Оноре дьо Балзак
Депутатът от Арси ^[0] (11)

Единадесета глава
Поглед в салона на Марионови

Както сигурно се досещат всички, които познават Франция или Шампан, а това съвсем не е едно и също, както и малките градчета, тази вечер у госпожа Марион имаше много хора. Успехът на сина Жиге се смяташе за решителна победа над граф Дьо Гондрьовил и независимостта на Арси в провеждането на избори сега изглеждаше завинаги осигурена. На известието за смъртта на злочестия Шарл Келер се погледна като на Божа работа, която накара да млъкнат всички съперници. Антонен Гулар, Фредерик Маре, Оливие Вине, господин Мартене, с една дума, всички представители на властта, посещавали дотогава този салон, които съвсем не можеха да бъдат подозирани в несъгласие с правителството, избрано по волята на народа през юли 1830 година, дойдоха както винаги, но този път преизпълнени от любопитство да видят какво ще бъде сега поведението на семейство Бовизаж.

В салона, където всичко беше подредено, не се забелязваше и най-малка следа от събранието, което, изглежда, бе решително за съдбата на младия Симон. В осем часа — на четири маси, с по четирима играчи — вече се играеше на карти. Малкият салон и трапезарията бяха пълни с гости. Никога досега, с изключение на баловете или някои тържествени празненства, госпожа Марион не беше виждала в преддверието пред салона такава огромна тълпа, която се виеше като опашка на комета и бавно се вливаше в трапезарията.

— Това е зората на успеха — пошепна Оливие, като й показа пищната гледка, толкова радваща една домакиня, която обича да приема гости.

— Кой знае, Симон може да отиде далеч… — отвърна госпожа Марион. — Живеем в такова време, когато упоритите и съобразителни хора могат да постигнат всичко…

Тези думи бяха предназначени не толкова за Вине, колкото за госпожа Бовизаж, която в тази минута влизаше с дъщеря си и се отправи към приятелката си да я поздрави.

За да избегне всякакви косвени въпроси и произволни тълкувания на думите й, майката на Сесил се отправи към една от игралните маси и седна да играе на вист, с намерение да спечели сто фиша. Сто фиша са равни на петдесет су! Когато на някого от играчите се случи да загуби такава сума, в Арси се приказва за това цели два дни.

Сесил започна да разговаря оживено с госпожица Моло, една от близките й приятелки, към която, изглежда, внезапно изпита необикновена нежност. Госпожица Моло се славеше като най-красивата девойка в Арси, така както Сесил — като най-богатата наследница.

Господин Моло, секретар при съда в град Арси, живееше на главния площад в къща, разположена, както и къщата на Бовизажови, на площад Дю Пон. Госпожа Моло по цял ден седеше до прозореца на салона си в приземния етаж и вследствие на това страдаше от остро и неудържимо любопитство, което с течение на времето се превърна у нея в хронически, неизлечим недъг. Госпожа Моло се отдаваше на шпионаж от прозореца с такава страст, с каквато нервната и кокетна дама разказва за въображаемите си болести. Когато от бриенския път се зададеше селянин и се отправеше към площада, тя започваше да го наблюдава, изгаряйки от желание да разбере защо е дошъл в Арси. И не се успокояваше, докато не узнаеше всичко за този свой селянин. Животът й преминаваше в догадки за събитията в Арси, за хората, за нещата и за всеки човек поотделно. Тази висока, суха жена, дъщеря на съдия от Троа, беше донесла на господин Моло, тогава главен писар при Гревен, доста солидна зестра, която му позволи да си купи длъжността секретар при съда. Известно е, че секретарят при окръжния съд се приравнява към съдията, както в кралския съд главният секретар се приравнява към съветника. Моло изцяло дължеше положението си на граф Дьо Гондрьовил, който с една дума, подхвърлена в Министерството на правосъдието, бе уредил въпроса за главния писар на Гревен. Всички мечти на семейство Моло: на бащата, на майката, на дъщерята, се свеждаха до това — Ернестин Моло, единствената им дъщеря, да се омъжи за Антонен Гулар. И ето защо отказът, с който Бовизажови бяха отвърнали на домогванията на околийския, още повече бе затегнал приятелските връзки между семейство Моло и семейство Бовизаж.

— Виж колко е нетърпелив — пошепна Ернестин на Сесил, като й показа Симон Жиге. — Иска му се да си поговори с нас, но всеки новодошъл счита за свой дълг да го поздрави и да влезе в разговор с него. Ето вече за петдесети път го чувам да казва: „Струва ми се, че пожеланията на съгражданите ми са отправени по-скоро към баща ми, отколкото към мен, но вие можете да бъдете уверени, че ще отстоявам не само общите ни интереси, но и вашите собствени…“ Погледни, аз вече долавям тези думи по движението на устните му и той всеки път те поглежда с очи на мъченик…

— Ернестин — прекъсна я Сесил, — остани с мен през цялата вечер, не искам да слушам любовните му обяснения, скрити под фрази, започващи с „уви“ и завършващи с въздишки.

— Значи, не искаш да бъдеш жена на министъра на правосъдието?

— А? Само дотук ли са стигнали? — разсмя се Сесил.

— Уверявам те — продължи Ернестин, — малко преди да дойдеш, чух господин Миле, регистратора, да казва, че няма да минат три години и Симон ще стане министър на правосъдието.

— Но не разчита ли на застъпничеството на граф Дьо Гондрьовил? — запита околийският, който се бе приближил към младите девойки, дочул, че си шепнат нещо за приятеля му Жиге.

— А, господин Антонен — възкликна хубавата Ернестин Моло, — нали бяхте обещали на майка ми да узнаете кой е този прекрасен непознат? Научихте ли нещо ново?

— Днешните събития, госпожице, са далеч по-значителни — каза Антонен, сядайки до Сесил, като дипломат, зарадвал се на случая да се изплъзне от общото внимание и да се приюти в разговор с тези две девойки. — Цялото мое бъдеще на околийски или на префект е поставено на карта…

— Как? Нима вие не ще посочите заедно с всички вашия приятел Симон?

— Симон е мой приятел, но господарят, комуто служа, е правителството. И аз възнамерявам да сторя всичко, за да попреча на Симон да успее. Ето и госпожа Моло, която ми дължи подкрепата си като съпруга на човек, чиято служба го задължава да бъде верен на правителството.

— Ние сме много щастливи да бъдем на едно становище с вас — отвърна съпругата на секретаря при съда. — Моло ми разказа какво е станало тук днес сутринта — продължи тя със снишен глас. — Какъв срам! Само един човек е показал талант и това е Ашил Пигу; всички говорят, че Пигу е оратор, който ще блести в Камарата. И макар да няма пукнат грош, а нашата дъщеря е единственото ни дете и ще получи зестра шейсет хиляди франка, а от нас още нещо, че и наследство от дядо й Моло, мелничаря, и от леля ми, от Троа, госпожа Ламбер; та нека ви кажа откровено, че ако господин Пигу ни направи чест да поиска ръката й, аз няма да му откажа, разбира се, стига само да се хареса на дъщеря ни; а нашата глупачка иска да се омъжи само за човек, който й харесва… Госпожица Бовизаж й пълни главата с такива фантазии…

Околийският понесе тази двойна атака, както подобава на човек с трийсет хиляди франка доход и с префектура пред себе си.

— Госпожицата е права — забеляза той, като погледна Сесил. — Но тя е достатъчно богата и може да си позволи брак по любов…

— Да не говорим за това — каза Ернестин. — Вие огорчавате моята скъпа, бедна Сесил; тя току-що ми призна, че иска да се оженят за нея не заради парите й, а заради нея самата, че мечтае да срещне някой непознат, който да не знае нищо за Арси, за никакви наследства, нито за това, че тя е бъдеща лейди Крез, и между тях да започне роман… и той да се влюби и да се ожени за нея заради самата нея…

— Чудесно намислено! Аз винаги съм знаел, че госпожица Сесил има не само пари, но и душа! — възкликна Оливие Вине, присъединявайки се към младите девойки.

— Е, и така, господин Гулар — захвана Сесил, като се усмихна, — ето че от дума на дума пак стигнахме до нашия непознат.

— Тя го е избрала за герой на романа, който току-що ви разказах — добави Ернестин.

— О! — възкликна госпожа Моло. — Петдесетгодишен мъж! Пфу, на какво прилича това?

— А откъде знаете, че е на петдесет години? — запита със смях Оливие Вине.

— Право да ви кажа — призна греха си госпожа Моло, — тази сутрин бях така заинтригувана, че грабнах лорнета и…

— Браво! — извика окръжният инженер, който мечтаеше да получи ръката на дъщерята и затова ухажваше майката.

— И тогава — продължи госпожа Моло — го видях да се бръсне сам, но с такъв елегантен бръснач… Целият от злато или от позлатено сребро…

— От злато, от злато! — потвърди Вине. — Което човек не знае, всякога трябва да си го представя възможно най-красиво. Ето например аз не съм виждал с очите си този господин, но съм убеден, че е най-малко граф…

Всички се разсмяха. Тази малка весела група извика завист у възрастните матрони и привлече вниманието на мъжете в черни фракове, заобиколили Симон Жиге. Колкото до адвоката, той бе отчаян, че не можеше да се приближи към Сесил и да сложи успеха и бъдещето си в нозете на богатата наследница.

„Ах, татко! — си каза заместник-прокурорът, като видя, че думите му бяха изтълкувани неправилно. — В какъв съд ме караш да постъпвам!“

— Граф с М^[1], госпожи и госпожици — продължи той. — Човек, забележителен както с аристократичния си произход, така и с маниерите си, с богатството си и с каляските си, един светски лъв, денди, жълта ръкавица…

— Той има, господин Оливие, най-прелестния кабриолет на света — добави Ернестин.

— Как? И ти, Антонен, не ми каза, че има собствен кабриолет, когато днес сутринта говорехме за този конспиратор? Кабриолет! Но това е смекчаващо вината обстоятелство, той сигурно не е републиканец…

— Госпожици, няма нищо, което не бих сторил, за да ви доставя удоволствие — каза Антонен Гулар. — Сега ще узнаем граф ли е, или не и тогава ще можете да довършите вашата приказка за непознатия.

— И може би от нея ще излезе някоя история — забеляза окръжният инженер.

— От полза за околийските — добави Оливие Вине.

— А как ще узнаете това? — запита госпожа Моло.

— О! — отвърна околийският. — Попитайте госпожица Бовизаж кого би взела за мъж, ако трябва да избира само от присъствуващите — тя никога няма да ви отговори!… Оставете на воля кокетството й. Бъдете спокойни, госпожици, след десетина минути ще узнаете дали непознатият е граф или просто търговски пътник.