Оноре дьо Балзак
Дребни буржоа ^[0] (17)

Седемнадесета глава
Царуването на Теодоз

Пет дни по-късно, в началото на април, известието, с което се приканваха жителите да вземат участие в избирането на член на общинския съвет на 20-и същия месец, бе публикувано в „Монитьор“ и разгласено с афиши из улиците на Париж. Вече от месец насам бе дошло на власт правителството, наречено „правителство на първи март“^[1]. Брижит беше в неизказано добро настроение, тя се бе убедила в истинността на Теодозовите уверения. Къщата, огледана от горе до долу от стария Шафару, бе призната от него за шедьовър на строителството; бедният Гриндо, архитектът, свързан с работите на нотариуса и на Клапарон, предполагаше, че се труди в своя полза; чичото на госпожа Дю Брюел си въобрази, че се касае за интересите на племенницата му, и заяви, че с трийсет хиляди франка ще завърши напълно строежа.

Така че от седмица насам Ла Пейрад бе божество за Брижит; излагайки му наивно нечестните си аргументи, тя го убеждаваше, че не бива да се изпуска такова състояние, когато то само идва в ръцете ти.

— Е, и какво пък — подхвърли му тя, когато се озоваха насред градината, — ако има там някакъв грях, ще се изповядате, и толкоз.

— Хайде, хайде приятелю — извика приближилият се към тях Тюилие, — за какъв дявол се колебаеш, та помисли за бъдещите си роднини.

— Ще се реша на това — отвърна Ла Пейрад с развълнуван глас, — но при следните условия: не искам да бъда обвинен в алчност и в користолюбие, когато се оженя за Селест… Ако заради вас ще трябва да изпитвам угризения на съвестта, направете така, че в очите на хората да остана това, което съм. Не давай на Селест ти, мой стар Тюилие, нищо освен голата къща, която ще ти осигуря…

— Точно така…

— Не се лишавайте заради нас — продължи Теодоз — и нека моята скъпа леля има предвид това при подписване на брачния договор. Поставете остатъка от наличните ви средства на името на госпожа Тюилие, а тя да разполага с тях както намери за добре. Ще живеем като едно семейство и аз ще съумея да си създам състояние, стига само да се освободя от грижи за бъдещето си.

— Това ми харесва — извика Тюилие. — Ето думи на честен човек.

— Позволете ми да ви целуна по челото, дете мое — каза старата мома; — но тъй като прикя все пак е необходима, ще дадем на Селест шейсет хиляди франка.

— За тоалетите й — уточни Ла Пейрад.

— Ние и тримата сме почтени хора — извика Тюилие. — Това ще рече, че вие ще ни помогнете да станем собственици на къщата, после заедно ще напишем моя политически труд и ще се поразшетате, за да издействувате орден за мен.

— Това е сигурно, както е сигурно, че на 1-ви май ще бъдете общински съветник! Само, добри ми приятелю, а и вие, мила лелко, запазете всичко в най-дълбока тайна и не се поддавайте на клеветите, които ще се кажат по мой адрес, когато всички ония, които изиграя, се нахвърлят срещу мен… Предупреждавам ви, че ще ме нарекат и голтак, и мошеник, и опасен човек, и йезуит, и тщеславен, и грабител на чужди състояния… Ще слушате ли подобни обвинения със спокойствие?…

— Не се тревожете — отвърна Брижит.

От този ден нататък Тюилие стана „добрият приятел“. Това име Теодоз произнасяше с глас, който удивляваше Флави не само с физическото качество на тембъра си, но и с различните чувства, които изразяваше. Но обръщението „мила лельо“, така ласкаещо слуха на Брижит, се произнасяше само в семеен кръг и понякога в присъствието на Флави; пред чужди хора се пошепваше на ухото на Брижит. Усилията на Теодоз, Дюток, Серизе, Барбе, Метивие, Минаровци, Фелионовци, семейство Лодижоа, Колвил, Прон, Барниол и всички техни приятели бяха наистина огромни. Големи и малки участвуваха според силите си в делото. Кадне осигури трийсет гласа в своята секция, при което собственоръчно попълни бюлетините на седем неграмотни избиратели. На 30-ти април Тюилие бе избран за член на генералния съвет в департамента Сена с внушително мнозинство, тъй като само шестдесет човека не бяха дали гласа си за него. На 1-ви май Тюилие се присъедини към обинското тяло, което трябваше да се отправи към Тюйлери, за да поздрави краля по случай рождения му ден, и се върна оттам сияещ: беше влязъл в двореца непосредствено след Минарови.

След десет дни жълт афиш обяви продажбата на къщата с първоначална цена седемдесет и пет хиляди франка; търгът трябваше да се състои към края на юли. Във връзка с това Клапарон и Серизе водиха разговор, в който Серизе обеща на Клапарон сумата петнайсет хиляди франка на думи, разбира се, ако съумее да направи така, че нотариусът да пропусне фаталния срок за наддаване. Предупредена от Теодоз, госпожица Тюилие напълно се присъедини към тайното споразумение, разбирайки, че трябва да се възнаградят участниците в срамния заговор. Парите трябваше да минават през ръцете на достойния адвокат. Посред нощ Клапарон се срещна на площада пред Обсерваторията със съдружника си — нотариус, чиято кантора, обявена за продажба по решение на Дисциплинарната палата на парижките нотариуси, още не беше продадена.

Този млад нотариус, приемник на Леополд Анекен, се бе устремил тичешком към благополучието, вместо да крачи към него спокойно; той още не бе изгубил илюзиите си за по-добро бъдеще и опитваше всичко, за да го постигне. При тази среща бе готов да заплати до десет хиляди франка за възможността да излезе неопетнен от мръсната афера, трябваше да ги връчи на Клапарон само след като получателят подпише едно тайно писмо. Младият човек знаеше, че тази сума бе единственият капитал, с който беднякът се надяваше да оправи работата, и разчиташе напълно на него.

— Да, та кой друг в Париж може да ми даде такава комисиона за тази афера? — каза Клапарон. — Така че, спете си спокойно. Подставеното от мен лице е честен човек, но достатъчно наивен, за да не надуши кроежите ни… Някакъв стар пенсионер ще му даде парите, за да заплати къщата, и той ще подпише дарителния документ на ваше име.

Когато нотариусът даде на Клапарон да разбере, че не може да му заплати повече от десет хиляди франка, Серизе предложи двайсет хиляди на бившия си съдружник, а после поиска от Теодоз петнайсет, решавайки в последна сметка да остави за Клапарон само три хиляди. Всички разговори, разменени между тези четирима мъже, бяха подкрепени с най-красиви думи за високи чувства и неподкупна честност, с уверения, че ония, на които е отредено да работят заедно, трябва да си помагат един на друг. Докато цялата тази подмолна дейност се извършваше в полза на Тюилие и за която Теодоз го осведомяваше редовно, изтъквайки най-дълбокото си отвращение от подобни срамни истории, двамата приятели обмисляха заедно бъдещия голям труд на „добрия приятел“; така членът на генералния съвет при департамента на Сена стигна до убеждението, че никога не би могъл да преуспее без помощта на този гениален човек, чийто ум го възхищаваше и чиито способности го поразяваха, усещайки с всеки ден все по-силно желание да направи Теодоз свой зет. И от месец май насам Теодоз обядваше вече четири пъти седмично с „добрия приятел“.

Това бе времето, когато Теодоз властвуваше всецяло в семейство Тюилие, подкрепян от одобрителните изказвания на всички приятели на дома. Ето как ставаше това. Слушайки възторжените похвали на Брижит и Тюилие по адрес на Теодоз, Фелионови се страхуваха да не извикат недоволство у тези две важни особи, колкото и преувеличени да им се струваха безкрайните им хвалби. Същото бе и със семейство Минар. Впрочем поведението на този приятел на къщата бе всякога безукорно; обезоръжаваше и най-подозрителните чрез начина, по който умееше да остане незабележим; той бе просто като допълнителна мебел в дома и Фелионови и Минарови започнаха да мислят, че Брижит и Тюилие са наблюдавали и претегляли Теодоз и че в последна сметка са го намерили за достатъчно лекомислен, за да бъде някога нещо повече от добър млад човек, комуто би трябвало да се помага.

— Може би си въобразява — призна веднъж Тюилие на Минар, — че сестра ми ще го упомене в завещанието си; той съвсем не я познава.

Тези думи, подсказани от Теодоз, успокоиха подозрителния Минар.

— Той ни е много предан — каза един ден старата мома на Фелион, — но пък и много ни е задължен; ние не му вземаме никога наем и почти всеки ден обядва у пас…

Тези лъжи, внушавани на старата мома от Теодоз и пошепвани от ухо на ухо в семействата, посещаващи салона Тюилие, разсеяха и последните опасения и Теодоз потвърждаваше думите на Тюилие и сестра му с раболепието на истински блюдолизец. При играта на вист поправяше грешките на „добрия приятел“. Усмивката му, неизменна и благодушна като усмивката на госпожа Тюилие, бе всякога готова за всички баналности, изречени от сестрата и от брата.

Адвокатът постигна онова, което тъй горещо бе желал, приемаше спокойно презрението на истинските си съперници и дори се възползуваше от него, за да прикрие могъществото си. В продължение на четири месеца той имаше неподвижния, вцепенен вид на змия, която поглъща и смила плячката си. Затова понякога бягаше в градината с Колвил или с Флави, та там да се насмее, да захвърли маската си, да си отдъхне и се посъвземе, отдавайки се пред бъдещата си тъща на ония нервни пристъпи на страстта, които я ужасяваха и същевременно трогваха.

— Не ме ли съжалявате? — питаше той Флави в навечерието на търга, на който Тюилие стана собственик на къщата срещу седемдесет и пет хиляди франка. — Човек като мен да пристъпя като котка, да преглъща думите си, да потиска гнева си… и отгоре на всичко да понася вашите откази…

— Приятелю мой, дете мое!… — мълвеше Флави объркана.

Тези думи, подобно на термометър, показват до какво нагряване ловкият артист бе довел интрижката си с Флави. Бедната жена се разкъсваше между щенията на сърцето си и повелите на морала, между задръжките на религията и тайнствения зов на страстта.

Междувременно младият Феликс Фелион с обич и постоянство, достойни за похвала, даваше уроци на младия Колвил; той удължаваше щедро часовете, вярвайки, че помага на бъдещото си семейство. В знак на благодарност за грижите му и по съвета на Теодоз Колвил канеше Феликс всеки четвъртък на обяд, на който редовно присъствуваше и адвокатът. Флави подаряваше на Феликс ту направено от нея портмоне, ту пантофи, ту табакера и младият щастливец възклицаваше:

— Аз съм щедро възнаграждаван, госпожо, чрез удоволствието да ви бъда полезен.

— Ние не сме богати, господине — отвръщаше Колвил, — но, дявол да го вземе, не искаме да бъдем неблагодарни!

Старият Фелион потриваше ръце, когато слушаше сина си след завръщането му от тези вечери, и вече виждаше своя скъп, благороден Феликс съпруг на Селест.

Ала колкото повече Селест обикваше Феликс, толкова по-строго и по-хладно ставаше държанието й към него, особено след острото предупреждение на майка й една вечер, когато й беше казала:

— Не давайте никакви надежди на младия Фелион, дъще моя. Ни баща ви, ни аз сме в състояние да ви омъжим по свой избор — вие, както знаете, ще получите зестра от други хора; затова не се старайте да се харесате на някакъв учител, беден като църковна мишка, а гледайте да си осигурите обичта на госпожица Брижит и на вашия кръстник. Ако не искаш да убиеш майка си, да, да, ангелче мое… да ме убиеш, довери ми се напълно и запомни веднъж завинаги, че ние преди всичко желаем твоето щастие.

Тъй като окончателният търг бе насрочен за края на месец юли, Теодоз още в края на юни посъветва Брижит да бъде готова и тя побърза да продаде всички ценни книжа на снаха си, както и своите. Провалът на договора на четирите сили, отекнал като оскърбление за Франция, е исторически факт, но при все това е необходимо да припомним катастрофалното спадане на държавната рента към края на юли и август 1840 година, когато перспективата за война бе подчертавана твърде често от господин Тиер и курсът на рентата спадна на двайсет франка, а трипроцентната рента стигна до шестдесет франка при номинална цена сто франка. Но това не е всичко: този финансов крах даде рязко отражение върху стойността на недвижимите имущества в Париж и всички, които бяха обявени за продажба, бяха продадени на загуба. Тези събития направиха Теодоз пророк, гений в очите на Брижит и Тюилие, комуто къщата бе окончателно присъдена срещу седемдесет и пет хиляди франка. Нотариусът, положението на когото се влоши още повече вследствие политическата криза и чиято кантора бе междувременно продадена, се видя принуден да замине за няколко дни в провинцията, задържайки в себе си десетте хиляди франка, предназначени за Клапарон. Посъветван от Теодоз, Тюилие възложи на Грендо да завърши къщата, което архитектът направи, продължавайки да смята, че работи за нотариуса; и тъй като по това време всички строежи бяха преустановени и работниците стояха със скръстени ръце, архитектът с толкова по-голямо усърдие се зае с любимата си работа. За двайсет и пет хиляди франка той облече в позлата четири салона!…

Теодоз поиска всички сметки да се водят на книга, дето вместо двайсет и пет хиляди да бъдат вписани петдесет хиляди франка. С придобиването на новия дом авторитетът на Тюилие порасна неимоверно много. Колкото до нотариуса, той бе съвсем объркан от политическите събития, връхлетели като гръм от ясно небе върху него. Уверен в могъществото си, силен със съзнанието за толкова извършени от него услуги, държащ в ръцете си Тюилие чрез труда, върху който работеха заедно, и най-вече боготворен от Брижит заради деликатността си, тъй като никога не бе направил и най-малък намек за материалните си затруднения и въобще не говореше за пари, Теодоз се държеше сега по-малко раболепно, отколкото преди. Веднъж Брижит и Тюилие му казаха:

— Нищо не е в състояние да разколебае нашите чувства към вас; чувствувайте се тук като у дома си, а колкото до мнението на Минар и Фелион, от което, кой знае защо, се боите, нека ви кажем, че ни занимава толкова, колкото някоя строфа от стихотворенията на Виктор Юго. Така че оставете ги да си говорят и… горе главата!

— Но ние все още се нуждаем от тези хора за избирането на Тюилие в Камарата на депутатите — отвърна Теодоз. — Вслушвайте се и занапред в съветите ми, щом ги намирате за добри! Когато къщата стане напълно ваша, ще си дадете сметка, че сте я получили едва ли не даром, тъй като ще можете да закупите по шейсет франка стофранковата рента, носеща три процента, на името на госпожа Тюилие и по този начин да възстановите напълно спестяванията й… Изчакайте само да изтече срока на допълнителното наддаване и имайте подръка петнайсетте хиляди франка за нашите нехранимайковци.

Брижит обаче не чака: събра всички свои капитали с изключение на една сума от сто и двайсет хиляди франка и като получи върху двеста и четиридесет хиляди франка трипроцентна рента на името на госпожа Тюилие, възстанови прежното състояние на снаха си. Тази рента носеше годишен доход дванайсет хиляди франка; осигури си и на свое име такава рента, носеща годишен доход десет хиляди франка, заричайки се никога повече да не си създава такива главоболия. За брат си предвиждаше четиридесетте хиляди франка доход извън пенсията, дванадесет хиляди за госпожа Тюилие и осемнадесет хиляди за себе си, което, взето вкупом, възлизаше на седемдесет хиляди франка плюс наемите от жилището, изчислявани на осем хиляди франка.

— Сега сме не по-малко богати от Минарови — извика Брижит.

— Рано е да ликуваме — възрази й Теодоз; — допълнителният срок изтича едва след още осем дни. Аз уредих вашите въпроси, но моите изоставих напълно…

— Скъпо мое дете, вие имате приятели — възкликна Брижит — и ако се нуждаете от двайсет и пет луидора, всякога ще ги имате от нас.

При тези думи Теодоз размени усмивка с Тюилие, който го отведе в градината и му каза:

— Извинете горката ми сестра, тя гледа на света през кухненското прозорче. Но ако вие се нуждаете от двайсет и пет хиляди франка, аз мога да ви ги заема… когато получа първите наеми от новата къща — добави накрая той.

— Тюилие, примката около врата ми се затяга — извика Теодоз. — Откакто съм адвокат, се разправям с полици… Но, шт, нито дума!… — пошепна Теодоз, уплашен, че беше издал тайната си. — Аз съм в ръцете на мошеници… искам да ги смажа…