Оноре дьо Балзак
Дребни буржоа ^[0] (9)

Девета глава
Жена на четиридесет години

Всяка жена на четиридесет години и особено тази, която е вкусила от запретения плод на страстта, изпитва свещен ужас: тя забелязва, че е заплашвана от двойна смърт: смърт на тялото и смърт на душата. Ако поставим жените в две големи категории, съответствуващи на най-обикновените широко установени схващания, назовавайки ги добродетелни и порочни, то ще си позволим да кажем, че и едните, и другите, достигайки тази съдбовна възраст, изпитват горчиво, изгарящо чувство. Добродетелните жени потискат цял живот щенията на плътта, покоряват се безропотно на съдбата, погребали метежната страст в сърцето си или пред олтара, и не без ужас си казват, че всичко е свършено за тях. Тази мисъл упражнява върху съзнанието им въздействие, което ни кара да търсим именно в нея причината на необяснимите промени в поведението на четиридесетгодишните, промени, понякога изненадващи и ужасяващи околните. От чувство за вина дохождат в едно от ония шеметни състояния, които, уви, често стигат до лудост, а понякога и до смърт или стават жертва на демонични страсти.

Ето две правдоподобни обяснения на такава криза. Или са познали щастието и привикнали към живот, изпълнен със сладострастие, не могат да съществуват, без да дишат въздух, напоен със сласт, без да се връщат към атмосферата, ухаеща с галещи ухото ласкания. Как да се откажат от всичко това? Или пък — явление сравнително рядко, но затова пък толкова по-потресаващо — преследвайки изплъзващото им се щастие, те са намерили само отегчителни удоволствия, поддържани в тази страстна гонитба от дразнещото чувство на удовлетворено тщеславие, както картоиграчът не може да захвърли картите, тъй като за тези жени залязващата хубост е последен залог в играта, дето загубата води към безпросветно отчаяние.

„Обичали са ви, но не сте били предмет на обожание!“ Тези думи на Теодоз, съпроводени с всепроникващ поглед, който четеше не само в сърцето, а и в миналото й, бе ключ към тайните и Флави почувствува, че скритата й мъка е разбудена.

Адвокатът беше повторил само няколко овехтели литературни щампи, но какво значение има какъв по форма и от какъв материал е камшикът, щом кара породистия кон да тича? Опасността се криеше не в лъстивите думи на Теодоз, а в психо-физиологическото състояние на самата Флави, както шумът сам по себе си не е опасен, а е само предупредителен сигнал за планинската лавина.

Млад офицер, двама глупци, някакъв банкер, плах, несръчен юноша и бедният Колвил — ето всичкият печален опит на тази жена. Веднъж само щастието се бе изпречило на пътя й, но тя не вкуси от него, тъй като смъртта бе избързала да разруши единствената страст, чието очарование изпълваше сърцето й. От две години насам слушаше гласа на религията, който й казваше, че ни църквата, ни обществото обещават щастие и любов, а само изискват от човека изпълнение на дълга и примирение; че за тези две могъщи сили човешкото щастие се ограничава в чувството на удовлетворение, породено от съзнанието за изпълнен дълг, изискващ огромни усилия, и че наградата ще бъде въздадена на човека само в отвъдния свят. Но дълбоко в душата си Флави слушаше друг, властен глас и тъй като за нея религията не бе дълбоко вътрешно обръщане към бога, а необходима маска, която не снемаше и зад която търсеше убежище, и набожността й, престорена или истинска, бе всъщност средство да се приспособи към бъдещето си, тя не излизаше от църквите подобно на пътник, озовал се на горски кръстопът и който в очакване на нощта внимателно се вглежда в пътните знаци, надявайки се случаят да му помогне.

Ето защо любопитството й бе остро предизвикано, когато Теодоз така точно определи вътрешното й състояние, като заговори за най-съкровените й чувства и не за да се възползува от това, а за да й обещае въздушни замъци, които тя вече седем или осем пъти събаряше.

Още от началото на зимата Теодоз тайно се заглеждаше във Флави, изучаваше я, опитваше се да проникне в душата на тази жена. Вече неведнъж тя бе обличала роклята си от сиво моаре, украсена с черни дантели, и шапка с цветя, преплетени с дантелени ленти. Тоалетът й отиваше много, а мъжете винаги отгатват кога жената се гизди за тях. Непоносимият красавец от времето на Империята Тюилие я обсипваше с дръзки комплименти, тя бе царица на салона, но изразителният поглед на провансалеца й говореше хиляди пъти повече.

Флави бе очаквала всеки неделен ден признание от негова страна и си казваше: „Знае, че съм нещастна и продължава да мълчи. Може би наистина е религиозен!“

Теодоз не искаше да избързва и като опитен музикант бе отбелязал времето, когато при дирижираната от него симфония трябваше да гръмнат ударните инструменти. Забелязал, че Колвил го е злепоставил пред Тюилие, адвокатът изостави играта си, грижливо подготвяна от три или четири месеца насам за изучаване характера на Флави и успя напълно, както бе успял сутринта пред Тюилие.

Лягайки си да спи, Теодоз си каза: „Жената е на моя страна, мъжът не може да ме понася; в този час те спорят и аз ще спечеля, тъй като тя го върти както си иска.“

Провансалецът се бе излъгал само в едно: между съпрузите нямаше никакъв спор и Колвил спеше до своята малка, скъпа Флави, която си казваше: „Теодоз е необикновен човек!“

Мнозина подобно на Ла Пейрад минават за необикновени благодарение на дързостта или сложността на замисленото от тях дело; енергията, която разгръщат, умножава възможностите им и те поразяват с упорството си; по-късно, когато такива хора успеят или се сгромолясат, обкръжаващите с учудване откриват, че са дребни души, нищожни и безпомощни.

След като разпали в душите на двама мъже, от които зависеше съдбата на Селест, трескаво любопитство, Теодоз си придаде вид на много зает човек: пет-шест дни подред той се губеше от сутрин до вечер, за да се срещне с Флави едва когато неудържимото й желание я накара да забрави всяко благоприличие, както и за да принуди стария красавец Тюилие да дойде у него.

Следващия неделен ден той бе почти уверен, че ще намери госпожа Колвил в църква, и наистина те едновременно напуснаха църквата и се срещнаха на улица Дьо-з-Еглиз, дето Теодоз предложи ръка на Флави, която се опря на нея, оставяйки да минат напред дъщеря й и Теодор. Това дванайсетгодишно дете, което по-късно щеше да постъпи в семинарията, бе на полупансион в института „Барниол“, дето получаваше първоначалното си образование и естествено зетят на Фелион беше намалил таксата предвид на очаквания брачен съюз между математика Фелион и Селест.

— Мога ли да се лаская от мисълта, че сте благоволили да помислите върху онова, което така зле изразих пред вас миналия ден? — хитро запита адвокатът хубавата черковница, като притисна нежно и властно ръката й към сърцето си, желаейки да изглежда почтителен и сдържан мимо волята си. — Разберете правилно намеренията ми — продължи той, като срещна погледа на госпожа Колвил, един от ония погледи, каквито умеят да хвърлят жените, привикнали към любовните игри и чийто израз може да се изтълкува едновременно и като дълбоко оскърбление, и като скрит призив. — Аз ви обичам, както се обича всяко прекрасно същество в борба с нещастието; християнското милосърдие простира десницата си както над силните, така и над слабите, неговото съкровище принадлежи на всички. Изящна и елегантна, вие сте родена, за да бъдете украшение на висшето общество! Кой мъж не би изпитал дълбоко съжаление, виждайки ви да се суетите сред тези отвратителни буржоа, които не са способни да разберат нищо във вас, нито дори да оценят аристократизма на маниерите ви, на погледа ви.

Ах!… Ако бях богат!… А!… Ако имах власт, вашият мъж, който сигурно е симпатяга, начаса би станал главен бирник, а вие бихте помогнали да стане депутат. Но аз, бедният честолюбец, задължен да крия честолюбието си, тъй като се намирам на последното стъпало на обществената стълбица, мога да ви предложа само своята ръка, вместо да ви предложа сърцето си. Възлагам всичките си надежди на една изгодна женитба и, повярвайте ми, ще направя жена си не само щастлива, но и една от първите дами на страната, ако, разбира се, ми предостави необходимите средства, за да преуспея. Времето е хубаво, елате да се разходим в Люксембургската градина — каза той, когато стигнаха на улица Д’Анфер, до къщата на госпожа Колвил, срещу която се издига неголяма сграда, остатък от прочутия манастир „Свети Бруно“; каменна стълба в двора на този манастир отвеждаше право в Люксембургския парк.

Лекото стискане на ръката, която държеше, издаде мълчаливото съгласие на Флави и тъй като тя заслужаваше да бъде поласкана от мисълта, че над нея се упражнява някакво насилие, той бързо я повлече след себе си, като каза:

— Елате! Скоро няма да ни се отдаде такъв случай. О! — възкликна той неочаквано. — Но вашият мъж ни наблюдава! Ето го на прозореца — да вървим по-бавно.

— Няма защо да се страхувате от господин Колвил — с усмивка отвърна Флави, той ми предоставя пълна свобода.

— О, вие наистина сте жената, за която съм мечтал! — извика провансалецът с възторг, присъщ единствено на поривистите, красноречиви южняци. — Извинете госпожо — промълви той, сякаш опомняйки се и връщайки се от някакъв неземен свят при падналия ангел, когото погледна благочестиво, — извинете, искам да продължа мисълта си!… Как може човек да гледа равнодушно чуждите болки, болки, които терзаят него самия и които са горчив жребий на същество, чийто живот би трябвало да протича в радост и щастие!… Вашите страдания са и мои страдания, аз съм толкова онеправдан от съдбата, колкото и вие, злощастието ни сближава, то ни прави брат и сестра. Ах, скъпа Флави!

Спомням си деня, в който ви видях за пръв път, бе последната неделя на септември 1838 година… Бяхте прекрасна! Неведнъж съм ви виждал във въображението си с тази муселинова рокля с цветовете на националната наметка на вече не зная кое шотландско племе!… Тогава се запитах: „Какво търси тази жена у семейство Тюилие и главно защо е в близки отношения със самия Тюилие?…“

— Но, господине — възрази Флави, изплашена от внезапния обрат, който провансалецът даваше на разговора.

— О, аз зная всичко! — извика той, като повдигна рамене многозначително. — И всичко ми е ясно… и при все това ви уважавам не по-малко… Хайде де… само грозната и гърбавата не грешат… Но сега вие трябва да извлечете ползата от вашата грешка и ето къде аз ще ви помогна! Селест ще бъде много богата, в нея именно е заключено цялото ваше бъдеще; вие можете да имате само един зет — бъдете мъдра и съумейте да го изберете. Честолюбецът ще стане министър, глупакът ще ви злепостави, ще ви дотегне, ще направи дъщеря ви нещастна и ако загуби състояние, никога не ще го придобие наново. И тъй, чуйте, аз ви обичам — продължи той, — обичам ви безгранично; вие сте способна да се издигнете над всички тези дребни съображения, в които се оплитат глупците. Да се разберем…

Флави бе зашеметена; но тя не можеше да не почувствува прекалената откровеност на събеседника си и си каза в себе си: „Не е от прикритите…“ Но съзнаваше, че никой още не беше я вълнувал така дълбоко, както този млад човек.

— Господине, не зная кой може да е създал у вас такава погрешна представа за моя живот и с какво право вие…

— Ах, извинете, госпожо — прекъсна я той с хладно презрение, — аз мечтаех… Казвах си: „Тя е всичко това или се заблуждавам!“ Сега вече зная защо ви е съдено да останете цял живот на четвъртия етаж, там, на улица Д’Анфер.

И той потвърди казаното с енергичен жест на ръката, като посочи прозорците на апартамента й, които се виждаха от голямата алея на Люксембургския парк, дето Флави и Теодоз се разхождаха сами сред това огромно поле, отъпкано от толкова много честолюбци.

— Аз бях откровен, очаквах от вас същото. Оставал съм без парче хляб, госпожо; ала намерих сили не само да не умра от глад, но и да завърша право, и да получа диплома в Париж само с две хиляди франка капитал. Дойдох в столицата с петстотин франка в джоба си, заклевайки се, като едного от моя край, да стана някога един от първенците в страната. Човек, намирал неведнъж храната си в кофите пред вратите на ресторантите, дето изхвърлят огризките в шест часа сутринта, когато вече боклукчиите не ги искат… такъв човек не ще отстъпи пред никакви средства… позволени, разбира се… Смятате ли ме за приятел на народа? — запита той с усмивка. — Трябва някак да си спечели човек име, необходимо е да се заговори за вас. Какво е талантът без репутация? Адвокатът на бедните неусетно ще стане адвокат на богатите… Може ли да бъде човек по-откровен? Разкрийте и вие сърцето си… Кажете ми „Нека бъдем приятели!“ и един ден всички ще сме щастливи…

— Боже мой! Защо дойдох тук? Защо ви подадох ръка? — питаше се Флави.

— Защото така е отредила съдбата ви — отвърна Теодоз. — О, скъпа, любима Флави — добави той, като отново притисна ръката й към сърцето си, — нима желаете да чуете от мен банални комплименти?… Ние сме брат и сестра… Това е всичко.

И той я поведе към изхода на парка, отгдето можеше да се отиде на улица Д’Анфер. Флави изпитваше доволство, каквото донасят на жените силните преживявания, но дълбоко в душата си усещаше и някакъв страх, който тя взе за познатия ней вътрешен трепет, извикван от всяка нова страст; но се чувствуваше като омагьосана и продължаваше да върви мълчаливо.

— За какво мислите? — я запита Теодоз насред прохода.

— За всичко, което току-що ми казахте — отвърна тя.

— Но — забеляза той — на нашата възраст встъпленията са излишни; не сме деца, а и двамата принадлежим към общество, дето трябва да се разбираме. И тъй, запомнете едно — добави после, когато излязоха на улица Д’Анфер, — аз съм изцяло на услугите ви…

И Теодоз се поклони дълбоко.

„Желязото се кове, докато е горещо“ — си каза той, като проследи с поглед зашеметената жертва.