Оноре дьо Балзак
Дребни буржоа ^[0] (14)

Четиринадесета глава
Две любовни сцени

— Ах, вие сте магьосник — каза Флави Колвил на Ла Пейрад, който й предложи ръка, за да преминат в салона.

— Да — отвърна той, — но магьосник, който иска да омагьоса само вас. И повярвайте ми, аз съм напълно удовлетворен: днес вие сте по-очарователна от всякога!

— Като си помисля само — продължи тя, за да избегне предизвикателството, — че Тюилие се смята за политик.

— Но, скъпа моя, половината от тия жалки фигури са плод на подобни интриги; и човекът тук няма никаква вина. Не виждате ли в колко семейства мъжът, децата, приятелите са убедени, че глупавата майка е умна или че четиридесет и пет годишната матрона е млада и хубава?… Оттук възникват и особени, странни положения, необясними за странични лица. Срещат се мъже, дължащи отвратителното си самомнение на обожаващата ги любовница, или самозвани стихоплетци, които продажни лъстители са убедили, че са велики поети. Всяко семейство има своя велик човек и ето как в обществото, подобно на Камарата, дето тлеят светилата на Франция, се възцарява мрак… Е какво, умните хора се подсмиват, и толкоз. Вие сте умът и красотата на този малък буржоазен свят, затова ви и въздигнах в култ; но моята втора мисъл е да ви изтръгна оттам, защото искрено ви обичам; и изпитвам по-скоро приятелски чувства, отколкото любов, макар че в тях вече се вплете немалко любов — добави той, като я притисна към сърцето си, възползувайки се от прозоречната ниша, дето я беше довел.

— Госпожа Фелион ще седне пред пианото — каза Колвил; — днес всичко трябва да танцува: бутилките, монетите в джоба на госпожица Брижит и нашите мили дъщери. А аз ще отскоча да си взема кларнета.

И той подаде на жена си чашата, от която току-що бе изпил кафето си, и се усмихна от удоволствие, като я видя да разговаря тъй приятелски с Теодоз.

— Впрочем, какво направихте вие с моя мъж? — запита Флави прелъстителя си.

— Трябва ли да ви кажа всички наши тайни?

— Значи, не ме обичате? — каза в отговор тя, гледайки го със скритото кокетство на жена, почти решила да отиде докрай.

— О, понеже вие ми доверявате всички ваши тайни — захвана той възбудено с оная провансалска жизненост, тъй очарователна и тъй естествена наглед, — аз не бих искал да скрия от вас болката, която лежи на сърцето ми…

И той отново я повлече към нишата и усмихнат й каза:

— Горкият Колвил съзря в мен артиста, потиснат от всички тези буржоа и непродумващ в тяхно присъствие от страх, че ще бъде неразбран, зле преценен, изгонен; но той почувствува в мен топлината на свещения огън, който ме изгаря. Да, впрочем аз съм — подчерта той с дълбока убеденост — майстор на словото в стила на Берие^[1]; мога да разплача съдиите, като сам плача, защото съм нервен като жена. И ето, вашият мъж, комуто цялата тази буржоазия вдъхва ужас, се смя с мен, ние буквално ги унищожихме и той намери, че моята ирония не отстъпва на неговата. Аз му разкрих намеренията си да създам нещо от Тюилие и му помогнах да схване всичката полза, която би извлякъл от подобен политически манекен. „Ако щете само заради това — казах му аз — да станете «господин Дьо Колвил» и да поставите очарователната си жена в подобаващо за нея общество, дето би трябвало да ви изберат депутат. За всичко това достатъчно ще бъде да отидете осем години в Горните или в Долните Алпи, в някой забутан град, където всички ще ви обичат и където жена ви ще очарова всички… И това непременно ще стане — рекох му аз, — особено ако склоните да дадете вашата мила Селест на човек, способен да си извоюва влияние в Камарата.“ Аргументите под форма на шега имат това предимство, че действуват на някои хора далеч по-силно, отколкото когато са излагани сериозно. Така че оттук нататък Колвил и аз сме най-добрите приятели на света. Чухте ли го как ми извика на масата: „Разбойник! Открадна ми тоста!“ Още тази вечер ние с него ще преминем на „ти“… После някоя заплетена историйка с артисти, които винаги се излагат, а аз вече съм го натопил в такава историйка, ще го сближи още повече с мен и може би повече, отколкото с Тюилие, защото аз му казах, че Тюилие ще се пукне от завист, като види на ревера му розетката… Виждате ли, скъпа моя, обожаема Флави, с каква смелост изпълва човека едно дълбоко чувство! Та ви казвам, нужно бе Колвил да ме обикне, за да проникна във вашия дом с негово съгласие!… Готов съм заради вас да ближа раните на прокажени, да гълтам живи жаби, да прелъстя Брижит! Да, аз бих пронизал гърдите си с този кол, ако може да ми послужи като кокили, за да стигна до вас и да се хвърля в нозете ви!

— Сутринта вие ме ужасихте — извика Флави.

— Но тази вечер сте спокойна?… Да — добави той, — докато сте с мен, никога не ще ви се случи нищо лошо.

— О, признавам, вие сте необикновен човек!…

— Съвсем не! Всички мои постъпки, големи и малки, са само отблясък на огъня, който запалихте в сърцето ми, и аз искам да стана ваш зет, за да не се разделяме повече никога… Моята жена, Боже, прости ми, ще бъде само машина за деца, а възвишеното същество, моята богиня, ще бъдеш ти! — прошепна той на ухото й.

— Вие сте сатана! — проговори тя в ужас.

— Не, само поет, като всички мъже от моя край. Моля ви, бъдете моята Жозефин!^[2]… Ще дойда при вас утре в два часа и нека ви кажа, че горя от желание да видя къде спите, да видя креслата, на които си отпочивате, цвета на спалното ви бельо, да видя как са разположени вещите около вас, да се полюбувам на перлата в нейната раковина!…

И с тези думи той ловко се измъкна, без да дочака отговора й.

Флави, с която никога в живота обожателите й не бяха разговаряли така пламенно, бе дълбоко смутена, ала щастлива и с туптящо сърце си казваше, че е твърде трудно да се изплъзне от влиянието на такъв мъж. Тази вечер Теодоз за първи път се бе облякъл в нови панталони, сиви копринени чорапи и отворени обувки, жилетка от черна коприна и черна сатенена вратовръзка, върху която блестеше карфица, избрана с вкус. Носеше нов фрак, ушит по последна мода, и жълти ръкавици с бели маншети; в салона, който неусетно се изпълваше с гости, той беше единственият мъж с безукорни маниери и държане.

Госпожа Прон, по баща Барниол, дойде с две пансионерки по на седемнайсет години, доверени на майчините й грижи от родителите им, които живееха на островите Бурбон и Мартиника. Господин Прон, преподавател по риторика в колеж, управляван от духовници, бе човек от типа на Фелион, но за разлика от него не се самоизтъкваше, не се изливаше в сентенции и афоризми, нито се стараеше да бъде пример за подражание, а се държеше сухо и надменно. Господин и госпожа Прон, най-тачените гости в салона на Фелионови, приемаха в понеделник; с Фелионови се бяха сближили чрез Барниолови. Макар и учител, дребният на ръст Прон танцуваше. Доброто реноме на пансиона на госпожица Лаграв, с която съпрузите Фелион поддържаха приятелски връзки от двайсетина години, порасна още повече под ръководството на госпожица Барниол, най-умелата и най-опитната от възпитателките. Прон се ползуваше с голямо влияние в тази част на квартала, която бе разположена между булевард Монпарнас, Люксембургския парк и Севърския път. И ето защо, щом зърна приятеля си, Фелион тутакси го грабна под ръка и го повлече настрана, за да го посвети в тайната около Тюилие, а след десет минути и двамата се отправиха към Тюилие и прозоречната ниша отсреща, дето все още стоеше Флави, чу без съмнение трио, достойно за триото на тримата швейцарци от операта „Вилхелм Тел“.

— Виждате ли — каза на Флави приближилият се отново Теодоз — какъв интригант е почтеният и чист Фелион!… Убедете честния човек, че е прав, и ето ви го готов да нагази в най-пошли игри; защото той пипва малкия Прон и Прон тръгва слепешком по петите му единствено в интерес на Феликс Фелион, който в този момент забавлява вашата мила Селест… Идете да ги разделите. Та те разговарят вече повече от десет минути, а синът на Минарови се върти около тях като разярен булдог.

Все още под дълбокото впечатление от благородната постъпка на Селест, продиктувана от доброто й сърце, макар никой освен госпожа Тюилие да не си и спомняше за това, Феликс неволно прибягна до една от ония наивни хитрини, които са благородното лукавство на истинската любов; но нека добавим, че подобни хитрини не бяха за него обичайни: математическите науки го правеха невероятно разсеян. И той, Феликс, отиде при госпожа Тюилие, предполагайки, че Селест на свой ред ще се отправи към нея — дълбока сметка на дълбока любов. Девойката бе особено признателна на Феликс, толкова повече, че адвокатът Минар, който съзираше в нея само зестра, дори и не помисли да се приближи към кръстницата й и спокойно си пиеше кафето, говорейки за политика с Лодижоа, Барниол и Дюток; вършейки това, младият човек изпълняваше нареждането на баща си, който вече мислеше за законодателните избори през 1842 година.

— Кой не би обикнал Селест! — каза Феликс на госпожа Тюилие.

— Милото дете, само тя едничка на света ме обича — отвърна робинята, сдържайки с мъка сълзите си.

— О, не, госпожо, ние и двамата ви обичаме еднакво — възкликна простодушният Матие^[3], като се усмихна.

— За какво говорите? — запита Селест, когато се приближи към тях.

— Дете мое — отвърна благочестивата жена и с любов целуна по челото кръщелницата си, — господинът казва, че вие двамата ме обичате и че ще се грижите за мен.

— Нека това предсказание не ви сърди, госпожице — каза съвсем тихо бъдещият кандидат за Академията на науките, — и ми позволете да сторя всичко, за да го осъществя!… Знаете ли, аз съм такъв: несправедливостта ме възмущава дълбоко… О, колко прав е бил спасителят, като е обещавал рая на нищите духом, на агънцата, обречени на жертвоприношение… Дори и човекът, който не ви е обичал, Селест, би ви обожавал след възвишената ви проява на трапезата! Да, само на невинността е дадено да утешава мъчениците!… Вие сте добра девойка и ще станете една от жените, които са едновременно и славата, и щастието на семейството си. Щастлив ще бъде този, когото предпочетете!

— Скъпа кръстнице, с какви очи ме гледа господин Феликс?

— Той те вижда такава, каквато си, ангелче мое, и аз ще се моля на Бога за двама ви…

— Ако знаете само колко съм щастлив, че баща ми може да услужи на господин Тюилие… и колко бих желал да бъда полезен на брат ви!…

— Но тогава вие обичате цялото ни семейство.

— О, разбира се — отвърна Феликс.

Истинската любов е винаги плаха, тя се бои от гръмките изрази, защото и без това достатъчно говори сама по себе си; тя не се нуждае от фойерверки като фалшивата любов и внимателният наблюдател, проникнал в салона Тюилие, би могъл да напише цяла книга, съпоставяйки двете сцени, неимоверните спекулации на Теодоз и простотата на Феликс; единият бе олицетворение на природата, другият — на обществото, истината, противопоставена на лъжата. Флави забеляза особеното състояние на дъщеря си, всяка фибра на чието лице издаваше вълнението й, видя как то засия като лице на девойка, току-що чула първото плахо признание в любов, и потискайки прокрадналото се в сърцето й чувство на ревност, отиде при Селест и й пошепна на ухото:

— Не се държите добре, мое дете, всички ви наблюдават, излагате се, като разговаряте така дълго с господин Феликс, без да държите сметка дали това ни се нрави, или не.

— Но, мамо, тук е кръстницата ми.

— Ах, извинете, скъпа приятелко — каза госпожа Колвил, — не ви забелязах…

— Като всички останали — проговори Йоан Златоуст^[4].

Тези думи боднаха госпожа Колвил така, сякаш гърдите й прониза стрела; тя високомерно стрелна с поглед Феликс и каза на Селест: „Ела тук, момичето ми!“ — а после сама седна до госпожа Тюилие и посочи на дъщеря си стола до себе си.

— Ще се погубя от работа — каза тогава Феликс на госпожа Тюилие, — но ще стана член на Академията на науките, за да заслужа ръката на Селест.

„Ах — въздъхна в себе си бедната жена, — ето такъв кротък и спокоен мъж ми трябваше и на мен… С каква радост бих живяла в сянката му и бих дочакала старостта… Боже мой, ти не пожела това, но събери и закриляй тези две деца! Те са създадени един за друг.“

И се замисли дълбоко, ослушвайки се машинално в шума, причиняван от зълва й, която с неизчерпаемата енергия на тежковозен кон помагаше на двете прислужнички да раздигат масата, за да освободят трапезарията за танци, подвиквайки като капитан на фрегата пред атака: „Имаме ли още сироп от френско грозде? Тичайте да купите бадемово мляко!“ Или „Чашите не стигат, напитките са малко, донесете и шестте бутилки обикновено вино, които извадих от мазето. И внимавайте портиерът Кофине да не отмъкне някоя!… Каролин, момичето ми, остани при бюфета!… Ако танците продължат до един часа сутринта, ще трябва да се сервира шунка. Но с мярка и дръжте под око всичко. Подайте ми метлата… Налейте масло в лампите… и главно внимавайте да не счупите нещо… Остатъците от десерта трябва да се използуват, поставете ги на бюфета. Вижте дали снаха ми ще дойде да ни помогне… Не зная за какво толкоз се е замислила тази мързелана… Боже мой, колко е бавна… Вдигнете столовете, така ще има повече място за танците.“

Салонът гъмжеше от гости: тук бяха семейства Барниол, Колвил, Лодижоа, Фелион и всички, които бе привлякъл тук слухът, че у Тюилие в този ден се танцува; слухът бе обиколил Люксембургската градина между два и три часа, когато там се разхождаше кварталната буржоазия.

— Готова ли сте, Брижит — запита Колвил, като влезе неочаквано в трапезарията. — Девет часа е и гостите във вашия салон са наблъскани като сардели в кутии. Кардо с цялото си семейство и бъдещия си зет току-що дойдоха, с тях дойде и младият заместник-прокурор Вине, така че предградието Сент Антоан нахлува в този момент. Ще трябва да пренесем пианото тук, вие как мислите?

И Колвил подаде сигнал с кларнета, чиито трели бяха приети с гръмко ура в салона.

Излишно е да се впущаме в описание на подобен бал. Тоалети, лица, разговори — всичко тук хармонираше с една подробност, която говори достатъчно и на най-бедното въображение, защото във всички неща дребният, ала ярък и характерен факт е определящ. Върху олющени, загубили лака си подноси се предлагаха чаши с вино, с безалкохолни напитки или само с подсладена вода. От време на време, все по-рядко, се появяваха и табли с чаши бадемово мляко и сироп. Имаше пет маси за игра на карти, двайсет и пет картоиграчи, девет танцуващи двойки. Към един часа сутринта, забулил главата си като кабил^[5], Дюток подхвана лудешкия контраданс, наричан по народному „Хлебарка“, в който бяха въвлечени и госпожа Тюилие, и госпожица Брижит, и госпожа Фелион, както и самият татко Фелион. Слугите, които очакваха господарите си, дошли на гости у Тюилие, а и слугите на Тюилие гледаха с любопитство танцуващите; когато безконечният танц, продължил повече от час, най-после завърши и Брижит прикани всички на закуска, в салона се чуха възторжени викове; но предвидливата стопанка бе успяла да скрие дванайсет бутилки старо бургундско вино. Млади и стари се веселиха от все сърце и най-после Тюилие каза:

— Тази сутрин и през ум не ни минаваше, че вечерта у нас ще има такъв весел празник!…

— А всъщност на такива импровизирани балове човек се забавлява най-добре — додаде нотариусът. — Не ми говорете за тези предвзети вечери, дето се събират горделивци и позьори!

Това мнение не е далеч от една аксиома в буржоазните среди.

— Аз пък — намеси се госпожа Минар, — нямам предпочитания!

— Това не се отнася за вас, госпожо, в чийто дом е удоволствие да поседиш — каза Дюток.

Когато контрадансът завърши, Теодоз се отправи към бюфета, дето Дюток току-що бе взел резен говежди език, и му каза:

— Време е да си тръгнем, утре заран трябва да бъдем у Серизе; той обеща да научи нещо повече около работата, която ни занимава и която впрочем съвсем не е така лека, както той си я представя.

— И защо — запита Дюток, като преглътна залъка си, преди да влезе в салона.

— Но вие не познавате ли законите? А аз достатъчно ги познавам, за да предвиждам всички рискове, свързани с тази афера. Ако нотариусът поиска да купи къщата, той има възможност да повиши цената й и да ни я отнеме, като се скрие зад когото и да било от зарегистрираните кредитори. По силата на сега действуващото ипотечно право, когато се продава къща по искането на един от кредиторите и сумата, получена за него на търга, се окаже недостатъчна да удовлетвори всички кредитори, те имат право да наддават и нотариусът веднъж подвел се, може да осъзнае грешката си.

— Така е — рече Дюток. — Тогава да отидем при Серизе.

Адвокатът Минар чу думите „да отидем при Серизе“ и без да се замисли над тях, тръгна веднага след двамата приятели. Тези двама мъже бяха така далече от него, от неговия жизнен път и въжделения, че той не вникваше в мисълта на разговора им, в който се ослушваше машинално.

— Ето един от най-хубавите дни в живота ни — каза Брижит на брат си, когато в два и половина часа сутринта се озоваха сами в празния салон; — каква чест е да бъдеш избран така единодушно от съгражданите си!

— Не се заблуждавай, Брижит; ние, мила моя, дължим всичко това на един-единствен човек.

— На кого?

— На нашия приятел Ла Пейрад.