Оноре дьо Балзак
Депутатът от Арси ^[0] (5)

Пета глава
Затруднения на Арсийската управа

В това време множество граждани, избиратели и неизбиратели, стояха на групи пред замъка на Арси, чийто портал е откъм площада, а срещу него се намира вратата на дома на Марионови.

Към този площад водят няколко улици и пътища. На него се намира покрит пазар, а точно срещу замъка, от другата страна на площада, която не е нито павирана, нито настлана с чакъл и където дъждовете бяха успели да направят немалко локви, се простира великолепен булевард, наречен за чест или порицание на арсийските дами „Алея на въздишките“. Това двусмислено наименование по всяка вероятност е рожба на присъщото на тукашните жители остроумие.

Две напречни алеи, засадени със стари и много кичести липи, водят от площада към извит в кръг булевард, невероятно запуснат като всички провинциални места за разходка, където се забелязват много повече спокойно лежащи отпадъци, нежели възбудени пешеходци като в Париж. В самия разгар на пренията, които Ашил Пигу изкусно разпалваше с хладнокръвие и смелост, достойни за оратор в парламента, четирима души се разхождаха под липите на „Алеята на въздишките“. Стигайки до площада, те се спираха сякаш по мълчаливо съгласие и гледаха неспокойните арсийци, които жужаха пред замъка като пчели, устремили се към кошера си. Тези четирима човека съставляваха цялата министерска партия на Арси: околийският, кралският прокурор, неговият помощник и следователят господин Мартене. Председателят на съда, както вече е известно, беше привърженик на по-стария клон на Бурбоните и верен слуга на рода Сен Син.

— Не, не разбирам правителството! — потвърди околийският, като показа тълпата, към която се присъединяваха все нови и нови групи хора. — При такива сериозни обстоятелства да ме оставят без указания!

— В дадения случай вие приличате на мнозина други — с усмивка отвърна Оливие Вине.

— В какво собствено упреквате правителството? — запита кралският прокурор.

— Министерството е в голямо затруднение — продължи младият Мартене, — там знаят, че нашият департамент е, така да се каже, собственост на Келерови и се страхуват да се обявят против тях. Налага се да се държи сметка за единствения човек, който може да се сравни с господин Талейран. Вие би следвало да отправите полицейския комисар не към префекта, а към граф Гондрьовил.

— Но сега — забеляза Фредерик Маре — опозицията надига глава и вие виждате какво е влиянието на полковник Жиге. Нашият кмет, господин Бовизаж, председателствува подготвителното събрание.

— В края на краищата — лукаво забеляза Оливие Вине, като се обърна към околийския — Симон Жиге е ваш приятел, ваш другар от училищната скамейка; той принадлежи към партията на Тиер и вие не рискувате нищо, ако съдействувате за неговото избиране.

— Преди да излезе в оставка, сегашният министър може да ме уволни. Ако човек знае кога приблизително ще го уволнят, никога не знае кога ще го върнат — каза Антонен Гулар.

— Бакалинът Колине!… Ето че шейсет и седмият избирател влиза в дома на полковник Жиге — неочаквано каза господин Мартене, който, продължавайки да бъде верен на професията си счетоводител, броеше избирателите.

— Ако Шарл Келер е правителствен кандидат — отново подхвана Антонен Гулар, — трябваше навреме да ме предупредят, а не да предоставят на Симон Жиге възможност да въздействува на избирателите.

Четиримата мъже бавно стигнаха до края на булеварда, където вече започваше площадът.

— Ето и господин Гролие! — възкликна следователят, като забеляза приближаващия се конник.

Конникът бе полицейският комисар; той отдалеч съгледа представителите на арсийската администрация, застанали на платното, и се отправи към тях.

— Какво ново, господин Гролие? — запита околийският, като се отдели на няколко крачки от останалите, за да поговори с комисаря.

— Господине — каза комисарят тихо, — господин префектът ми нареди да ви съобщя печална новина: виконт Шарл Келер е убит. Известието е пристигнало преди три дни в Париж по телеграфа и двамата господа Келер, граф Дьо Гондрьовил, съпругата на маршал Кариляно, с една дума, цялото семейство от вчера е в Гондрьовил. Абд-ел-Кадир^[1] е преминал в настъпление в Африка и там сега се води кръвопролитна война. Нещастният млад човек бил една от първите жертви на тази война. А що се отнася до изборите, господин префектът ми каза, че ще получите тук, на място, поверителни указания.

— Указания? От кого? — запита околийският.

— Ако знаех, те нямаше да бъдат поверителни — отговори комисарят. — Сам господин префектът не знае нищо. Това ще си остане, ми каза той, тайна между вас и министъра.

И комисарят продължи нататък, забелязал как околийският с доволен вид положи пръст на устните си, за да го накара да замълчи.

— Е, какво ново в префектурата? — запита кралският прокурор, когато Антонен Гулар се върна при тримата чиновници.

— Нищо особено, приятелю — тайнствено отвърна Антонен, като ускори крачка, сякаш бързаше да се отдели от приятелите си.

Оскърбени като че ли от сдържаността на околийския, тримата продължиха, почти без да разговарят, към центъра на площада, когато господин Мартене неочаквано съгледа старата Бовизаж, майка на Филеас, обкръжена от почти всички излезли на площада граждани, на които тя явно разказваше нещо. Един юрист, на име Сино, чиято клиентела бе съставена от роялистите в арсийския окръг и който бе предпочел да не присъствува на събранието у Жиге, се отдели от групата и почти бежешком се отправи към къщата на Марионови, където силно позвъни.

— Какво се е случило? — запита Фредерик Маре, като изпусна лорнета си и показа на околийския и следователя неспокойния Сино.

— Да, случило се е нещо, господа — отвърна Антонен Гулар. — Шарл Келер е убит в Африка, а това събитие дава на Симон Жиге огромни шансове. Вие познавате Арси, тук не може да има друг правителствен кандидат освен Шарл Келер. Всеки друг ще се сблъска с местния патриотизъм…

— И такъв глупак като Жиге сега ще бъде избран! — подхвърли Оливие Вине със смях.

Помощник-прокурорът, млад човек на около двайсет и три години, първороден син на един от най-известните окръжни прокурори, получил назначение след Юлската революция, бе успял да влезе в прокуратурата благодарение влиянието на баща си. Този окръжен прокурор, неизменен депутат на град Провен, бе един от главатарите на Центъра в Камарата. Ето защо синът, чиято майка бе по баща Шаржбьоф, се отличаваше и в службата, и в живота с голяма самоувереност, дължима на бащиния му обществен кредит. Той изказваше преценките си за хората и за нещата без всякакво стеснение, тъй като се надяваше да не се задържи в Арси и да стане в скоро време кралски прокурор във Версай, сигурно стъпало към съдебна длъжност в Париж.

Свободното държане на младия Вине и своеобразната съдийска надутост, породена от увереността, че ще направи кариера, дразнеха Фредерик Маре, толкова повече, че този негов подчинен обладаваше остър ум, даващ му известно основание за подобни претенции. Кралският прокурор, човек на четиридесет години, употребил по време на Реставрацията шест години, за да се сдобие с длъжността пръв помощник и когото Юлската революция бе забравила в арсийската прокуратура, въпреки неговите осемнайсет хиляди франка рента, постоянно се колебаеше между желанието да заслужи благоволението на окръжния прокурор, който днес-утре можеше да стане министър на правосъдието като много други юристи-депутати, и необходимостта да запази достойнството си.

Оливие Вине, мършав блондин, с безцветна физиономия, оживена от зеленикави лукави очи, принадлежеше към тези млади насмешливци и любители на удоволствия, които обаче умеят да си придават сериозен, високомерен и педантичен вид, какъвто обикновено придобиват юристите на съдийската маса.

Едрият, дебел и важен кралски прокурор през последните няколко дни най-после намисли как да излезе наглава с този непоносим Вине — реши да се държи с него като баща с разглезено дете.

— Оливие — обърна се той към подчинения си, потупвайки го по рамото, — вие сте далновиден човек и сигурно разбирате, че високоуважаемият господин Жиге има шанс да стане депутат. Бихте могли да кажете тежката си дума и пред жителите на Арси, а не само сред приятели.

— Има настроение срещу Жиге — забеляза на свой ред господин Мартене.

Този добър млад човек, на вид твърде тромав, но всъщност много способен, син на провенски лекар, дължеше назначението си на окръжния прокурор Вине, който дълги години се занимаваше с адвокатура в Провен и покровителствуваше жителите му така, както Гондрьовил — тези на Арси.

— Какво? — запита Антонен.

— Местният патриотизъм е безогледен срещу всеки, когото налагат на избирателите — обясни съдията, — но ако нашите скъпи арсийци успеят да издигнат едного от своите, ревността и завистта ще се окажат по-силни дори от този патриотизъм.

— Всичко това е съвсем ясно — забеляза кралският прокурор, — така е… Ако съберете петдесет гласа за правителствената партия, много вероятно е да се окажете господар на местните избори — добави той, като погледна Антонен Гулар.

— Достатъчно е да противопоставите на Симон Жиге такъв един кандидат — каза Оливие Вине.

По лицето на околийския пробягна израз на явно удоволствие, който не можа да убегне от тримата му приятели, с които впрочем се разбираше така добре. И четиримата бяха ергени, всички достатъчно състоятелни, и от самото начало бяха образували нещо като съюз, за да се спасят от провинциалната скука. Впрочем тримата чиновници бяха вече забелязали особената завист, която Жиге извикваше у Гулар и която ще стане ясна, когато хвърлим бърз поглед върху предишните им отношения.

Син на бивш слуга в дома Симьоз, забогатял чрез закупуване на национални имущества, Антонен Гулар бе, както и Симон Жиге, роден в Арси. Баща му, старецът Гулар, бе напуснал абатството Валпрьо (изопачен изговор на Вал-де-Пре), за да стане жител на Арси, и бе изпратил Антонен в императорския лицей, където полковник Жиге вече бе настанил сина си Симон. Двамата земляци, оказвайки се и съученици, по-късно заедно завършиха право в Париж и продължиха да дружат, отдавайки се на младежки развлечения. Когато впоследствие тръгнаха по различни пътища, двамата младежи си обещаха взаимна поддръжка в общественото им утвърждаване. Но съдбата поиска да ги направи съперници. Въпреки доста положителните качества на Антонен, въпреки кръста на Почетния легион, който граф Дьо Гондрьовил бе издействувал на баща му вместо повишение и благодарение на който търговията му процъфтяваше, вежливо му бяха отказали, когато шест месеца преди деня, в който тази история започна, Антонен се бе представил тайно на госпожа Бовизаж и бе предложил ръката и сърцето си на дъщеря й.

Подобни опити не остават за дълго тайна в провинцията. Кралският прокурор Фредерик Маре, който като Антонен Гулар притежаваше и състояние, и орденска лента, преди три години също бе получил отказ под предлог твърде голямата разлика в годините.

Ето защо околийският началник и кралският прокурор свеждаха отношението си към Бовизаж до хладна учтивост, а в тесен кръг им се надсмиваха. И сега, разхождайки се по градския площад, те споделяха догадките си за тайните замисли на Симон Жиге, тъй като едва предишния ден бяха узнали за надеждите на госпожа Марион. Обединяваше ги чувството, описано в „Кучето на градинаря“: всеки скришом бе решил на всяка цена да попречи на адвоката да се ожени за богатата наследница, чиято ръка му бе отказана.

— Дай Боже да се видя съдия-изпълнител на изборите — продължи околийският — и граф Дьо Гондрьовил да ме назначи за префект, защото и аз не повече от вас желая да остана в Арси, макар да съм роден тук.

— Имате добър случай да станете депутат, драги мой — каза Оливие Вине, като погледна Марс. — Обърнете се към баща ми, който вероятно след няколко часа ще пристигне в Провен и чие ще го помолим да ви издигне като правителствен кандидат.

— Спрете, моля — прекъсна го Антонен, — министерството има свои съображения по изборите в Арси.

— Хайде де! Но има две министерства: едно, което смята, че прави изборите, и друго, което смята, че се възползува от тях — забеляза Вине.

— Нека не усложняваме трудностите на Антонен — отвърна Фредерик Маре, като смигна на помощника си.

Прекосили „Алеята на въздишките“, четиримата магистрати бяха вече на площада, но като забелязаха Пупар да излиза от госпожа Марион, продължиха да вървят и се спряха пред гостилницата „Катъра“. В следващата минута от вратата на госпожа Марион се изсипаха шейсет и седем конспиратори.

— Значи все пак влязохте в тази къща — каза Антонен Гулар на Пупар, като му показа градинската ограда на Марионови, която се простираше покрай бриенския път, срещу конюшните на „Катъра“.

— Там вече няма да ходя, господин околийски — отвърна гостилничарят; — синът на господин Келер умря и аз няма какво да правя при тях. На господа било угодно да освободи това място…

— Е, Пигу, как мина? — запита Оливие Вине нотариуса, като видя да се задава цялата опозиция от събранието у Марионови.

— Не лошо — отвърна Пигу, чието мокро от пот чело свидетелствуваше за усилията му. — Сино ни съобщи новината, която помири всички. С изключение на петима отцепници: Пупар, дядо ми, Моло, Сино и аз — всички дадоха обет като на клетва при „игра на топка“^[2] да положат върховни усилия, за да осигурят победата на Симон Жиге, в чието лице вече имам смъртен враг. О, ние с него хубаво се счепкахме! Аз всячески подстрекавах поддръжниците на Жиге да бълват огън срещу Гондрьовил. Сега вече старият граф ще бъде на моя страна. Не по-късно от утре той ще узнае всичко, което казаха за него — за лихварството и за подлостите му — така наречените патриоти на Арси, които жадуват да се избавят от покровителството му или, както те се изразяват, от игото му.

— Това ще рече единодушие — със смях забеляза Оливие Вине.

— За един ден — допълни господин Мартене.

— О! — извика Пигу. — Всеобщото съкровено желание на арсийци е да си изберат земляк. Кого искате да противопоставим на Симон Жиге, човек, който употреби два часа, за да обясни думата „прогрес“?

— Ще потърсим стария Гревен — каза околийският.

— У него няма честолюбие — отвърна Пигу, — но преди всичко трябва да се посъветваме с граф Дьо Гондрьовил. Погледнете как почтително изпраща Симон този позлатен тъпак Бовизаж — каза той, като посочи адвоката, който държеше под ръка кмета и му шепнеше нещо на ухото. Бовизаж се кланяше наляво и надясно, поздравяваше всички, които го гледаха, с такова почитание, с каквото провинциалистите се отнасят към най-богатия човек в града им.

— Докарва му се като на тъст и кмет — додаде Вине.

— О, напразно му се подмазва — отвърна Пигу, доловил скритата в тази шега мисъл на помощника. — Съгласието на Сесил не зависи нито от бащата, нито от майката.

— Е тогава от кого?

— От моя бивш господар. Дори ако изберат Симон за депутат на Арси, той пак няма да спечели симпатиите на всички негови жители.

Както и да разпитваха Пигу околийският и Фредерик Маре, хитрият нотариус не поиска да им изясни думите си, които им говореха за предстоящи събития и за известно познаване на плановете на семейство Бовизаж.

Целият град се беше раздвижил не само поради скръбната новина, разтърсила семейство Гондрьовил, но така също и вследствие важното решение, взето в дома Жиге, където в това време трима слуги и госпожа Марион усилено работеха, за да приготвят всичко за обичайния вечерен прием на гостите, които от любопитство сигурно щяха да бъдат многобройни.