Оноре дьо Балзак
Дребни буржоа ^[0] (19)

Деветнадесета глава
Между съдебни заседатели

Когато свърна по улица Пост, Теодоз се отправи с бързи крачки към къщата на госпожа Колвил, крайно възбуден и от време на време си говореше сам. Дълбокото вълнение и изгарящата го като огън тревога, позната на мнозина парижани, защото до подобни ужасни положения стигат хиляди хора в Париж, доведоха адвоката до някакво трескаво състояние, при което изпитваше непреодолима потребност да изрази чувствата си. Ще се опитаме да обясним с няколко думи това състояние. На ъгъла, където се пресичат булевардът Сен Жак дю-О-Па и малката уличка Дьо-з-Еглиз. Ла Пейрад извика:

— Ще го убия!…

— Ето един недоволен — забеляза някакъв работник, чиято шега успокои трескавата лудост, в плен на която бе Теодоз.

Излизайки от Серизе, той реши да се довери на Флави и да й признае всичко. Южните натури са такива — силни до известен предел, после рухват. Намери Флави сама в стаята си; тя го погледна и веднага си помисли, че или ще се опита да я изнасили, или ще я убие.

— Какво ви е? — извика Флави.

— Аз… — измърмори той. — Обичате ли ме, Флави?

— О, нима се съмнявате?

— Обичате ли ме безгранично… дори и ако ви кажа, че съм престъпник?

„Да не е убил някого?“ — помисли си тя. И му отвърна утвърдително, като кимна с глава. Този знак извика у него онова неописуемо усещане на парлива радост, на зашеметяващо облекчение, което изпитва давещият се, когато се улови за спасителния върбов клон; ставайки от стола си, той се хвърли към дивана, където седеше Флави, и разтърсван от ридания, които биха трогнали дори закоравелия съдия, взе ръката й и я намокри със сълзите си.

— Днес за никого не съм у дома — каза Флави на прислужничката си, след което затвори вратата и се върна при Теодоз, почувствувала в сърцето си прилив на майчина нежност… Намери го заровил глава във възглавниците на дивана и облян в сълзи. Носната кърпа, която Флави взе от ръцете му, бе мокра.

— Но, Боже мой, какво има? Какво ви е? — запита тя отново.

Човешката натура, далеч по-проникновена от изкуството, помогна чудесно на Теодоз; сега той не позираше, сърцето му по закона на всяко сърце се разкъсваше от мъка и тези сълзи, тази нервна криза изкупваха довчерашните му игри.

— Вие сте същинско дете — проговори Флави с нежен глас, като галеше косите на Теодоз, чиито ридания постепенно секваха.

— За мен вие сте всичко на този свят — извика той, покривайки с горещи целувки ръцете на Флави — и ако останете до мен, ако бъдете за мен това, което е тялото за душата и душата за тялото продължи той вече значително успокоен и поглеждащ нежно Флави, — тогава само ще добия смелост.

Теодоз стана и закрачи из стаята.

— О, да, аз отново ще се впусна в бой, отново ще почерпя сили, когато като Антей прегърна майка си, ще удуша със собствените си ръце змиите, които се увиват около мен, които ме даряват със змийски целувки, които плюнчат бузите ми, искат да изсмучат кръвта ми, честта ми! О, нищета!… О, колко велики са ония, които съумяват да стоят твърдо на нозете си с високо вдигнати чела!… По-добре да бях умрял от глад на сламеника си преди три години и половина!… Гробът е меко легло в сравнение с живота, който водя! Ето вече осемнайсет месеца как вкусвам живота на буржоа!… И в момента, когато съм пред прага на почтено и щастливо съществувание, пред прага на великолепно бъдеще, когато вече се отправям към обществената пиршествена трапеза, палачът ме удря в гърба… Да, чудовището ме удари в гърба и ми каза: „Плащай дължимото на дявола или ще загинеш!…“ Та аз да не го срина!… Да не разчекна мордата му и да не напъхам ръката си в нея, докато му провиснат червата!… О, и как ще го направя!… Погледнете, Флави, очите ми са вече сухи, нали!… А сега аз отново се смея, отново усещам сили, отново мощ изпълва гърдите ми… О, кажете само, че ме обичате… повторете го! В този момент вашето признание би ме върнало към живота, както се раждат повторно хората, примирени с необходимостта да умрат, когато чуят вестта за помилване.

— Но вие сте ужасен, приятелю мой — промълви Флави. — О, вие ме съкрушихте…

Злочестата жена, която не разбираше нищо, се отпусна на канапето като мъртва, с уморени, блуждаещи очи и тогава Теодоз коленичи пред нея.

— Простете… простете — зашепна той.

— Но, моля, кажете, какво се е случило с вас? — запита Флави.

— Искат да ме погубят. О, дайте ми Селест и ще видите какъв прекрасен живот ще ви създам — и на нея, и на вас… Колебаете се… това ще рече, че сте готова да бъдете моя, и то веднага!…

И той посегна да я сграбчи, но ужасена, Флави скочи от дивана и започна да крачи из стаята.

— О, мой ангел пазител!… О, какво чудо! Сега ясно виждам, че Бог е с мен! В душата ми проблесна светлина. Внезапно ме осени чудна мисъл… О, благодаря ти, добър мой ангел, велики Теодоз… Ти ме спаси.

Флави гледаше с възхищение този хамелеон: опрял коляно до земята, скръстил ръце на гърдите, обърнал очи към небето и удавил в религиозен екстаз грешния си порив, Теодоз произнасяше молитва и се кръстеше със смирения вид на най-благочестив католик.

— Сбогом! — каза той с тъга и с копринена мекота на гласа, които съблазняваха.

— О — извика Флави, — оставете ми тази кърпичка!

Теодоз се спусна надолу по стълбата като луд, изскочи на улицата и забърза към Тюилие; после внезапно се обърна, съгледа Флави в прозореца и с тържествуващ вид размаха ръка.

„Какъв човек!“ — прошепна тя.

— Добри приятелю — подхвана Теодоз със спокоен, мек и едва ли не мазен глас, когато влезе в дома на Тюилие, — ние сме в ръцете на жестоки мошеници. Но аз ще им дам мъничък урок.

— Какво има? — запита Брижит.

— Какво има ли — искат двайсет и пет хиляди франка, за да узаконят продажбата. Тюилие, вземете със себе си пет хиляди франка и елате с мен, аз ще ви осигуря къщата… Създавам си безпощадни врагове!… — извика адвокатът. — Ще се опитат морално да ме унищожат. Дано само не се поддадете на техните клевети и не промените отношението си към мен — това е всичко, което искам от вас. В края на краищата какво ме засягат интригите им? Ако аз успея, вие ще имате къщата за сто двайсет и пет хиляди франка вместо за сто и двайсет хиляди.

— А това няма ли да се повтори? — запита Брижит с разширени от уплаха очи.

— Право да наддават имат единствено зарегистрираните по съответния ред заемодавци и тъй като само един от тях се е възползвал от своето право, ние можем да бъдем спокойни. Трябва да се депозират не повече от две хиляди франка, но останалите са нужни, за да възнаградим щедро пълномощниците, а добре ще е и на заемодавеца да подхвърлим някоя хилядарка.

— Иди, Тюилие — каза Брижит, — иди да вземеш шапката и ръкавиците си, а парите знаеш къде са…

— Тъй като изтървах без полза двайсет и петте хиляди франка, сега вече не искам пари в ръцете си… Нека Тюилие сам урежда сметките си — каза Теодоз, когато остана насаме с Брижит. — Вие спечелихте двайсет хиляди франка в сделката с Грендо, той мислеше, че работи за нотариуса, и сега притежавате имот, който след пет години ще струва милион. Ами че това е къща на ъгъла на булевард!

Брижит слушаше неспокойно като котка, усетила под пода мишки. Тя гледаше Теодоз в очите и колкото и да съзнаваше правотата на думите му, изпитваше недоверие.

— Какво става с вас, мила лельо?…

— О, аз не ще се успокоя, докато не станем собственици на къщата…

— Но вие ще дадете двайсет хиляди франка, нали — прекъсна я Теодоз, — за да стане Тюилие, както ние, юристите се изразяваме, безспорен неин владетел? И не забравяйте, че аз вече втори път спечелвам за вас това богатство.

— Къде отиваме? — запита Тюилие.

— При метр Годешал, когото ще вземем за наш пълномощник.

— Но ние му отказахме ръката на Селест! — извика старата мома.

— Тъкмо затова се отправяме към него — отвърна Теодоз. — Аз съм го преценил. Той е честен човек и сега ще се възползува от случая, за да ви услужи.

Годешал, наследник на Дервил, бе в продължение на повече от десет години главен деловодител при Дервил. Теодоз, комуто това обстоятелство бе известно, се досети в отчаянието си за името му и догади възможността да измъкне от ръцете на Клапарон оръжието, с което Серизе го заплашваше. Преди всичко адвокатът трябваше да проникне в кабинета на Дерош и с негова помощ да си изясни положението на противниците си. И единствен Годешал, на основание на близките отношения между писаря и неговия патрон, можеше да го отведе там.

В Париж пълномощниците, свързани с такива връзки, каквито съществуваха между Годешал и Дерош, живеят в пълно съгласие и това им позволява да уреждат с лекота въпросите, които могат да бъдат решени по този път. Те си правят един на друг взаимни отстъпки, позовавайки се на поговорката: „Погледни ме с едно око, да те погледна с две“. От този принцип се ръководят хора с различни професии, като се започне с министри и генерали и се завърши със съдии и търговци; така постъпват навсякъде, където отсъствието на единомислие не е издигнало непреодолими бариери между отделните партии.

„При тази сделка аз получавам солиден процент“ — е мисъл, която не се нуждае от обяснение; то е в жеста, в акцента, в погледа. И тъй като тези обстоятелства са еднакво обичайни за пълномощниците, те се разбират помежду си с недомлъвки и работите се уреждат бързо. Противовес на тези взаимни приятелски услуги ще търсим в това, което може да се нарече „професионална чест“. И както обществото не подлага на съмнение думите на лекаря, когато казва „това лекарство съдържа арсеник“, така не подлага на съмнение и думите на пълномощника. Никакви съображения не могат да надделеят над самолюбието на артиста, над неподкупността на законоведа, над независимостта на обществения труженик. Ето защо пълномощникът в Париж с еднакво безразличие казва: „Не, тук няма да спечелиш, моят клиент е побеснял“, или „Е, какво да се прави, ще почакаме и ще видим…“

Но Ла Пейрад, човек с остър ум, доста дълго бе развявал съдийската си мантия из коридорите на Съдебната палата, за да не разбира, че съдийските нрави благоприятствуват осъществяването на плановете му.

Бе единадесет часа вечерта и Ла Пейрад не беше се излъгал в сметките си, че в този късен час отскорошният довереник все още работи в кантората си.

— На какво дължа честта да бъда посетен от адвокат — запита Годешал, като тръгна да посрещне Ла Пейрад.

Чужденци, провинциалисти, светски хора може би не знаят, че отношенията между адвокати и доверени лица до голяма степен напомнят отношенията между генерали и офицери; между корпорацията на адвокатите и сдружението на доверените лица е строго съблюдавана вододелна линия. С каквото и уважение да се ползува довереникът, колкото и внушителен да бъде професионалният му опит, той трябва да посещава адвоката. Довереното лице е щабният офицер, той надхвърля бойния план, осигурява армията с боеви припаси, подготвя настъплението, а адвокатът води битката. Не се знае защо законът задължава клиента да има работа с две юридически лица вместо с едно, както не се знае защо авторът трябва да има работа и с книгоиздателя, и с книжаря. Уставът на адвокатската корпорация забранява на членовете си да издават каквито и да било документи, отнасящи се до компетенцията на доверените лица. Много рядко се наблюдава големият адвокат да посети кантората на довереника, с когото обикновено се вижда в Съдебната палата, но в света няма правила без изключения и някои адвокати, особено когато изпаднат в положението на Ла Пейрад, нарушават традицията и сами се отправят към доверените лица. Подобни случаи обаче са редки и обикновено се обясняват със спешността на занимаващия ги въпрос.

— Е, приятелю — захвана Ла Пейрад, — работата е сериозна и особено деликатна и ние двамата най-добре ще я разрешим. Тюилие е долу пред вратата ви в един файтон и аз идвам при вас не в качеството си на адвокат, а на негов приятел. Вие единствен сте в състояние да му окажете огромна услуга и аз го уверих, че сте човек с благородна душа (не току-така сте приемник на великия Дервил) и че на драго сърце ще се предоставите на негово разположение. Ето в какво се състои работата.

След като изложи в благоприятна светлина случилото се, разказвайки за мошеничеството на Серизе, на което следваше да се отговори с добре пресметнат удар, адвокатът се постара да спечели доверието на довереника с искреността си, тъй като е известно, че повечето от клиентите говорят неистини и нахвърлят свой план на действие.

— Драги мой метр, добре би било още тази вечер да намерите Дерош, да го поставите в течение на това съзаклятие и да го помолите да извика утре сутринта при себе си своя клиент, този Совиню; ние трима ще си поговорим с него от сърце и ако той се съгласи да получи, освен дължимото му, още хиляда франка добавъчно, ще му ги дадем, без да смятаме вашето възнаграждение от петстотин франка и други петстотин за Дерош. Тези пари Тюилие трябва да заплати, ако утре в десет часа сутринта Совиню се съгласи да си изтегли иска… Какво иска този Совиню? Да си възвърне парите! Е добре, ни един посредник няма да устои на изкушението да пипне хиляда франка, дори и когато е оръдие на алчни спекуланти. Нека после да се оправя с хората си както може, нас това не ни интересува… Моля ви, избавете от тази банда семейство Тюилие!…

— Веднага ще отида у Дерош — каза Годешал.

— Не преди Тюилие да подпише пълномощно на ваше име и да внесе пет хиляди франка. В такива случаи парите трябва да са на масата.

След кратък разговор, по време на който Тюилие видимо се колебаеше, Ла Пейрад настани Годешал във файтона и го отведе на улица Бетизи у Дерош, подхвърляйки, че той им е на път и че ще продължат към улица Сен Доминик; на сбогуване с Годешал в дома на Дерош Ла Пейрад се договори с него за среща на следващия ден в седем часа сутринта.

Бъдещето и богатството на Ла Пейрад зависеха сега от успеха на преговорите при тази среща. Ето защо не бива да се учудваме, че младият човек, престъпвайки устава на адвокатската корпорация, се осмели да се яви в кантората на Дерош, за да се срещне там със Совиню и да се намеси в битката въпреки риска, на който се излагаше, като се явяваше пред очите на най-страшния от доверените лица в целия Париж.

Влизайки в кантората, той поздрави и внимателно се вгледа в Совиню. Както самото име му подсказваше, Совиню бе марсилец, строител, заемащ място на пръв работник между работниците и предприемачите на строителните работи и натоварен със задължението да следи за хода на строителството. Доходът на предприемача се ограничава в разликата между сумата, която получава от клиента, и сумата, която изплаща на строителя за строителни материали и за работната ръка.

Когато предприемачът фалира, Совиню предяви иск в Търговския съд и бе признат за един от кредиторите, включени в списъка. Този именно иск бе предрешил печалното банкрутство на гешефтарите, строящи къщата до Мадлената.

Совиню, нисък, набит мъж, облечен в сива, платнена риза, с каскет на главата, седеше в кресло. Трите банкноти от по хиляда франка пред него върху бюрото на Дерош подсказваха достатъчно ясно на Ла Пейрад, че разговорите вече са привършени и че доверениците са претърпели неуспех. Годешал продължително се вгледа в адвоката на бедните, а Дерош го стрелна с острия си поглед така, сякаш заби в него острието на търнокоп. Мобилизиран от опасността, провансалецът беше възхитителен: той взе банкнотите и ги смачка в ръката си.

— Тюилие се отказва от сделката — каза той на Дерош.

— Чудесно, с това въпросът се приключва — отвърна ужасният довереник.

— Да, съгласно договора, подписан от Тюилие и Грендо, вашият клиент ще трябва да ни заплати шестдесет хиляди франка, изразходвани за дострояване на къщата. Вчера пропуснах да ви кажа това — добави Теодоз, поглеждайки към Годешал.

— Чувате ли? — обърна се Дерош към Совиню. — Това ми мирише на процес, който не бих се заел да водя без гаранции.

— Но, господа — заяви провансалецът, — аз не мога да преговарям с вас, без да видя почтения човек, който ми връчи петстотин франка срещу дълга си при условие, че ще му подпиша пълномощно. Ти от Марсилия ли си? — Запита Ла Пейрад на южен диалект Совиню.

— О, щом започват на диалект, Совиню е загубен — прошепна Дерош на Годешал.

— Да, господине.

— Тогава чуй, голтако — продължи Теодоз, — теб искат да те разорят… Знаеш ли какво трябва да сториш? Вземи тези три хиляди франка, а когато твоят човек дойде, грабни тоягата и хубаво го натупай, като му кажеш, че е негодник, че е искал да те използува, че ще си получи пълномощното обратно и че ще му върнеш парите на куково лято. После с тези три хиляди франка, които са твои спестявания, замини за Марсилия. А ако с теб се случи нещо неприятно, ела тук при този господин — той знае как да ме намери и аз ще те измъкна от бедата; защото работата е такава, приятелчето ми, че аз не само съм добър провансалец, но и един от първите адвокати в Париж и приятел на бедните…

Когато намери в лицето на земляка си представител на властта, подкрепящ породилото се в него желание да предаде наелия го по договор лихвар, работникът капитулира, но поиска срещу това три хиляди и петстотин франка.

— Заслужава си да го натупам — промърмори Совиню. — За такива истории и в полицията се отива…

— Само внимавай да започнеш, когато те наругае — забеляза Ла Пейрад. — Така ще ти се признае, че си действувал в самозащита.

Дерош увери работника, че Ла Пейрад действително е член на адвокатската корпорация, и Совиню подписа документа за отказване от иска; доверените лица съставиха акта, действувайки от името на Тюилие и Совиню: в него бе потвърдено, че кредиторът е получил дължимата сума и процентите и че му са възстановени всички разходи; така изготвеният документ парираше съдебния процес в самото му начало.

— Ние ви оставяме хиляда и петстотин франка — прошепна Ла Пейрад на Дерош и Годешал, — но при условие да ми дадете документа за отказ от иска; трябва да го отнеса за подпис на Тюилие, който не е мигнал тази нощ и ме очаква у своя нотариус Кардо…

— Добре! — каза Дерош. — А вие можете да бъдете доволен — обърна се той към подписващия документа Совиню, — че така на бърза ръка пипнахте петстотин франка.

— А моите няма ли да ми ги вземат, господин писарю? — запита марсилецът разтревожен.

— О, вие си ги получихте напълно законно — успокои го Дерош. — Само ще трябва да уведомите вашия пълномощник, че се отказвате от вашите права, и поставете вчерашна дата на заявлението си. Минете в канцеларията, ето оттук…

Дерош обясни на първия си деловодител как да изготви документа и задължи друг да внимава разсилният да връчи документа до десет часа сутринта.

 

 

— Благодаря ви, Дерош — каза Ла Пейрад, като стисна ръката на довереника. — Вие за всичко се погрижихте, аз никога не ще забравя услугата ви… Депозирайте документа на Кардо следобед.

— Хей, земляк! — извика адвокатът на Совиню. — Разхождай се с момичето си цял ден из Белвил и не се прибирай по-рано от полунощ…

— Разбирам — каза Совиню, — тупаницата за утре!…

— На добър час — отвърна адвокатът с живописен провансалски акцент.

— Тук има нещо, което не разбирам — казваше Дерош на Годешал в момента, когато адвокатът се показа на вратата на кабинета.

— Тюилие се сдоби с прекрасен имот едва ли не даром — отвърна Годешал, — ето каква е работата.

— Ла Пейрад и Серизе ми приличат на плувци, които се дебнат под водата. Какво да кажа на Серизе, ако ме запита кой ме насади в тази история — обърна се довереникът към адвоката, когато се приближи към масата.

— Кажете, че Совиню ви е принудил — отсече Ла Пейрад.

— А вие от нищо ли не се боите? — запита внезапно Дерош.

— О, аз ще го науча!

— Утре ще узнаем всичко — каза с половин глас Дерош на Годешал. — Никой не е по-бъбрив от победения!

Ла Пейрад излезе, отнасяйки със себе си документа. В единайсет часа той бе при мировия съдия, спокоен и сдържан. Когато видя да влиза побледнелия от гняв Серизе със злобно святкащи очи, Теодоз се приближи към него и му пошепна:

— Драги мой, и аз съм добра душа! И все още държа на твое разположение двайсет и пет хиляди франка в банкноти срещу всички мои полици…

Серизе погледна адвоката на бедните, без да може да намери дума в отговор. Беше позеленял и конвулсивно преглъщаше гнева си.