Оноре дьо Балзак
Депутатът от Арси ^[0] (14)

Четиринадесета глава
Кандидатът губи един глас

В тази минута Симон Жиге, който току-що бе престанал да се кланя и да любезничи с всички влиятелни хора в Арси и вече бе сигурен в избирането си, се присъедини към кръга около Сесил и госпожица Моло. Беше вече доста късно. Минаваше десет часът. Изгълтали сума сладки, оранжади, пунш, лимонади и всякакви други напитки, гостите, които бяха дошли в дома на госпожа Марион изключително от политически съображения и се чувствуваха неудобно в това прекалено аристократично за тях общество, започнаха бързо да се разотиват, толкова повече, че не бяха свикнали да си лягат така късно. Остана тесен кръг от свои, близки хора. Симон Жиге се надяваше, че сега най-после ще може да си поговори със Сесил и отправи към нея поглед на победител. Сесил се почувствува засегната от този поглед.

— Ти, драги — каза Антонен на Симон, забелязал тържествуващото изражение по лицето на приятеля си, — идваш при нас в момент, когато всички арсийци окончателно се побъркаха.

— Да, да, окончателно… — потвърди Ернестин, която Сесил незабелязано смушка по лакътя. — Сесил и аз загубихме ума си по непознатия, ние просто ще го разкъсаме!

— Първо, той не е непознат — заяви Сесил, — ние знаем, че е граф.

— Някой мошеник! — презрително каза Симон Жиге.

— А вие, господин Симон, бихте ли си позволили — нахвърли се на него с възмущение Сесил — да кажете това в лицето на човек, при когото принцеса Дьо Кадинян изпраща свои хора и който сега обядва в Гондрьовил, а довечера ще бъде у маркиза Дьо Сен Син?

В гласа на Сесил имаше такова негодувание, такава подчертана рязкост, че Симон съвсем се обърка.

— Ах, госпожице — намеси се Оливие Вине, — ако всички ние си казваме в лицето това, което си говорим зад гърба, какво общество ще имаме… Удоволствията на обществото, особено в провинцията, се свеждат до едно — да злословим едни за други…

— Господин Симон ревнува, на него не му се нрави възхищението ти от непознатия граф — каза Ернестин.

— Струва ми се — възрази Сесил, — че господин Симон няма никакво право да ме ревнува заради чувствата ми към когото и да било.

След тези думи, казани с напълно унищожителен тон, Сесил стана от мястото си; всички се раздвижиха да й сторят път, а тя се отправи през салона към майка си, която пресмяташе печалбите си от завършената партия вист.

— Миличка моя! — извика госпожа Марион, догонвайки богатата наследница. — Струва ми се, че сте твърде жестока към моя беден Симон!

— Какво е направило това малко котенце? — запита госпожа Бовизаж.

— Мамо, господин Симон оскърби моя непознат — нарече го мошеник.

Симон тръгна след леля си и заедно с нея се спря пред игралната маса. И така, четирите действуващи лица, чиито интереси бяха толкова сериозни, се събраха заедно в средата на салона: Сесил с майка си — от едната страна на масата, и госпожа Марион с племенника си — от другата.

— Всъщност, госпожо — заговори Симон Жиге, — само този, който непременно иска да се скара, може да се обиди от това, което казах за господина, за когото сега говори целият град и който е на квартира в „Катъра“.

— Да не би да мислите, че той се готви да ви съперничи? — закачливо подхвърли госпожа Бовизаж.

— Аз, разбира се, никога не бих му простил, ако стане причина и за най-малкото недоразумение между госпожица Сесил и мен — каза кандидатът, като гледаше с умоляващ поглед младата девойка.

— Вашият тон, господине, беше толкова рязък, когато изричахте присъдата си, че веднага си казах: този човек ще бъде ужасен деспот. И вие сте прав; щом се готвите да ставате министър, трябва да бъдете рязък…

Междувременно госпожа Марион хвана под ръка госпожа Бовизаж и я поведе към дивана. Останала сама, Сесил веднага се върна към групата си, не желаейки да слуша онова, което Симон се готвеше да й каже. Озовал се в преглупаво положение, сам-самичък край празната маса, депутатският кандидат машинално започна да размества разхвърляните по сукното жетони.

— Понякога фишовете носят утешение — забеляза Оливие Вине, който отдалеч наблюдаваше сценката. И макар това да бе казано с половин глас, Сесил чу всичко и високо се изсмя.

— Виждате, скъпа приятелко — тихичко уговаряше госпожа Марион госпожа Бовизаж, — сега вече нищо не може да попречи на избирането на моя племенник.

— Аз от сърце се радвам и за вас, и за Камарата на депутатите — отвърна Северин.

— Моят племенник, драга, ще отиде далеч… И ето защо: неговото състояние — това, което ще получи от баща си, и моето — ще му осигури около трийсет хиляди франка доход; а когато човек е депутат и има такова състояние, може да разчита на всичко…

— Ние ще сме във възторг, госпожо, и искрено му желаем всякакви успехи на политическото поприще. Но…

— Аз не искам от вас отговор! — живо прекъсна приятелката си госпожа Марион. — Само ви моля да помислите върху това предложение. Подхождат ли си нашите деца? Можем ли да ги оженим?… Ще живеем в Париж по време на сесията и кой знае, може би депутатът от Арси с време ще се издигне на висок пост… Вижте каква кариера направи господин Вине от Провен! Всички осъждаха госпожица Шаржбьоф, когато се омъжи за него, а ето сега тя скоро ще стане жена на министър и господин Вине, стига да поиска, веднага ще стане пер на Франция.

— Госпожо, не е в моята власт да омъжа дъщеря си по свой вкус. Първо, и баща й, и аз сме й предоставили пълна свобода на избора. Дори ако намисли да се омъжи за непознатия, стига само да е порядъчен човек, ние няма да й откажем съгласието си. И второ, Сесил напълно зависи от дядо си, той ще й даде при сключването на брака къща в Париж — бившия дом на Босеан, който е закупил за нас преди десет години и който днес струва осемстотин хиляди франка. Това е една от най-разкошните сгради във Фобур Сен Жермен. А освен това, спестил е за нея още двеста хиляди франка за мебелировка. Вие сама разбирате, че такъв дядо, който се грижи толкова много за нас и дори убеди свекърва ми да отдели нещо за внучката си и с това да й помогне да си намери добра партия, трябва да има право на глас…

— Разбира се! — отвърна госпожа Марион, потресена от това признание, което правеше още по-малко вероятна женитбата на племенника й със Сесил.

— Но дори ако Сесил не разчиташе да получи нещо от дядо си Гревен — продължи госпожа Бовизаж, — все едно, тя няма да се омъжи, без да се посъветва с него. Човекът, когото баща ми си беше избрал за зет, умря, а какви са сегашните му планове, не зная. Ако вие имате някакви предложения, най-добре поговорете с баща ми.

— Разбира се, че ще отида — каза госпожа Марион.

Госпожа Бовизаж извика Сесил и двете заедно напуснаха салона.

На другия ден Антонен и Фредерик Маре, срещнали се по навик следобед с господата Мартене и Оливие на „Алеята на въздишките“, се разхождаха заедно под липите и пушеха пури. Тази разходка е едно от скромните удоволствия на нашите официални лица, когато живеят в пълно съгласие.

Разходили се няколко пъти назад и напред, те срещнаха Симон Жиге и той, като улови под ръка училищния си другар Антонен, го отведе в далечния край на алеята, излизаща на площада, и с тайнствен вид каза:

— Трябва да бъдеш верен на стария си другар, той ще се постарае да ти даде и орден, и префектура…

— Виждам, вече започваш политическата си кариера — смеейки се, отвърна Антонен, — искаш да ме подкупиш, бесен пуритан такъв!

— Така ли ме подкрепяш?

— Драги мой, знаеш, че Бар-сюр-Об ще гласува у нас. Кой може да ти гарантира болшинство при такива обстоятелства? Моят колега от Бар-сюр-Об ще се оплаче от мен, ако не правя това, което се иска от нас двамата в интерес на правителството. И твоите обещания — я ги изпълниш, я не, а уволнението ми е сигурно.

— Но аз нямам никакви конкуренти.

— Така си мислиш — каза Антонен. — Знаеш ли песенчицата: „Те ей сега ще се появят, пази се, приятелю мой!“

— А леля ми, която знае на какъв огън се пека, не идва и не идва! — извика Жиге. — Ах, тези три часа, какво изпитание! За мен те са повече от три години!

И той неочаквано издаде тайната си. Разказа на приятеля си, че госпожа Марион отишла при стария Гревен да поиска ръката на Сесил.

Междувременно излязоха на пътя, водещ за Бриен, и се спряха срещу гостоприемницата „Катъра“. Докато адвокатът гледаше стръмната уличка, по която откъм моста трябваше да се появи леля му, околийският разглеждаше дълбоките ями, които дъждовете бяха изровили на площада. Улиците на Арси не са покрити нито с чакъл, нито с плочи, защото равнините на Шампан не доставят никакъв материал, годен за строеж, а още по-малко големи камъни за здрава, каменна настилка. Тук-там, на две-три улици, има нещо подобно на паваж, всички останали са просто утъпкани и можете да си представите какво става тук при дъжд. Околийският си даваше вид, че цялото му внимание е погълнато от тези неприятни обстоятелства, а сам с интерес наблюдаваше изкривеното лице на приятеля си, по което неволно се изписваха мъчителните му преживявания.

В това време по пътя се появи непознатият, който се завръщаше от замъка Сен Син, където вероятно беше прекарал нощта. Гулар реши, че сега сам ще изясни тайната, обгърнала непознатия, който наистина бе загърнат в редингот от дебело сукно, носещ модното тогава название „палто“; плащът, метнат върху коленете на непознатия, пречеше да се разгледа фигурата му, а грамаден шал от красив кашмир закриваше лицето му до самите очи. Шапката, небрежно килната назад, съвсем не даваше повод за насмешки. Никога тайна не е била така тайнствено забулвана и притулвана.

— Пазете се! — извика „тигърът“, като скочи от капрата на каретата. — Хей, татко Пупар, отворете! — извика той още по-силно.

Тримата слуги на гостоприемницата изтичаха към вратата и колата се стрелна в двора с такава стремителност, че никой не успя да разгледа нито една черта на непознатия. Околийският тръгна след каретата и се спря на прага на ханчето.

— Госпожа Пупар — каза Антонен, — бихте ли извикали вашия клиент, господин… господин…

— Не зная името му — отвърна сестрата на Готар.

— Грешите! В това отношение разпорежданията на полицията са съвсем точни. И господин Гролие не се шегува като полицейските комисари, които си нямат друга работа.

— Във време на избори стопаните на гостоприемници не отговарят на никакви въпроси — каза „тигърът“, като слизаше от коня.

„Непременно ще повторя това на Вине“ — си каза околийският.

— Иди да попиташ господаря си дали може да приеме околийския на Арси.

И Антонен Гулар се върна при приятелите си, които се бяха спрели в края на алеята, виждайки околийския да разговаря с „тигъра“, прославил се вече в целия Арси с името и остроумието си.

— Господинът моли господин околийския да отиде при него. Ще бъде много щастлив да ви приеме — каза Паради на околийския след няколко минути.

— Хей, малкият — обърна се Оливие към Паради, — колко плаща господарят ти на такова умно и отракано момче като тебе?

— Да ми плаща господарят? Вие за какви ни вземате? Господин графът позволява да го поизлъгват… а на мен това ми стига.

— Този хлапак е изкарал хубава школа — каза Фредерик Маре.

— Висша школа, господин прокурор! — поправи го Паради, обърквайки с остроумието си петимата приятели.

— Какъв Фигаро! — извика Вине.

— Не бива да ни принизявате — възрази момчето. — Моят господар ме нарича малък. Откакто се научихме да си докарваме парици, станахме Фигаро плюс пари…

— А ти колко лапаш?

— Понякога ми се падат и хиляда екю… Но аз не продавам господаря си…

— Безценно хлапе! — възкликна Вине. — Разбира от коне!

— И от жокеи! — допълни хлапакът, като се изплези на Вине.

— Райският път води далеч! — забеляза Фредерик Маре.