Оноре дьо Балзак
Дребни буржоа ^[0] (3)

Трета глава
История на едно господство

Мари-Жан-Брижит Тюилие бе с четири години по-голяма от брат си, комуто посвети целия си живот; за родителите бе по-лесно да осигурят положение за сина, нежели да съберат прикя за дъщерята. За някои натури нещастието е като маяк, осветяващ тъмните и грозни страни на социалния живот. Превъзхождаща брат си и с ума, и с енергията си, Брижит принадлежеше към характерите, които под чука на нуждата се закаляват, възмъжават и стават по-устойчиви, за да не кажем неогъваеми. В стремежа си към независимост тя реши да се изтръпне от положението си на вратарка и да стане пълна господарка на собствената си съдба.

На четиринайсет години Брижит се настани в малка мансарда, на няколко крачки от Министерството на финансите, което се помещаваше на улица Вивиен и недалеч от улица Врилиер, където се намираше банката. Подкрепяна от покровителите на баща си, тя смело се заловя за малко познатия, но доходен занаят — да съшива торбички за банката, за хазната и за други крупни финансови учреждения. Към края на втората година девойката нае две работнички. Влагайки спестяванията си в държавни книжа, към 1814 година, тоест след петнайсет години, тя разполагаше с три хиляди и петстотин франка годишен доход. Брижит живееше пестеливо; докато баща й беше жив, почти всеки ден обядваше у него, а както е известно, държавната рента по време на последните конвулсии на Империята се обезцени и стигна до четиридесет и няколко франка при номинална цена сто франка; ето защо невероятната на пръв поглед цифра на доходите на госпожица Тюилие всъщност е напълно обяснима.

След смъртта на бившия портиер двайсет и седем годишната Брижит и двайсет и три годишният Жером свързаха съдбините си. Братът и сестрата бяха необикновено привързали един към друг. Ако Жером, тогава във времето на най-големите си успехи, изпитваше нужда от пари, сестра му, облечена в рокля от груб вълнен плат и с избодени от иглата пръсти, винаги предлагаше на брат си няколко луидора. В очите на Брижит Жером бе най-хубавият и най-очарователният мъж на френската империя. Тя мечтаеше да води домакинството на своя брат, да бъде посвещавана в тайните на този Линдор^[3] и Дон Жуан, да му служи с кучешка преданост; с чувство, напомнящо влюбеност, тя реши да се принесе в жертва на кумира, чийто егоизъм не само поддържаше, но дори го издигаше на пиедестал; тя прехвърли срещу петнайсет хиляди франка клиентелата си на своята първа помощница и се пресели на улица Аржантьой у брат си, като стана по този начин едновременно и майка, и покровителка, и слугиня на този галеник на жените. Подчинявайки се на естествения си инстинкт на стара мома, дължаща всичко единствено на собственото си благоразумие и усърдие, тя скри от брат си истинския размер на своето състояние: това по всяка вероятност бе продиктувано от опасенията й да не би, като го узнае, да започне да разточителствува; ето защо отдели за домакинството само шестстотин франка годишно, което с хиляда и осемстотинте франка на Жером позволяваше на брата и сестрата да водят сносен живот.

Още от първите дни на този своеобразен съюз Тюилие се вслушваше в мнението на сестра си като в думи на оракул, съветваше се за всичко с нея, посвещаваше я в тайните си и така й позволяваше да вкусва плодовете на стремежа към господство, който бе слабостта на тази натура. Но нима сестрата не бе пожертвувала всичко заради брата, нима не му бе предана от цялата си душа, нима не живееше само чрез него? Влиянието на Брижит върху Жером доби особена сила благодарение на брака, в който той по нейно настояване встъпи в 1814 година.

Когато в администрацията започнаха да навлизат хора, подкрепяни от Реставрацията, а старото общество упорито се зае да изтласква буржоазията, Брижит разбра от разговори с брат си, че настъпилата социална криза безвъзвратно разрушаваше общите им надежди. Красавецът Тюилие не можеше да разчита оттук нататък на успех сред аристокрацията, заменила пъстрото общество на Империята.

Тюилие не намираше сили в себе си да прецени политическата обстановка, но той, както и сестра му, си даваше сметка, че трябва да се възползува от отлитащата младост и да укрепи положението си. При тези обстоятелства ревнивата Брижит се опита да осигури на брат си женитба и в негов, и в свой интерес, тъй като единствено това можеше да го направи щастлив, а на бъдещата госпожа Тюилие се падаше второстепенната роля да роди едно или две деца. Брижит не притежаваше целия ум, необходим на волята й, но във всеки случай осъзнаваше инстинктивно властната си природа, защото нямаше никакво образование и просто вървеше напред с упорството на човек, свикнал да преодолява всякакви препятствия. Тя бе превъзходна домакиня, притежаваше дух на пестеливост, умение да живее и любов към труда. За Брижит не беше трудно да разбере, че никога не ще успее да ожени Жером за жена от по-висшите обществени среди, тъй като такива хора се интересуват от домашната обстановка на жениха и се опасяват, когато разберат, че в дома вече има стопанка; ето защо реши да надникне в по-нискостоящите социални кръгове, да потърси съпруга за брат си сред хора, които положението на Тюилие може да ослепи; и намери близо до себе си подходяща партия за Жером.

Най-старият банков служител, някой си Ланпрьон, имаше една-единствена дъщеря на име Селест. Госпожица Селест Ланпрьон трябваше да получи наследство от майка си, също единствена дъщеря на земеделец; това наследство се състоеше от няколко декара земя в околностите на Париж, които старецът още обработваше; към него се прибавяше и състоянието на добряка Ланпрьон, бивш служител в банкерските къщи Телюсон и Келер, прехвърлил се във френската банка още в първите дни на основаването й. Достигнал до длъжността главен касиер, Ланпрьон се ползуваше с уважението и доверието на управляващия банката и на ревизора. Ето защо, когато научи за предстоящата женитба на Селест с почтения чиновник от Министерството на финансите, банковият съвет обеща като сватбен подарък шест хиляди франка. С тази сума, прибавена към дванайсетте хиляди франка, които даваше бащата Ланпрьон, и дванайсетте хиляди франка, които обещаваше господин Галар, градинар от Отьой, зестрата на Селест възлизаше на трийсет хиляди франка. Старият Галар, господин и госпожа Ланпрьон бяха във възторг от този брак; главният касиер познаваше госпожица Тюилие като една от най-достойните и честни девойки в Париж. Впрочем Брижит го смая с облигациите си в държавния заем, като при това не пропусна да му довери, че никога не ще се омъжи; ни касиерът, ни жена му, истински хора на златния век, никога не биха си позволили да съдят Брижит: те просто бяха ослепени от блестящото положение на красавеца Тюилие и бракосъчетанието стана, както се казва, за радост на всички.

Управителят на банката и секретарят й бяха свидетели на невестата, а господин Дьо ла Билардиер, началник-отделение, и господин Рабурден^[4], управител на канцелария — свидетели на Тюилие. Шест дни след сватбата старецът Ланпрьон стана жертва на дръзка кражба, за която вестниците навремето писаха немалко, но поради събитията от 1815 година тя скоро бе забравена. Крадците успяха да се укрият; Ланпрьон поиска да възстанови откраднатата сума и макар банката да я прехвърли за сметка на загубите, злочестият старец умря от мъха, смазан от позора: седемдесетгодишният служител гледаше на тази кражба като на посегателство върху неопетненото му име.

Госпожа Ланпрьон прехвърли цялото наследство на дъщеря си, госпожа Тюилие, и отиде да живее при баща си в Отьой, където в 1817 година старецът внезапно почина. Изплашена от мисълта, че ще трябва да обработва или да дава под наем бащините си ниви и зеленчукови градини, госпожа Ланпрьон помоли Брижит, чиито способности и честност винаги я възхищаваха, да продаде земите на покойния Галар и да уреди нещата така, че цялото състояние да премине на името на дъщеря й, госпожа Тюилие, а на нея да бъдат предоставени рента от хиляда и петстотин франка и къщата в Отьой. Земите на стария градинар, разпродадени на части, донесоха трийсет хиляди франка. Наследството, завещано на Ланпрьон, възлизаше на същата сума, така че тези две състояния, прибавени към зестрата на Селест, съставляваха в 1818 година деветдесет хиляди франка.

Зестрата на младата невеста беше обърната в акции във френската банка, когато те струваха по деветстотин франка всяка. Върху останалите шейсет хиляди Брижит получи държавна рента, носеща пет хиляди франка годишен доход, хиляда и петстотин от които бяха предоставени като пожизнено възнаграждение на вдовицата Ланпрьон. Така че в началото на 1818 година семейство Тюилие разполагаше с единайсет хиляди франка годишен доход, с които Брижит се разпореждаше неограничено; този доход се състоеше от шестстотинте франка, които внасяше в дома самата тя, хиляда и осемстотинте франка служебно възнаграждение на Тюилие, трите хиляди и петстотин франка рента на Селест и от дивидентите на трийсет и четирите акции във френската банка. Сега тя трябваше да определи всекиму размера на разходите не толкова за да предотврати каквито и да било възражения, но и за да не допусне никакви спорове.

Преди всичко Брижит предостави на брат си петстотин франка месечно и поведе работите така, че домашните разходи да не надхвърлят пет хиляди франка на година; отдели по петдесет франка месечно за снаха си, уверявайки я, че самата тя би се задоволила с четиридесет. За да подсили господството си чрез паричното могъщество, Брижит събираше доходите от принадлежащите лично на нея ренти; в канцелариите се говореше, че заемала пари с лихва при посредничеството на брат си, който й служел като платец. Така от 1815 до 1830 година капиталът на Брижит достигна цифрата шейсет хиляди. Тази внушителна сума може да си обясним чрез финансовите операции с държавната рента, като оставим без внимание повече или по-малко обоснованите обвинения в лихварство, тъй като това е без значение за нашия разказ.

Още от първите дни Брижит подчини на волята си злощастната госпожа Тюилие. Затова бе достатъчно да я пришпори няколко пъти и по-здраво да пристегне юздите; до тирания дори не стана нужда да прибегне, тъй като жертвата бързо се примири. Лишена, както това Брижит своевременно констатира, от ум и образование, привикнала към застоял живот, към спокойно, размерено съществование, Селест притежаваше необикновено мек характер; тя бе благочестива в най-дълбокия смисъл на думата и би изкупила с най-строго покаяние злото, което неволно би причинила на ближния си. Приютила се под крилото на майка си, която сама водеше домакинството и се грижеше за своята дъщеря, Селест не познаваше живота; анемична по природа, тя се движеше малко и бързо се уморяваше: накъсо казано, Селест бе типично простонародно момиче от Париж, дето децата рядко са хубави, тъй като растат в беднота, в обстановка на непосилен труд, в нездравословни помещения и са лишени от простор, игри и от най-необходимите удобства.

По времето, когато се омъжи, Селест бе ниска девойка с руси, почти белезникави коси, дебела, тромава, бавна и не умееше да се държи добре. Прекалено широкото й и изпъкнало чело напомняше чело на човек, болен от водянка; този восъчножълт купол стърчеше над малко островърхо личице, прилично на миша муцунка, което караше малцината гости, присъствуващи на сватбата, да мислят, че тя рано или късно ще полудее. Светлосините й очи и устните, със застиналата на тях неподвижна усмивка, не опровергаваха подобни опасения. В този тържествен ден тя със своя вид, поведение и маниери напомняше осъден на смърт, желаещ всичко час по-скоро да свърши.

— Изглежда малко тромава!… — каза Колвил на Тюилие.

Брижит бе ножът, който безжалостно трябваше да се вреже в това беззащитно същество. Старата мома представляваше пълна противоположност на младата жена. Отличаваше се със строга красота, с правилни черти на лицето, вече повехнало от труд, тъй като от детинство трябваше да върши тежка и неблагодарна работа, и от скрити лишения, на които се подлагаше, за да натрупа състояние. Руменецът по лицето й рано избледня и то бе придобило сивкав оттенък. Кафявите й очи бяха подсенени или по-скоро угаснали; горната й устна, с кафяв мъх по нея, сякаш бе изцапана със сажди. Тънките, енергично стиснати устни и властното чело, увенчано някога от черни, а сега вече посивели коси, довършваха портрета й. Имаше осанка на красива жена и всичко в нея говореше за мъдростта на трийсетте години, когато страстите притихват и както казват съдебните пристави, на челото на човека се появява печатът на прегрешенията му.

За Брижит Селест бе щастлива находка — един човек повече в нейната империя, когото трябваше да обработи. Тя не закъсня да я нарече мърша, любима дума от словесния й речник, и ревнивата стара мома, която би изпаднала в отчаяние, ако снаха й се окажеше личност, изпитваше дива радост да подсилва бездействието на това слабо същество. Срамувайки се да гледа зълва си как от сутрин до вечер се блъска с домакинството, Селест се опита да й помага и скоро заболя; Брижит веднага я обкръжи с грижи като любима сестра и не пропущаше да подхвърли в присъствието на Тюилие: „Вие нямате сили, но тогава не правете нищо, мила моя!“ Така тя излагаше на показ неработоспособността на Селест и същевременно я утешаваше с думи, които старите моми умеят да намират, изтъквайки всъщност собствените си достойнства.

При това, като всички деспотични натури, които обичат да упражняват властта си и едновременно изпитват почти нежно съчувствие към физическите страдания, Брижит се грижеше за снаха си толкова всеотдайно, че дори изненада майката на Селест, дошла да навести дъщеря си.

Когато госпожа Тюилие оздравя, Брижит отново я нарече „парцал, негоден за нищо“ и т.н. Селест отиваше да плаче в стаята си и когато Тюилие я намираше да си бърше сълзите, винаги извиняваше сестра си, казвайки:

— Тя е прекрасна жена, малко рязка, разбира се, но ви обича посвоему, както обича и мен.

Припомняйки си майчините грижи, с които зълва й я беше обкръжила, Селест й прощаваше. Брижит гледаше на брат си като на господар на дома: хвалеше го в присъствие на Селест и сама се отнасяше към него като към неограничен властелин или нов Ладислав, като към непогрешим папа. Загубила баща си, а после и дядо си, почти изоставена от майка си, която я навестяваше всеки четвъртък и у която семейство Тюилие отиваше при хубаво време всяка неделя, госпожа Тюилие нямаше кого друг да обича освен мъжа си: първо, защото бе неин съпруг, и второ, защото все още виждаше в него красавеца Тюилие. Освен това той се отнасяше понякога към нея като към своя жена и всички тези съображения, взети заедно, караха Селест да го обожава. И колкото по-често вземаше нейна страна и мъмреше сестра си, толкова по-съвършен й изглеждаше: това той правеше не в интерес на жена си, а от егоизъм и за да има мир в дома му, където рядко се задържаше.

И наистина след обяда хубавецът Тюилие отново излизаше и се връщаше късно след полунощ: ходеше на бал, посещаваше хората от своя кръг съвсем сам, като че все още бе ерген. Ето защо двете жени почти винаги биваха заедно. Постепенно Селест ставаше все по-покорна и се превърна в робиня на Брижит. А Брижит това и търсеше и тази кралица на домашното огнище, дотогава безжалостно потискаща безсловесната си жертва, сега изпита към нея някакво съчувствие. В края на краищата тя престана да гледа на снаха си отвисоко, не й отправи повече ни една от обидните си думи и се отказа от презрителния тон, защото бе сигурна, че умората бе прекършила жертвата й. Забелязвайки на шията й рани от нашийника, Брижит бе преизпълнена от жалост като към близък човек и Селест доживя по-добри времена. Съпоставяйки сегашния си живот с миналото, тя почувствува някаква признателност към палача си. По волята на съдбата на бедната робиня бе отнета последната възможност да се покаже работоспособна, да защити себе си и да заеме достойно място в дома, поддържан с нейни средства, макар и да не подозираше това, без самата тя да получава друго освен трохите от трапезата.

След шест години брачен живот Селест все още нямаше дете. Това безплодие, което всеки месец я караше да пролива потоци от сълзи, разпалваше презрението на Брижит и тя я упрекваше, че е негодна за нищо, дори и да ражда деца. Тази стара мома, която толкова мечтаеше да обича детето на брат си като свое дете, дълго време не можа да привикне с мисълта за това неизбежно безплодие.

В 1839 година, тоест във времето, когато започва нашата история, навършилата четиридесет и шест години Селест съвсем бе престанала да окайва безплодието си, тъй като печалната увереност, че никога не ще стане майка, я бе обладала всецяло. И странно нещо! След двайсет и пет години съвместен живот, в течение на които жертвата успя да обезоръжи палача, да избие ножа от ръката му, Брижит продължаваше да обича Селест толкова, колкото Селест обичаше Брижит. Времето, охолството, ежедневното общуване, което несъмнено бе притъпило ъглите, загладило грапавините, примирението и ангелската благост на Селест доведоха до ведра есен. Впрочем едно-единствено чувство, преизпълнило душите им, обединяваше тези жени: и двете обожаваха щастливия егоист Тюилие. В края на краищата Брижит и Селест, и двете без деца, стигнаха до това, до което стигат всички жени, напразно мечтали за деца — обградиха с любов чуждо дете. Това мнимо майчинство, неотстъпващо по сила на чувството на истинското, се нуждае от обяснение, което ще помогне да се разбере тази сцена и ще обясни защо госпожица Тюилие така настоятелно бе търсила ново занимание за своя брат.