заклевам да се изправя над трупа му!

Нолан долови гнева му.

— Опитай да се успокоиш. Помни, Телър е умен. Щом е опитал да удари семейството ти, значи сте по петите му. Това означава, че още не е извел приоритетните си цели извън страната, може би дори извън Рангун. Не губи сега концентрация и разбери какво крие той.

— Трябват ми хора. Спешно, веднага! Сегашният ми екип е изтощен… да не говоря, че имам загинали и ранени. Подкупихме местните да издадат на Зея фалшив паспорт и днес по-късно той ще замине за Тайланд. Но очаквам помощ. Току-що говорих по телефона. Насам са изпратени войници на редовна служба, както и наемни от състава на специалните сили в Пакистан и Афганистан. Говоря за настоящи или бивши от специалните операции като Райдър. Обадих се на всеки, който ми дължи нещо, и Райдър подбра хората един по един. Ще пристигнат тук до утре сутринта и тогава… господ да му е на помощ на Телър! Райдър дори привлече двама „Делта“. — Хекър нямаше да се откаже от вендетата срещу Телър въпреки съвета на Нолан.

— Разбра ли за радиоактивната чанта? — попита Нолан.

— Да, това е другото, за което ти се обаждам. За какво, по дяволите, става дума? Мръсна бомба? Атомна бомба в куфарче? Матюс пое разследването на Писта-1. УБН няма работа със случаи, свързани с разпадащ се материал. Но понеже трябва да обуздавам цял куп типове, които мечтаят да разбиват врати, какво предлагаш?

— Намери им гайгерови броячи, детектори на повишени нива на радиация, сцинтилационни броячи и използвай всичките си връзки, за да забавиш отплаването на всеки контейнеровоз, докато не му проверите каргото. Ако успеете да блокирате пристанището, ще имаме шанс да намерим радиоактивния товар на Телър.

— Добра идея. Точно в момента Мартин обсъжда с министъра на вътрешните работи опасността за децата и племенниците на висши държавни служители да учат в Америка. Ще помоли Обама за съдействие. АНС обаче още не са ни уведомили какво има в компютрите на „Хъчинсън Интернешънъл“. Или не знаят, или не казват.

— Забрави АНС. След Уотърман, АНС се плаши от собствената си сянка. Ако Мартин успее да организира обаждане от Обама, използвайте го, за да затворите всички терминали за контейнери, докато не преслушате всеки сандък за експорт. Ако приоритетните цели вече не са се измъкнали, според мен чакат на изхода. Търсенето не би трябвало да ви отнеме дълго, но ще се наложи да вкарате експерти по атомна физика. Екипите, които разчистваха Фукушима, или Министерството на енергетиката имат този опит. Но ако решиш да го правиш, трябва да побързаш.

— Ще го направим. Ще го закова този маниак. Представяш ли си?! Да нападне майка и малко дете!

— Не е така, Сам. Хората му могат да стрелят като Травис. Искал е да рани Дара и да върже всички в УБН, за да ви отклони от следата. Ако Телър наистина е искал да убие жена ти и сина ти тази сутрин, сега те щяха да са мъртви. Не се отклонявай от приоритетните цели!

— Господи, Боб! Този свят е полудял… В него има хора, които мислят като теб и Телър.

— В снощния ми имейл споменах за мангостините. На борда на МН370 е имало четири сандъка. Сигурен съм, че плодовете, за които Травис казва, че Хани и Зея са намерили в изгорялата сграда, ще се окажат мангостини. Телър е разтоварил мангостините, за да стигне до нужното му карго, и не си е направил труда — а може да не е имал време — да ги натовари обратно, преди самолетът да излети. Зарязал ги е и опожарил всичко.

— Може да си надушил нещо. Ще се опитам да затворя терминала за контейнери. И лично ще ида там.

— Внимавай. Ако отидеш на терминала, вероятно е Телър да те нападне и този път стрелците му няма да се целят в шофьора.

— Имам изненада за Телър. Трябваше да си продам душата, но се сдобихме с копия на кадровите досиета в „Златният слон“ е двайсет и седем имена, карти за самоличност и снимки на всички, наети на работа в групата за охрана. Хората ни се поразровиха и се оказа, че всички са бивши военни, като повечето идват от бирманските специални сили. Обадих се на Зо и той вече пътува към Рангун с най-добрите си хора. Зо познава няколко надеждни местни старши полицаи, на които можем да разчитаме. Ще му дадем досиетата и ще му поставя задача да неутрализира колкото може повече от наемниците на Телър. Ако не успее, ще задържим семействата им. Тази игра може да се играе от двама. Помолих приятелите ни в Сингапур да се грижат за теб. Сега трябва да затварям.

И линията заглъхна, преди Нолан да е успял да попита какво означава последното. Нолан бе пропуснал да разкаже частта „Хотелската стая на Мили бе претършувана от агенти на ФСС на разсъмване“. Този взлом, разбира се, нямаше нищо общо с Телър, но имаше всичко общо с това, че Уотърман бе продал Нолан. Ако по-късно трябваше да обяснява пропуска в разказа си, щеше да се оправдае с умората.

— Боб? Боб…? По дяволите, гласовата му поща е! — Джоани тайничко бе доволна, че той не й бе вдигнал. Остави му съобщение: — Спешно трябва да говоря с теб. Снощи ме заключиха в стая за разпит и тази сутрин ме разпитваха около час. Искам да напусна Китай, но хората от Министерството на държавната сигурност, които ме разпитваха, ми казаха, че няма да стане. Налага се да дойдеш в Китай и да ме измъкнеш. Провери си имейла. Обичам те. — И Джоани затвори. Все още се намираше в участъка на Бюрото за обществена сигурност, но поне вече не беше в онази ужасна стая и й бяха върнали чантичката. — Добре ли стана? — поиска да се уверя тя.

— Много добре — отговори й разпитващата я жена.

Капанът беше заложен.

Нолан едва не заспа над купичката с нудъли в сектора за хранене на голям мол. Имаше чувството, че не е спал от няколко дни. В магазина за телефони в сутерена електронната сигнализация за поканване на следващия клиент не бе достатъчно силна, за да го задържи буден. Беше към два следобед, когато един млад служител го попита дали си е взел номер. Надписът „В момента се обслужва…“ показваше, че е пропуснал реда си преди деветима души. Младежът го придружи до първото свободно място и благодарение на магията на кредитните карти Нолан скоро държеше нов телефон с наполовина заредена батерия. След двайсетина минути игра с настройките успя да възстанови връзката си с интернет и да включи основните услуги.

Гласовата поща на Джоани го озадачи. Тя знаеше, че не бива да му се обажда при никакви обстоятелства, освен ако не използва анонимен телефон. Това, че МДС я разпитваше, беше несъмнено още по-лошо, но понеже тя не знаеше нищо за работата му, ползата от нея щеше да е минимална… освен ако не им трябваше той… само че с каква цел? Подробното познаване на десетки проекти, имащи за цел проникването в континенталните компютърни мрежи? Наемането на антисоциални хакери, за да се изпробва устойчивостта на киберзащитата им? Това едва ли бяха съществени новини за МДС.

Ключът бе фразата „Обичам те“ в края, преди да затвори. Джоани не бе изричала тези думи цели трийсет месеца, след катастрофалната му връзка с Мелиса. Затоплянето в отношенията им се бе проточило и те едва отскоро бяха започнали да разговарят без напрежение и да излизат като семейство заедно. Така че може би тя наистина го обичаше и сега изразяваше съжаление за неприятностите, които бе създала. Или може би не го обичаше, но искаше да го предупреди… което означаваше, че поне го харесва… А може дори да не го харесваше и искаше да се махне от живота й… Жени! Нолан никога не бе разбирал жените. Но едно бе сигурно — Джоани бе избрала възможно най-лошия момент.

Провери семейния имейл за спешни ситуации на акаунта в Safe-mail. Мей Линг и Бърт кротуваха във вилата в британска Колумбия, прекарвайки времето си в гледане на сателитна телевизия и стари дивидита. Нищо от Джоани. Провери и личния си акаунт в Gmail, където имаше имейл от Джоани: казваше му същото, което бе чул и на гласовата си поща. Вярно, че жена му наближаваше 50-те и вече беше разсеяна, по не до степен да изпрати подобен имейл на леснодостъпен адрес… освен ако не беше под натиск. Само че не беше използвала нито една от уговорените предупредителни думи.

Светна индикаторът за ниско ниво на батерията. Нолан трябваше да презареди… само дето това май се отнасяше до целия му живот. Отиде на опашката за такси и се нареди последен след десетината, които чакаха реда си. Залюля се на крака и помисли, че е на ръба да падне в несвяст. Твърда ръка на рамото му му помогна да запази равновесие. Беше на път да благодари, но ръката го стисна силно и го изведе от опашката.

— Робърт, ние сме стари приятели. Не казвай нищо, само се усмихни. Насочил съм към гръбнака ти пистолет. Продължавай да вървиш…

Съзнанието на Нолан бе толкова замъглено, че дори руският акцент не можа да го изненада. Провлече крака по тротоара към улицата, където в същия момент отби ново черно беемве, серия 5.

— Качвай се отзад — нареди му похитителят и му отвори вратата.

Приближиха се двама добре облечени азиатци с военни осанки и гъвкави тела и дръпнаха Нолан от отворената врата.

— Пусни го, Кирил! — нареди единият.

Нолан отстъпи няколко крачки. Единият от сингапурците бе опрял малък автоматичен пистолет в ребрата на руснака, а с другата си ръка взе доста по-внушителното оръжие от дясната му ръка. Дотича трети азиатец и блокира колата, заставайки пред нея, а четвърти почука на предния десен прозорец с цевта на пистолета си. Вратата послушно се отвори и от нея слезе тип от бялата раса с вдигнати ръце. Мъжете сложиха белезници на двамата и ги накараха да седнат на задната седалка. Двама от сингапурците се качиха отпред и бавно потеглиха, като оставиха другите двама с Нолан. Целият епизод отне двайсетина секунди.

— Имате ли нужда от помощта ми, господа? — бе най-доброто, което Нолан успя да измисли.

— Не, господин Ларсон. Приберете са да си починете. Приятелят ви господин Барлинг пи помоли да се грижим за вас, когато сте извън посолството. Виждаме, че е имал основания. Ще разпитаме онези двамата и ще уведомим УБН какво сме научили.

Двамата си тръгнаха, извадили телефоните си. На Нолан му призля. Тези хора можеше да са само от Министерството на вътрешната сигурност, близки приятели на ЦРУ и ФБР. Ако похитителите му бяха от ФСС и проговореха за подсигуряването на Уотърман, той щеше да влезе в затвора. Огледа се. На десетина метра от него все същите хора продължаваха да чакат на опашката за таксита: или не бяха видели нищо, или, което бе по-вероятно, бяха предпочели да не видят. Не му оставаше нищо, освен да се върне на опашката.

— За къде, сър? — попита го шофьорът, когато след десетина минути седна в таксито.

— Уотън Драйв 142 — каза той. След като Телър бе в Бирма, а руснаците бяха задържани, изглежда, в момента нямаше никой, който да иска да го убие, ако забравеше за МДС, разбира се. Но китайците едва ли бяха изпратили в Сингапур човек, който да го следи, така че домът му бе единственият избор.

— Събуди ме, като пристигнем. Ще дремна за малко…

Нолан бе имал съобразителността да изпрати на Мили есемес с домашния си адрес и късо напомняне „Вечеря в 7 при мен“, преди телефонът му да сдаде багажа.

— Сър… сър? Ако обичате. Единайсет долара. — Нолан плати на шофьора и залитайки изкачи няколкото стъпала до заключената порта на скромния си дом с нескромна ипотека. Идваше тук за трети път през 24-те часа, откакто се бе върнал, но за първи път не му се налагаше да пълзи през отточната канавка, за да влезе. Включи онемелия телефон в зарядното, нагласи алармата на часовника върху нотното шкафче на 18:30 и заспа в мига, в който главата му докосна възглавницата.

Звукът от отварянето на вратата на спалнята го накара да седне стреснат в леглото.

— Кой е? — избърбори той и в съзнанието му се подгониха мисли за убийците на Телър, както и за руски и китайски агенти. После те бяха пометени от по-тревожни видения с участието на дошли да го арестуват хора на ФБР, ЦРУ или ДВС^[1].

Оказа се, че е Хуанила, носеше купчина изгладено пране. Изпусна сгънатите дрехи на пода, изненадана не по-малко от него.

— Преди да замине, мадам ми нареди днес да дойда. Каза, че се прибирате утре.

— Ами… прибрах се по-рано. Няма нищо, остави дрехите ей там, после ще ги подредиш. — Хуанила събра разпилените по пода дрехи, хвърли ги на креслото до леглото и побърза да се оттегли.

В същия момент се включи алармата на часовника — беше точно 18:30. Мили трябваше да дойде в седем… Мили? По дяволите! Нолан изтича до телефона си и видя изпратено от Мили съобщение, че тръгва. И това беше… преди пет минути! Не, това не беше добре. Никак не беше добре. Как, мамка му, щеше да обясни на Джоани, че е забавлявал 26-годишна жена в собствения им дом? При това индийка… Джоани беше сингапурка и между двете раси имаше дълга история на взаимна антипатия. Просперитетът на Сингапур и нулевата толерантност към расовата дискриминация през последните години бяха намалили напрежението, но между двете групи нямаше никаква близост. На всичко отгоре Мили беше наполовина на възрастта на Джоани и с троен размер на гърдите… не, просто не можеше да си представи какво щеше да стане, ако Хуанила проговореше.

И понеже се сети за Джоани… как, по дяволите, щеше да я измъкне от Китай, без да въвлича Компанията? Трябваше му време да го обмисли. Може би след вечеря нямаше да е вече фатално късно.

Служебният му имейл не донесе добри новини: Матюс настояваше за доклада за Писта-1, а Флин с две думи уточняваше развитието след тараша на хотелската стая: „Без следи“. Чантата от УБН вече се намираше във ВМБ в Сембаванг^[2], където американският флот явно имаше лаборатория за работа с радиоактивни материали. От Хекър нямаше ни вест, ни кост, което не бе изненадващо с оглед семейните му неприятности. Сингапурският шеф на УБН бил научил за осуетеното отвличане и настояваше Нолан да се отбие при него утре. Константайн бе одобрил охрана за Мили, докато пребиваваше в Сингапур… чакай малко?! Значи утре сутринта щеше да получи доклад, че Мили е преспала понеделник вечерта в дома на Нолан? Чудесно, просто прекрасно! А какво се бе случило с неговото искане за охрана, в светлината на опита на ФСС или СВР да го отвлекат? Константайн или не знаеше, или не му пукаше.

Задържаните руснаци в момента със сигурност бяха на разпит. Ако проговореха, го чакаше обвинение в държавна измяна за укриването на файловете на АНС, откраднати от Уотърман. Проклятие…! След като бе поспал няколко часа вече разбираше, че дори ясното мислене невинаги е добре дошло.

На долния етаж иззвъня звънецът на вратата. Мили. Хуанила услужливо изчурулика, че ще отвори.

Чакай малко… какво беше казал онзи от МВС на руснака: „Пусни го, Кирил“? Кирил… Сингапурецът знаеше името на руския агент. Това означаваше, че онзи тип или е на работа тук, или не е слязъл от нощния полет от Москва. Значи екипът бе от постоянно намиращата се тук група на СВР, а не командировани за кратко от ФСС, и следователно едва ли знаеше за Робърт Нолан нещо повече от името и снимката му с инструкции да бъде задържан колкото се може по-скоро. Да отвлечеш чужденец посред бял ден насред мола „Сингапур Плаза“ си бе чиста проба акт на отчаяние. Явно не бе имало време да изпратят на СВР каквато и да било помощна информация относно файловете на Уотърман. В такъв случай Нолан можеше спокойно да преспи в дома си още една нощ.