Оноре дьо Балзак
Депутатът от Арси ^[0] (13)

Тринадесета глава
Чужденецът оправдава надеждите, възлагани на непознатия

— Господине — докладваше в трапезарията слугата на Антонен на господаря си, — кабриолетът е с герб!

— С герб?

— Да, господине, и още какъв! На него има корона, с девет зъбци и перли…

— Значи, граф!

— А под нея някакво крилато чудовище, което търчи презглава, точно като пощальон, загубил чантата си… А ето какво е написано на гербовата лента — добави слугата, като извади малка книжка от пазвата си. — Госпожица Анисет, камериерката на принцеса Дьо Кадинян, току-що пристигна с кола (каретата на замъка Сен Син още стол пред вратата на „Катъра“) и донесе писмо на непознатия; тя ми преписа това.

— Я дай!

И префектът прочете: „Quo me trahit fortuna“^[1]. И макар Антонен да не беше толкова сведущ по френската хералдика, та да разпознае рода, притежаващ този славен девиз, все пак си помисли, че замъкът Сен Син едва ли би предоставил каляската си и че принцеса Дьо Кадинян не би изпратила свой човек, ако този господин не принадлежеше към висшата аристокрация.

— А ти, значи, познаваш камериерката на принцеса Дьо Кадинян? Върви ти на теб! — каза Антонен на слугата си.

Жюлиен, момче от този край, слугувало половин година в замъка Гондрьовил, бе постъпил после при господин околийския, на когото се искаше да има добре обучен слуга.

— Но, господине, Анисет е кръщелница на баща ми. А той съжаляваше момичето, че бе сираче, и я изпрати в Париж да се учи на шев, защото майка ми не можеше да я понася.

— А момичето хубавичко ли е?

— Не е лошо, господине, ако се съди по това, че в Париж имаше доста неприятности. Но тя е сръчно момиче, всичко умее: и да шие, и прически да прави, постъпи на работа при принцесата по препоръка на господин Марен, старши лакей на херцог Мофриньоз.

— А какво ти разказа за Сен Син? Има ли много хора там?

— Много, господине. Там сега са принцесата и господин Д’Артез… херцог Мофриньоз с херцогинята и младия маркиз. Замъкът е пълен с народ. А тази вечер очакват и епископа от Троа.

— Монсеньор Трубер? О, за мен е важно да узная: дълго ли ще остане там?

— Анисет мисли, че ще погостува… Смята, че монсеньорът идва заради този граф, дето е отседнал в „Катъра“. Очакват и други гости… Кочияшът каза, че много говорят за изборите… Господин председателят Мишю също трябва да дойде за няколко дни…

— Гледай да накараш камериерката да слезе в града, уж че търси нещо да купува. Ти имаш ли спрямо нея някакви намерения?

— Ако тя усеща нещо към мен, аз не бих имал нищо против, момичето си го бива!…

— Предложи й да се видите в околийското…

— Добре, господине, отивам…

— Не й споменавай нищо за мен, а то иначе тя няма да дойде; кажи й, че си намерил изгодно място…

— Бъдете спокоен, господине! Аз съм служил в Гондрьовил!

— А не знаеш ли за какво иде този пратеник от Сен Син, и то в такъв късен час? Ето, вече е девет и половина!

— Изглежда, че е нещо много важно, защото графът, който се връщаше от Гондрьовил…

— Непознатият е ходил в Гондрьовил?

— И дори обядва там, господин околийски! И ако знаете само колко се смяхме! Този негов слуга се беше насвяткал, извинявайте за израза, като каруцар! Толкова шампанско нагълтал в кухнята, че едва се държеше на крака; сигурно са го напили, за да се пошегуват с него…

— А графът?

— Графът си беше легнал, когато му донесоха писмото, но като го прочете, веднага скочи. Сега се облича. Стягат каляската му. Ще прекара вечерта в замъка Сен Син.

— Вижда се, че е някаква важна особа.

— Да, да, господине! Готар, управителят на Сен Син, пристигна днес сутринта при зет си, Пупар, и го посъветва да си държи езика зад зъбите, да не дрънка нищо за този господин и да му служи като на самия крал!…

„Дали Вине не е прав? — помисли си околийският. — Може би тук се крои някакъв заговор?…“

— Херцог Жорж дьо Мофриньоз е изпратил Готар в „Катъра“. А това, че Пупар днес сутринта се яви на събранието, то стана по нареждане на графа. Ако този граф каже на Пупар да тръгне сега за Париж, веднага ще хукне. Готар заповяда на зет си да не отказва нищо на графа и да не иска и да знае за любопитните.

— Ако успееш да подмамиш Анисет в града, не пропущай да ми обадиш — каза Антонен.

— Но аз мога да намина към нея в Сен Син, ако на господина е угодно да ме изпрати във Валпрьо.

— Виж, това е идея! Можеш да тръгнеш с нея в тяхната карета… А какво ще кажеш за този малчуган, неговия слуга?

— Хлапето е смело, господин околийски. Представете си само, господине, пиян-залян, дето казват, а сега препуска с английския кон на господаря си, и това е породист кон, взема седем левги в час; отнасял някакво писмо в Троа, та да бъде утре в Париж… И е само на девет години и половина! Какъв ли ще бъде, когато стане на двайсет?!

Околийският изслуша разсеяно този издайнически брътвеж; Жюлиен говори безспирно още десетина минути. Антонен Гулар го слушаше, а сам мислеше за непознатия.

— Почакай тук — каза околийският на слугата си.

„Каква каша! — казваше си той, докато бавно се завръщаше в салона. — Обядва с граф Дьо Гондрьовил и нощува в замъка Сен Син… Загадка!“

— Е, какво? — посрещна го с викове кръгът около госпожица Бовизаж веднага щом се появи в салона.

— И тъй, човекът е граф, и то от най-знатен род, за това гарантирам.

— Ах, как бих искала да го видя! — възкликна Сесил.

— Госпожице — каза Антонен, като погледна с хитра усмивка госпожа Моло, — той е висок и е добре сложен, не носи перука!… Малкият му слуга се бил насвяткал като портиер, напили го с шампанско в кухнята на Гондрьовил и когато Жюлиен го запитал за перуката на господаря му, това деветгодишно хлапе отговорило с високомерието на стар лакей: „Перука? Ако беше така, отдавна да съм го напуснал… Стига и това, че си боядисва косата.“

— Вашето лорнетче увеличава силно предметите — каза Ашил Пигу на госпожа Моло, която в отговор прихна да се смее.

— И това „тигърче“ на хубавия граф, тъй както си е пияно-заляно, препуска сега за Троа с някакво писмо, макар че е нощ и е тъмно като в рог.

— Бих искал да видя аз този „тигър“ — забеляза Вине.

— Ако непознатият обядва в Гондрьовил — каза Сесил, — ще разберем кой е този граф. Дядо ми заминава за там утре сутринта.

— А ето кое ще се стори странно на всички — продължи Антонен Гулар; — от замъка Сен Син току-що изпратили при непознатия камериерката на принцеса Дьо Кадинян, прелестната Анисет, с покана за вечеря.

— А, така! — възкликна Оливие Вине. — Но тогава той не е човек, а дявол или таласъм. На приятелска нога с два замъка! Има да кърка…

— Ах, господине, що за изрази са това! — възмути се госпожа Моло.

— „Кърка“, госпожо, е най-изразителна дума — важно възрази помощник-прокурорът. — Сутрин, значи, ще си кърка у крал Луи-Филип, а вечер ще пирува в Холируд у Шарл X. Има една-единствена причина, която може да позволи на християнина да принадлежи едновременно към два лагера: и към Монтеки, и към Капулети… А-а! Досетих се, зная вече кой е този непознат! Това е…

— Кой? — запитаха от всички страни.

— Директорът на железницата от Париж за Лион или от Париж за Дижон, или от Монтро за Троа.

— Вярно! — потвърди Антонен. — Познахте. Само банките, промишлеността или спекулацията могат да бъдат желани гости навсякъде.

— Да! В наше време носители на знатни имена, старинни фамилии, стари и нови перове — всички жадуват да влязат в някакво предприятие — каза Ашил Пигу.

— Парите при пари отиват — додаде Оливие Вине без смях.

— А вие, господин Оливие, съвсем не приличате на маслинено клонче на мира^[2] — забеляза с усмивка госпожа Моло.

— Но не е ли развращаващ пример това, когато такива имена като Верньой, Мофриньоз и Ерувил стоят редом с имена на някакви господа Тийе и Нюсенжан във всевъзможни борсови спекулации?

— Нашият непознат сигурно е представител на железопътно акционерно дружество — каза Оливие Вине.

— Тогава утре целият Арси ще плъзне като мравуняк! — подхвърли Ашил Пигу. — Ще отида да видя този господин и ще му предложа да ме вземе за нотариус. Ще има да се правят най-малко две хиляди акции.

— А нашият роман ще стане просто локомотив… — въздъхна с тъга Сесил.

— Граф, подкован с железопътни акции — подхвана Ашил Пигу, — това е още по-завиден съпруг. А не е ли женен?

— Ще узная това утре от дядо си! — с престорен ентусиазъм извика Сесил.

— О, каква шегаджийка! — забеляза госпожа Марион и се помъчи да се усмихне. — Сесил, душице моя, вие мечтаете за непознатия?

— А защо да не помечтая за него? — запита Сесил. — Какво лошо има в това? И после, всички говорят, че е крупен борсаджия или много знатен господин. Право да си кажа, подхождат ми и единият, и другият. Обичам Париж! Искам да имам своя каляска, ложа в Италианската опера и всичко останало…

— Така е! — подкрепи я Вине. — Когато човек мечтае, не бива да си отказва нищо. А ако имах щастието да бъда ваш брат, щях да ви омъжа за младия маркиз Дьо Сен Син; този веселяк, струва ми се, умее да прахосва пари и не отдава никакво значение на антипатиите на баба си към участниците в знаменитата драма, в която бащата на нашия председател загина така печално…

— По-лесно ще е за вас да станете пръв министър! — каза госпожа Марион. — Внучката на Гревен никога няма да бъде жена на Сен Син.

— Ромео едва не се ожени за Жулиета! — засмя се Ашил Пигу. — А госпожицата е много по-красива от…

— Ако започвате разговори за опери… — наивно подхвърли нотариусът Ербло, току-що привършил партията вист.

— Моят събрат не е твърде силен в историята на Средните векове — забеляза Ашил Пигу.

— Да си тръгваме, Малвина — подкани жена си дебелият нотариус, оставил да мине и замине покрай ушите му забележката на младия му колега.

— Кажете, моля ви, господин Антонен — обърна се Сесил към околийския началник, — споменахте Анисет, камериерката на принцеса Кадинян, а познавате ли я?

— Не, но Жюлиен я познава: тя е кръщелница на баща му. И те, изглежда, са приятели.

— О, постарайте се, моля, чрез Жюлиен да я изпратите при нас! За заплатата мама няма да се скъпи.

— Слушам — тоест подчинявам се, госпожице! Така отговарят на господарите в Азия — каза околийският. — Вие сега сама ще се убедите, че за вас съм готов на всичко…

Той излезе и нареди на Жюлиен да догони каретата, която се връщаше в Сен Син, и на всяка цена да примами Анисет.