Оноре дьо Балзак
Дребни буржоа ^[0] (20)

Двадесета глава
Клеветници

— Аз съм неотменим собственик на дома! — извика Тюилие, когато се завърна от Жанино, зет и приемник на Кардо. — Никакви човешки сили не могат да ме лишат от къщата ми. В това ме увериха.

Буржоата вярва много повече на нотариуса, отколкото на доверените лица. Нотариусът му е по-близък от всяко друго официално лице. Парижкият буржоа със страх отива при довереника, чиято войнствена дързост го смущава, докато винаги с удоволствие посещава нотариуса си и се прекланя пред мъдростта и здравия му смисъл.

— Кардо си търси хубаво жилище и ми поиска един от апартаментите на втория етаж — продължи Тюилие. — Каза ми, че ако желая, може да ме запознае в неделя с главния представител на квартиронаемателите, който бил съгласен да сключи с мен договор за срок от осемнайсет години, да плаща данъците и ежегодно да внася четиридесет хиляди франка на мое име… Какво ще кажеш на това, Брижит?

— Нека да почакаме — отвърна тя. — Ах, нашият скъп Теодоз така много ме плаши!…

— О, мила моя, ти още не знаеш какво ми каза Кардо, когато ме запита кой ми уреди тази работа… Каза ми, че съм длъжен да предложа на този човек подарък най-малко за десет хиляди франка. Фактически аз му дължа всичко!

— Но той е почти член на семейството ни — отвърна Брижит.

— Бедното момче, което си е вярно, не иска нищо от нас…

— И така, добри ми приятелю — заяви Ла Пейрад, завръщайки се в три часа от мировото съдилище, — ето ви и пребогат.

— Благодарение на вас, скъпи мой Теодоз…

— А вие, мила лелко, дойдохте ли на себе си?… А, уверявам ви, че се страхувах повече от вас… Вашите интереси за мен са по-важни от моите. Повярвайте ми, от толкова дни насам за пръв път въздъхнах свободно днес в единайсет часа сутринта; оттук нататък ще ме преследват по петите заклетите ми врагове — двамата мъже, които измамих заради вас. По пътя за насам се питах какво влияние трябва да имате над мен, за да ме тласнете към подобно престъпление. Питах се още дали щастието да бъда член на вашето семейство, да стана ваш син, ще изтрие петното, с което изцапах съвестта си?

— Глупости! Ще изповядаш греха си, и толкоз — отсече небрежно Тюилие.

— Сега — обърна се Теодоз към Брижит — вие спокойно може да заплатите осемдесет хиляди франка за къщата и трийсет хиляди на Грендо — всичко, заедно с допълнителните разходи, сто и двайсет хиляди франка плюс двайсет хиляди прави сто и четиридесет хиляди франка. Ако сключите договор с главен наемател на квартири, поискайте да ви внесе аванс за последната година и запазете за мен и бъдещата ми жена целия първи етаж над мецанина. Вие и при тези условия ще получите от къщата четиридесет хиляди годишен доход. Ако искате да напуснете този квартал и се прехвърлите в квартала, дето се намира Депутатската палата, вие разполагате с достатъчно средства, за да си обзаведете апартамент на първия етаж, който има килер, конюшня и всичко необходимо за хора, живеещи на широка нога. А сега, Тюилие, ще се опитай да ти издействувам кръста на Почетния легион!

При тези думи Брижит извика:

— Наистина, драги мой, вие така добре разрешихте всички наши въпроси, че на драго сърце бих ви оставила да изведете на добър край и тази последна грижа на дома Тюилие.

— Не се отказвайте от правата си, мила лелко — отвърна Теодоз, — опазил ме Бог да направя крачка без вас! Вие сте добрият гений на семейството. Сега аз мисля само за деня, когато Тюилие ще стане член на Палатата. Няма да минат два месеца, и вие ще имате четиридесетте хиляди франка. Но това не ще попречи на Тюилие в първия платежен срок да вложи в банката десет хиляди франка, които ще получи от квартирантите.

След като замая с тия надежди главата на старата мома, Теодоз отведе Тюилие в градината и там, без много да се двоуми, му каза:

— Добри приятелю, намери начин да поискаш десет хиляди франка от сестра си, но нека тя не разбере, че ще ги предадеш на мен; кажи й, че тази сума ще бъде разпределена между чиновниците в разните служби, за да ускорят удостояването ти с ордена на Почетния легион, и че ти знаеш на кого трябва да се дадат пари.

— Добре — съгласи се Тюилие, — аз ще й ги върна, когато получа наемите.

— Парите трябва да ги имаш на ръка още тази вечер, добри приятелю, сега аз ще изляза да потичам за твоя кръст и утре ще знаем какво да предприемем…

— Какъв необикновен човек си ти! — възкликна Тюилие.

— Министерството от 1-ви март скоро ще падне, трябва да получим кръста от него.

Приключил с Тюилие, адвокатът изтича при госпожа Колвил и още от вратата й каза:

— Аз победих; Селест ще стане собственица на имот, възлизащ на милион; при сключване на брачния договор Тюилие ще й го предаде във владение без право да ползува доходите. Но пазете това в тайна, иначе и перове на Франция ще си оспорват ръката на дъщеря ви. Впрочем тя ще получи дома само ако се омъжи за мен. А сега се облечете, за да отидем у графиня Дю Брюел, тя може да издействува кръст за Тюилие. Докато вие надявате бойните си доспехи, аз ще пофлиртувам малко със Селест и после ще ви разкажа всичко в каретата.

Влизайки при Флави, Ла Пейрад бе съгледал в салона Селест и Феликс Фелион. Госпожа Колвил имаше такова доверие в дъщеря си, че спокойно я оставяше насаме с младия преподавател. След големия успех, извоюван сутринта, Теодоз смяташе, че е настъпил моментът да заговори открито със Селест. Часът да скара двамата влюбени бе ударил и адвокатът не се подвоуми да залепи ухо към вратата на салона, преди да влезе, за да узнае до коя буква в азбуката на любовта вече бяха стигнали. Към тази постъпка, присъща на слугите, го бе, така да се каже, подканил шумът от пресекливия нервен разговор, който се водеше в салона. Любовта според едного от нашите поети е привилегия, която ползуват две същества, за да си причиняват взаимно много огорчения за нищо.

Веднъж избрала в сърцето си Феликс за спътник в живота, Селест изпитваше желание не толкова да го изучава, колкото да се слее с него в онова единение на сърцата, което е източник на истинската привързаност и което кара младите хора против волята си да поставят големи изисквания към избраника си. Спречкването, на което Теодоз бе станал свидетел, имаше за повод дълбокия конфликт, настъпил от няколко дни между математика и Селест.

Тази девойка, духовно изградена във времето, когато госпожа Колвил се опитваше да изкупи прегрешенията си, бе крайно благочестива; тя принадлежеше към паството на дълбоко вярващите и монолитният й католицизъм, леко осенен от заложения в младите души мистицизъм, бе за нея съкровена поезия, неин морален живот, стил на нейното световиждане. Такива екзалтирани девойки обикновено впоследствие стават жени с крайно леко поведение или светици. Но в младата си възраст те тежнеят към деспотическа непримиримост; в сантименталните си и изпълнени с наивен патос души те всякога носят образа на съвършеното и всичко според тях трябва да свети с блясъка на чистата истина, да излъчва прелестното дихание на небесното, на Божественото. Извън идеала им нищо не съществува, всичко е кал и мръсотия. Тази мисъл ги кара да отхвърлят презрително великолепни диаманти, а когато станат жени, обожават щраусови пера.

И тъй, Селест бе открила във Феликс не неверие, а безразличие към религиозните въпроси. Подобно на мнозина геометри, химици, математици и прочути естествоизпитатели, той бе подчинил вярата на разума: смяташе проблема за съществуването на Бога неразрешен както квадратурата на кръга.

В душата си бе деист, но вярваше, тъй както вярват почти всички французи, които придават на вярата си не по-голямо значение, отколкото на новия закон, издаден през Юли. Трябваше да има бог на небето, както в кметството имаше бюст на краля. Достоен син на баща си, Феликс Фелион не криеше убежденията си; с простодушието и разсеяността на учен, погълнат от научните проблеми, той позволяваше на Селест да чете в сърцето му. И младата девойка не бе в състояние да отдели религиозните въпроси от въпросите на гражданското състояние; тя изпитваше дълбок ужас пред атеизма, а изповедникът й казваше, че деистът е братовчед на атеиста.

— Изпълнихте ли, Феликс, това, което ми обещахте? — запита Селест, когато госпожа Колвил я остави насаме с младия учен.

— Не, скъпа Селест — отвърна Феликс.

— О, да не изпълниш обещанието си!… — прошепна с огорчение девойката.

— Но това би било кощунство — каза Феликс. — Аз ви обичам тъй дълбоко и с нежност, която ме обезсилва дотолкова пред вас, че бях принуден да ви обещая нещо, непримиримо със съвестта ми. А съвестта, Селест, е нашето съкровище, нашата сила, нашата опора. Как може да искате от мен да отида в църква и да падна на колене пред свещеника, в когото не виждам друго освен обикновен човек?… Та вие първа бихте ме презрели, ако бях ви послушал.

— И тъй, драги Феликс, вие не искате да отидете в църква? — запита Селест, поглеждайки с просълзени очи човека, когото обичаше. — И ако бъда ваша жена, ще ме оставите да ходя там сама, нали? Не, вие не ме обичате тъй, както аз ви обичам. И до този момент съм изпитвала към един безбожник чувство, противно на това, което Бог изисква от мен!

— Безбожник! — извика Феликс Фелион. — О, не! Чуйте ме, Селест… Бог сигурно съществува, аз вярвам в това, но моята представа за него е много по-възвишена, отколкото представата на вашите свещеници; аз не го принизявам до себе си, а се старая да се извися до него… Аз се вслушвам в гласа, който той е вселил в мен и който почтените хора наричат съвест, и се стремя да не помръкне божественото озарение, което осенява душата ми. Ето защо никога никому не ще напакостя, никога не ще престъпя законите на общочовешкия морал, морала на Конфуций, Мойсей, Питагор, Сократ, както и на Христос… Аз ще остана чист пред Бога; моите дела ще бъдат моите молитви; никога не ще излъжа, моята дума ще бъде свята и никога не ще извърша низка, подла постъпка. Ето какво съм научил от добродетелния си баща и което искам да завещая на децата си. Доброто, което е по силите ми, винаги ще го извърша, дори ако трябва да страдам. Какво повече може да се иска от човека?…

Тази изповед на Феликс Фелион накара Селест горчиво да поклати глава.

— Прочетете внимателно — каза тя — „Подражание Христово“^[1]… Опитайте да се възвърнете в лоното на светата католическа църква и ще се убедите колко абсурдни са думите ви… Чуйте, Феликс, бракът според църквата не е работа за един ден, задоволяване на желанията ни, а тайнство, съединяващо хората навеки. Как вие виждате това — ще бъдем заедно ден и нощ, ще станем една плът, една кръв, а сърцата ни ще имат два езика, две религии, което ще води до вечни пререкания! Вие ще ме осъдите на скрити страдания, защото аз не ще се примиря с мисълта, че обричате душата си на гибел; как да се обръщам към Бога, когато тежката му десница бъде постоянно срещу вас?… Вашата кръв на деист и вашите убеждения могат да повлияят на децата ми!… О, Господи, колко злочестини за една съпруга!… Не, не, аз не мога да се примиря с вашите идеи… Феликс! Приемете моята вяра, защото аз не съм в състояние да приема вашата! Не дълбайте пропаст между нас… Ако вие ме обичате, би трябвало вече да сте прочели „Подражание Христово“.

Семейство Фелион, възпитано в духа на идеите на вестника „Конститюсионел“^[2], не обичаше църковния дух. И Феликс има неблагоразумието да отговори рязко на тази молба, изтръгнала се от душата на пламенна католичка.

— Вие повтаряте, Селест, урока на вашия изповедник, а, повярвайте ми, нищо не е по-опасно от вмешателството на духовници в семейството…

— О — извика възмутена Селест, която изхождаше само от своята логика, от своя усет и от своето чувство на обич, — вие не ме обичате!… Гласът на сърцето ми не достига до вас! Вие не ме разбрахте, тъй като не ме чувате, но аз ви прощавам, защото сам не знаете какво говорите.

Тя потъна в гордо мълчание, а Феликс забарабани с пръсти по стъклото на близкия прозорец: занимание, добре известно на хора, отдадени на мрачни мисли. И Феликс действително си задаваше тези странни и деликатни въпроси по внушение на Фелионовската си съвест:

„Селест е богата наследница; приемайки нейните идеи, чужди на моите религиозни убеждения, аз бих действувал като човек, преследващ изгоден брак: недостойна постъпка. Като глава на семейство аз не трябва да позволя свещеници да упражняват каквото и да било влияние в моя дом; ако отстъпя днес, ще проявя слабост, която ще доведе до много други отстъпки, пагубни за авторитета ми на баща и съпруг… Не, всичко това ще бъде недостойно за философ.“

И той се върна към любимата си.

— Селест, готов съм да ви моля на колене да не смесваме неща, които законът в мъдростта си е разделил. Ние живеем в два различни свята — обществото и небето. Всеки от тях по свой път върви към спасението си. Но що се отнася до обществото, нима, съблюдавайки законите му, не се подчиняваме на Бога? Христос каза: „Отдайте кесарю кесаревото“. Кесар е обществото… Да забравим тази малка свада!

Малка свада! — извика младата католичка. — Аз искам вие всецяло да владеете сърцето ми и аз всецяло да владея вашето, а вие ги делите на две половини!… Каква беда, нали? Вие забравяте, че бракът е тайнство.

— Вашите чернокапци са ви объркали главата — отсече: математикът, излязъл от търпение.

— Господин Фелион — прекъсна го живо Селест, — достатъчно сме говорили на тази тема.

При тези именно думи Теодоз сметна за необходимо да влезе в стаята. Той намери Селест пребледняла, а младия преподавател — разтревожен, като влюбен, оскърбил току-що любимата си.

— Чух думата „достатъчно“… Може би в нещо сте прекалили? — запита той, като гледаше последователно Селест и Феликс.

— Говорехме за религията — отвърна Феликс — и аз казах на госпожицата колко е пагубно за семейството религиозното влияние.

— Не ставаше дума за това, господине — намеси се остро Селест, — ние искахме да си изясним могат ли мъжът и жената да живеят в пълно единение, когато той е безбожник, а тя — вярваща.

— Но нима има безбожници?… — извика Теодоз, придавайки си вид на крайно учуден. — И нима католичка може да се омъжи за протестант? Не, за съпрузите е възможно спасение само когато и двамата изповядват една и съща религия!… Аз, който съм роден в Конта, и то в семейство, между чиито предци има дори папа, защото в нашия герб е изобразен сребърен ключ върху зинала уста, а в основата на герба — монах, застанал пред църква, и пилигрим със златен жезъл в ръка с девиз „Аз отварям и затварям“, аз, подчертавам, съм по тези въпроси яростен привърженик на строгите нрави. Но днес, благодарение на съвременната образователна система, често възникват въпроси като тези, които и вас занимават… Аз ви уверявам, че не ще се оженя за протестантка, пък дори да има милиони… и да съм влюбен в нея до уши! По вярата не се спори. „Una fides, unus Dominus“^[3] — ето моя девиз в обществото.

— Чувате ли! — извика тържествуваща Селест, като погледна Феликс Фелион.

— Аз не съм лицемерно набожен — продължи Ла Пейрад, — ходя на църква в шест часа сутринта, когато никой не ме вижда, постя всеки петък, с една дума, аз съм верен син на църквата и не предприемам нищо сериозно, без да се помоля, както някога са правели нашите предци. Не изтъквам вярата си… През време на революцията от хиляда седемстотин осемдесет и девета година в семейството ни се случи нещо, което още повече ни привърза към нашата свята майка — Църквата. Някаква злочеста госпожица Ла Пейрад от по-старото поколение на рода, притежателка на малкото имение Ла Пейрад, тъй като ние, аз и семейството ми, принадлежим към по-младото поколение Ла Пейрад де Канкоел, но и двете поколения се наследяват едно друго, та тази, казвам, госпожица, шест години преди Революцията се омъжи за един адвокат, който бе волтерианец, тоест — невярващ или, ако щете, деист. Той изповядваше революционни идеи и се беше поддал на изкушението да въвежда приятни новости по подобие на култа към богинята Свобода-Разум. В нашия край дойде надъхан до фанатизъм с нововъведенията на Конвента. Жена му бе красавица и тоя я принуди да играе ролята на богиня на Свободата, вследствие на което тя загуби разсъдъка си. Тя така си и умря — в пълно умопомрачение… Та и ние сега живеем в такова време, че не е изключено да станем свидетели на една нова хиляда седемстотин деветдесет и трета година!

Тази злонамерено съчинена история произведе такова впечатление върху крехката и чиста душа на Селест, че тя внезапно стана от мястото си, поклони се на двамата млади мъже и се оттегли в стаята си.

— Ах, господине, какво сторихте! — извика Феликс, засегнат в сърцето от студения поглед, който Селест му бе отправила с дълбоко безразличие. — Сега тя се вижда в ролята на богиня на Разума…

— Но какво всъщност предизвика вашия спор? — запита Теодоз.

— Безразличието ми към въпросите на религията.

— Голямата язва на нашия век — отвърна Теодоз важно.

— Ето ме и мен — каза госпожа Колвил, появявайки се на прага на салона, облечена с вкус. — Но какво се е случило с бедната ми дъщеря? Тя плаче.

— Плаче ли? — извика Феликс разтревожен. — Кажете й госпожо, че ще прочета внимателно „Подражание Христово“.

И Феликс тръгна да си отива заедно с Теодоз и Флави, на която адвокатът стисна ръката, давайки й да разбере, че в колата ще й обясни причината за възбудата на младия учен.

След час двамата Колвил, Селест и Теодоз вече влизаха в дома Тюилие, където бяха поканени на обяд. Теодоз и Флави отмъкнаха в градината Тюилие и Теодоз му каза:

— Добри приятелю, след осем дни ще имаш кръста на Почетния легион. Помоли любезната госпожа Колвил да ти разкаже за посещението ни при графиня Дю Брюел.

И Теодоз се отдели от Тюилие, тъй като в същия миг съгледа Дерош, който се отправяше към него, съпровождан от госпожица Тюилие. Тръгвайки да го посрещне, младият човек внезапно почувствува ужасно, вледеняващо предчувствие.

— Драги мой метр — зашепна Дерош на ухото на Теодоз, — дойдох да разбера можете ли да депозирате сумата двайсет и седем хиляди шестстотин и осемдесет франка и шейсет сантима за разходите.

— Като доверено лице на Серизе ли идвате?! — учуди се адвокатът.

— Той връчи полиците ви на Лушар, а вие знаете, че в случая ви очаква арест. Не зная какви са основанията на Серизе, но той смята, че сте оставили във вашето чекмедже двайсет и пет хиляди франка. Вие сте предлагали да му ги заплатите и сега той намира за съвсем естествено тези пари да не се залежават у вас…

— Благодаря за предупреждението ви, драги мой метр — каза Теодоз, — аз предвиждах тази атака.

— Между нас казано — прекъсна го Дерош, — вие хубаво го наредихте… Негодникът не се спира пред нищо, за да си отмъсти; готов е дори да загуби всичко, ако вие решите да се откажете от адвокатската си кариера и влезете в затвора…

— Аз! — извика Теодоз… — Не, аз плащам… Той има на ръка пет полици по пет хиляди франка. Какво смята да прави с тях?

— О, след това, което стана сутринта, нищо не мога да ви кажа. Зная само едно: моят клиент е опасен човек и преследва свои намерения.

— А, кажете, Дерош — обърна се Ла Пейрад към Дерош, обгръщайки с ръка тънката му, суха снага, — полиците още ли са у вас?

— Ще ги плащате ли?

— Да, след три часа.

— В такъв случай бъдете при мен в девет часа; аз ще приема парите и ще ви върна полиците. Ако дойдете обаче в девет и половина, те вече ще бъдат у Лушар.

— Чудесно, довиждане до девет часа вечерта — каза Теодоз.

— До девет вечерта — повтори Дерош, като хвърли поглед към събралите се в градината: Селест, която с все още зачервени от плач очи разговаряше с кръстницата си, Колвил, Брижит, Флави и Тюилие. Излязъл вече във входното антре, Дерош каза на съпровождащия го Теодоз:

— Вие можете да заплатите полиците си.

С този единствен поглед, който бе принудил Серизе да заговори, Дерош отгатна всичката бясна енергия на адвоката.