Оноре дьо Балзак
Дребни буржоа ^[0] (5)

Пета глава
Обществото на господин и госпожа Тюилие

Двамата Колвил и децата им станаха някак естествено център на обществото, с което госпожица Тюилие се стараеше да обкръжи брат си. На първия парад на националната гвардия бившият бирник и бившият подначалник-канцелария срещнаха едного от бившите началници на отделение Ла Билардиер — господин Фелион, който от трийсет години живееше в квартал Сен Жак и заемаше поста командир на батальон в националната гвардия. Фелион бе един от най-уважаваните хора в района. Дъщеря му, някогашна поддиректорка в пансиона „Лаграв“, бе омъжена за господин Барниол — учител от основното училище на улица Сен Хиацинт.

Големият син на Фелион беше преподавател по математика в колеж; даваше уроци, подготвяше слаби ученици и по думите на баща си страстно се увличаше по чистата математика. Вторият син на Фелион посещаваше училището за пътните съобщения. Фелион имаше деветстотин франка пенсия и притежаваше рента от девет хиляди и няколкостотин — негови и на жена му спестявания, плод на трийсетгодишен труд и лишения. Впрочем имаше си и малка къща с градина, разположена на затворената улица Фьоянтин. (В трийсет години той нито веднъж не употреби старинната дума — „задънена улица“.)

Дюток, архивар в мировото съдилище, бе бивш чиновник в някакво министерство; станал преди време жертва на едно от ония неприятни положения, в каквито понякога изпадат представителните правителства, Дюток бе приел да бъде изкупителната жертва в критичната минута, за което тайно бе възнаграден с някаква сума, позволила му впоследствие да откупи мястото си на архивар. Този, между нас казано, малко почтен човек, който шпионираше другарите си в канцелариите, не беше приет в дома на Тюилие, както се надяваше; но именно студенината на стопаните го накара да продължава да ги посещава.

Останал ерген, той робуваше на пороци; криеше доста старателно интимния си живот и се крепеше благодарение на неизтощимото си раболепие пред по-високостоящите. Мировият съдия обичаше много Дюток. Тази непочтена личност съумя да стане поносима в семейството Тюилие, тъй като не се спираше пред най-недостойните и груби ласкателства, които всякога дават търсения ефект. Дюток познаваше основно живота на Тюилие, връзките му с Колвил и особено с госпожа Колвил; хората се страхуваха от острия му език и семейство Тюилие го търпеше, без да навлиза в близки отношения с него. Ала истинско украшение на салона Тюилие бе семейството на някогашния дребен чиновник, извикващ навремето съжаление у всички служители; той толкова беше мизерствувал, че в 1827 година бе напуснал службата си и се бе заловил с търговия, запленен от някаква своя идея.

Минар съзря способ за забогатяване в един от непочтените методи, които злепоставиха френската търговия, но които в това време — става дума за 1827 година — още не бяха станали достояние на обществото. Той закупи голяма партида чай, смеси го с друг, вече употребяван и отново изсушен; после извърши подобна операция и с шоколада, което му позволи да го продава евтино. Тази търговия с хранителни стоки, започната от Минар в квартала Сен Марсел, скоро го направи известен търговец; той стана притежател на голямо предприятие и благодарение на връзките си можа да си осигури достъп до източниците на суровини; и постави на големи и почтени основи търговията, която бе вършил отначало безогледно. Стана производител на спиртни напитки, търгуваше с огромни количества колониални стоки, прослави се като познавач в тази област и в 1835 година вече минаваше за най-богатия търговец в квартала Мобер. Междувременно купи една от най-хубавите къщи на улица Масон-Сорбон, няколко години подред беше помощник-кмет, а в 1839 година стана кмет на район и съдия в Търговския съд. Имаше своя каляска и имот близо до Лани; когато посещаваше придворни балове, жена му носеше диаманти, а сам закачаше на ревера си розетката на Почетния легион.

Съпрузите Минар развиваха широка благотворителна дейност. Може би искаха частично да върнат на сиромасите това, което някога бяха взели от купувачите. Фелион, Колвил и Тюилие се срещнаха с Минар на изборите и оттогава възникнаха приятел ските им връзки, станали по-тесни със семействата на Тюилие и Колвил, тъй като госпожа Зели Минар беше възхитена от това, че тяхната госпожица се запозна със Селест Колвил. На голям бал в дома на семейство Минар шестнайсетгодишната Селест за пръв път се появи в обществото; облечена бе в небесносин тоалет, както изискваше името^[1] й, което обещаваше да бъде пророческо за целия й живот. Поласкана от запознанството си с госпожица Минар, по-голяма от нея с четири години, Селест настояваше пред баща си и кръстника си да поддържат връзки със семейство Минар, в чиито пищни, позлатени салони се мяркаха някои политически знаменитости от така наречената „златна среда“^[2]: например господин Попино, станал по-късно министър на търговията, Кошен, впоследствие барон Кошен, бивш чиновник в отделението на Клержо в Министерството на финансите и който, тясно свързан с някаква дрогерия, бе, както и господин Анселм Попино, истински пророк в кварталите Ломбар и Бурдоне. Големият син на Минар, адвокат, имащ за цел да замести някои от адвокатите^[3], които след 1830 година напуснаха Съдебната палата, за да се отдадат на политиката, бе кумирът на семейството и майката, както и бащата мечтаеха да го оженят изгодно. Зели Минар, някога цветарска работничка, изпитваше страстно преклонение пред висшите сфери на обществото и искаше да проникне в тях чрез женитбата на дъщеря си и на сина си; колкото до Минар, по-мъдър от нея и, така да се каже, просмукан от силата на средната класа, която Юлската революция вля във властта, мислеше само за състоянието си. Той посещаваше често салона на Тюилие, за да се добере до повече сведения за наследството, което щеше да получи Селест. Подобно на Дюток и Фелион, Минар не беше чужд на някогашните слухове за връзките на Тюилие и Флави и от пръв поглед бе доловил обожанието, с което всички от семейство Тюилие обкръжаваха кръщелницата си. Надявайки се да бъде приет у семейство Минар, Дю-ток раболепно ги ласкаеше. Когато Минар, този Ротшилд на окръга, се появи в дома на Тюилие, Дюток много изтънко го сравни с Наполеон III, намирайки го цветущ, едър и снажен, след като преди го беше виждал в службата му слаб, бледен и изпосталял: „В отделението на Ла Билардиер вие приличахте на Бонапарт до 18-и брюмер — каза Дюток, — а сега виждам пред себе си Наполеон от времето на Империята!“ Минар изслуша студено комплимента му и повече не го покани у дома си, с което си спечели смъртен враг в лицето на злъчния архивар.

Колкото и достойни да бяха, господин и госпожа Фелион не можеха да се въздържат от сметки и тайни надежди; те гледаха на Селест като на утрешната съпруга на големия им син — математика; ето защо, желаейки да укрепят позицията си в салона Тюилие, те въведоха в него зетя си, господин Барниол, човек, уважаван в предградието Сен Жак, както и някакъв стар чиновник от кметството, близък техен приятел, на когото Колвил в известна степен бе попречил в кариерата, тъй като господин Лодижоа, служител в кметството от двайсет години, очакваше като награда за дългогодишната си служба длъжността секретар, възложена на Колвил. И тъй Фелионови съставляваха внушителна фаланга от седем човека, всички верни един на друг; семейство Колвил не беше по-малочислено, така че в някои неделни дни в салона на Тюилие се събираха до трийсет души. Тюилие възобнови връзките си със семейства Саяр, Бодуайе, Фалейкс, хора, почитани в квартала, и те често обядваха у него.

Госпожа Колвил блестеше сред жените в това общество, а младият Минар и професор Фелион бяха най-значителните фигури сред мъжете; колкото до всички останали, хора без идеи, без образование, изплували от низините, то те представляваха любопитна картина от образци и смешни черти на дребната буржоазия. Макар обикновено да се смята, че всяко парвеню притежава някакво достойнство, Минар бе действително сапунен мехур. Употребяваше дълги, заплетени фрази, вземаше раболепието за учтивост, а готовите формули — за ум, и изричаше безсмислици с такъв апломб и лекота, които се приемаха за красноречие. Тези думи, означаващи всичко и нищо: „прогрес“, „пара“, „асфалт“, „национална гвардия“, „социален ред“, „демократичен елемент“, „дух на единение“, „легалност“, „движение и съпротивление“, „смут“ и пр., които обкръжаващите смятаха за негови, бяха всъщност заимствувани от вестниците, които четеше. Младият адвокат Жюлиен Минар се стесняваше от нескромността на баща си толкова, колкото баща му — от нескромността на жена си. И наистина, забогатявайки, Зели изявяваше все по-големи претенции, но при все това не се научи правилно да говори френски; с годините тя бе напълняла и приличаше на готвачка, омъжила се за господаря си.

Фелион, този образец на дребен буржоа, притежаваше толкова добродетели, колкото и смешни черти. Подчинен канцеларист през целия си живот, той уважаваше високопоставените хора. Затова в присъствието на Минар не отваряше уста. Фелион чудесно бе понесъл критическия за чиновника момент на преминаването му в пенсия, и то ето как: този прекрасен, достоен човек никога не беше си позволил да живее според вкуса си. Той обичаше Париж, наблюдаваше с интерес как изправят и разхубавяват улиците му и с часове гледаше как събарят старите къщи. Човек често можеше да го срещне, застанал като закован пред някаква стена, вдигнал глава нагоре и немърдащ от мястото си, докато зидарят не смъкне с лоста си камъка от върха й; и когато най-после камъкът паднеше, Фелион си тръгваше, не по-малко щастлив от академика, станал свидетел на развръзката на някоя романтична драма. Истински фигуранти във великата социална драма, Фелион, Лодижоа и подобните на тях изпълняват в нея функциите на античния хор. Плачат, когато трябва да плачат, смеят се, когато трябва да се смеят, и неуморно откликват на всички злочестини и радости в обществения живот, празнувайки в своето кътче победите в Алжир, Константинопол, Лисабон, Сен Жан д’Улоа и оплаквайки смъртта на Наполеон, ужасните стълкновения пред стените на манастира „Сен Мери“^[4] и на улица Транснонен, както и гибелта на прочути, непознати на тях хора. Единствено у Фелион се забелязва своеобразно двуличие: той все още поддържа становищата и на опозицията, и на правителството. Когато из улиците на Париж се завързаха схватки, Фелион има смелостта открито да сподели възгледите си; отиваше на площад Сен Мишел, обявяваше се за правителството и изпълняваше дълга си. Преди и по време на метежа поддържаше династията, която Юлската революция бе довела на власт; но щом започнеха политическите процеси, Фелион веднага заставаше на страната на обвиняемите. Тази впрочем далеч не злокачествена неустойчивост бе присъща на политическите му възгледи, повлияни до голяма степен от северния колос, както и от английския макиавелизъм. За него, както и за „Конститюсионел“, Англия е двулична: и коварен Албион, и образцова страна; коварна, когато се отнася за интересите на победена Франция и Наполеон, образцова, когато се отнася за грешките на френското правителство. Заедно с вестника си и Фелион хем приема демократичния елемент, хем отхвърля каквото и да било съглашение с републиканския дух. Републиканският дух за него е 1793 година, метежите, Терора, аграрният закон. Демократичният елемент — това е развитието на дребната буржоазия, това е царуването на самия Фелион.

Този честен старец е човек напълно достоен; достойнството обяснява целия му живот. Той достойно възпита децата си и остана добър баща в очите им, държи да бъде почитан в дома си, както сам почита властта и по-високостоящите от него. Никога не е имал дългове. На заседанията в съда като съдебен заседател той следеше внимателно хода на процеса и не си позволяваше да се усмихва дори когато се смеят и съдиите, и публиката, и обвинителят. Безкрайно услужлив, той е готов да ви предложи своите грижи, време — всичко, само не парите си. Фелион боготвореше сина си Феликс — преподавател по математика, и вярваше, че е способен да стигне до Академията на науките. Между наглото нищожество на Минар и безхитростното простодушие на Фелион, Тюилие бе нещо като неутрална субстанция, но приличаше и на двамата по печалния си житейски опит. Като тях и той криеше празнотата на ума си под изтрити фрази, както криеше жълтеникавата кожа на черепа си под малкото сиви косми, пригладени с голямо изкуство от бръснаря му.

— Във всяка друга кариера — казваше той, когато говореше за службата си — аз бих отишъл много по-далеч.

Според него възможните на теория благотворни реформи се оказвали невъзможни на практика, всички начинания водели до противоположни резултати; той често говореше за различни несправедливости, за интриги, за аферата Рабурден^[5].

— След всичко това — добавяше Тюилие — човек може да вярва на всичко и да не вярва в нищо. Ах, бюрокрацията е лошо нещо и аз съм щастлив, че нямам син. Току-виж, намислил да си избере чиновническа кариера.

Колвил, винаги весел, закръглен, добродушен шегаджия, захласващ се по анаграми, винаги зает с нещо, представляваше самодоволният и присмехулен буржоа, способен, но неуспяващ, упорит работник, който макар и нищо да не осъществяваше, умееше да приема ударите на съдбата с усмивка, неглупав, но не и много мъдър, надарен, ала нахалост, тъй като, макар и отличен музикант, свиреше само за дъщеря си.

И тъй салонът на Тюилие приличаше на кой да е провинциален салон плюс още нещо — бе осветен от отблясъците на нестихващия парижки пожар: неговата посредственост, обикновените плоски разговори бяха в крак с епохата. Модните думи и вещи, тъй като в Париж думите и вещите са неотделими едни от други както конят и конникът, попадаха тук с рикошет. Гостите винаги очакваха появяването на господин Минар, за да научат истината за големите събития. Жените поддържаха йезуитите, мъжете — университета, но обикновено жените мълчаха. Умният човек, ако можеше да понесе скуката на тези приеми, би се превивал от смях като на Молиерова комедия, дадеше ли си сметка, че в резултат на дълги спорове е научил приблизително следното:

„Можеше ли да се избегне революцията от 1789 година? Заемите на Луи XIV й бяха сложили начало; Луи XV, егоист, ала умен, който казал: «Ако бях началник на полицията, щях да забраня кабриолетите», беше разгулен крал — нали сте чували за неговия Еленов парк^[6]! О, той допринесе много за създаването му. Господин Некер^[7], този злонамерен женевец, също помогна. Чужденците винаги са ненавиждали Франция. Отново ще видим опашки за хляба. Максимумът^[8] навреди много на Революцията. От юридическа гледна точка Луи XVI не трябваше да бъде осъждан; съдът на заклетите експерти би го оправдал. Бонапарт си позволи да стреля срещу парижани и тази дързост му помогна. Луи-Филип се опря на неговия пример. Защо падна Шарл X? Наполеон е велик човек и някои подробности от живота на императора, които свидетелствуват за неговата гениалност, са пословични: вземал по пет щипки тютюн в минута от кожените си джобове, пришити към жилетката му. Сам проверявал сметките на доставчиците и ходел на улица Сен Дьони да узнае цените на стоките. Талма му бил приятел; Талма, този велик артист, научил Наполеон на царствени жестове и въпреки това Наполеон цял живот отказвал да го награди. Сменил на поста заспалия часовой, за да го спаси от разстрел. Ето защо войниците го обожавали. Луи XVIII, който обаче не бил глупав, бил несправедлив спрямо него, като го наричал господин Буонапарте. Главният недостатък на днешното правителство се състои в това, че позволява да го водят, вместо то да води. Правителството се принизи твърде много. Бои се от енергичните хора; би трябвало да унищожи договорите от 1815 година и да поиска от Европа да ни възвърне Рейн. Все едни и същи хора образуват нови правителства.“

— Достатъчно сте напрягали мозъците си — намесваше се обикновено госпожица Тюилие. — Всичко е готово, време е за игра.

С подобни думи старата госпожица слагаше край на разговорите, дотегнали вече на дамите.

Ако всички тези факти, тези общи положения не са могли да нарисуват рамката на настоящата сцена, да дадат някаква идея за духовния облик на това общество, може би самата драма ще ни въведе в една примамлива за любознателния дух епоха от човешката история. Нахвърляният от нас разказ се отличава с историческа точност и разглежда нравите във висшите среди, особено като се вземе под внимание, че всяка политическа система на по-младата издънка на Бурбоните се опира на тези среди.