Оноре дьо Балзак
Дребни буржоа ^[0] (8)

Осма глава
Краят на вечерята

В областта на изкуствата — а може би Молиер възвиси лицемерието до нивото на изкуствата, като извоюва за Тартюф завинаги славата на неподражаем актьор — съществува степен на съвършенство, която надхвърля таланта и до която може да достигне само геният. Между гениалното творение и талантливото творение разликата е толкова незначителна, че гениалните хора единствени са в състояние да определят дистанцията, отделяща Рафаел от Кореджо или Тициан от Рубенс. Нещо повече — геният заблуждава обикновеното око: характерно за гениалното творение е измамливото впечатление, че е създадено без особен труд. С други думи, гениалното произведение трябва да изглежда на пръв поглед почти обикновено, дотолкова то е естествено, дори и когато тълкува най-възвишената тематика. Колко селянки държат децата си точно както прочутата дрезденска мадона държи своето!

И така, за човек като Теодоз висшата степен на изкуството е да накара хората да казват за него: „Никой не може да му устои!“ В салона на Тюилие младият адвокат долавяше най-малкото противоречие, отгатваше в Колвил проницателната и критична мисъл на неуспелия артист. Теодоз знаеше, че не се нрави на Колвил, който по силата на обстоятелства, без особена връзка с нашия разказ, в края на краищата повярва в пророческата сила на анаграмите си. Нито една от анаграмите не беше се оказала лъжлива. Чиновниците в канцелариите се бяха присмивали над Колвил, когато по тяхна молба състави анаграма на бедния Огюст-Жан-Франсоа Минар, която казваше: Натрупах огромно богатство. След десетина години обаче пророчеството се сбъдна безпогрешно. Анаграмата, съставена от Колвил за Теодоз, бе фатална. Анаграмата за собствената му жена го караше да трепери и той не смееше да я каже, тъй като от името Флави Миноре Колвил се получи фразата: „Макар и да съм лъв, по нейна вина — одумки и провал!“

Вече няколко пъти Теодоз се бе опитал да спечели разположението на жизнерадостния кметски секретар, но се натъкваше на студенина, необичайна за този толкова общителен човек. Когато привършиха играта на карти, Колвил притегли Тюилие към един от прозорците и му каза:

— Ти твърде много позволяваш на твоя млад адвокат, тази вечер той направляваше всички разговори в салона.

— Благодаря ти, приятелю мой, предупреденият два пъти по-лесно се бори със злото — отвърна Тюилие, като се смееше в себе си над Колвил.

Теодоз, който в това време разговаряше с госпожа Колвил, държеше под око двамата приятели и с интуицията на жените, знаещи безпогрешно кога и какво се говори за тях в другия край на салона, отгатна, че Колвил се опитва да го уязви в очите на слабодушния и възглупав Тюилие.

— Госпожо — пошепна Теодоз на ухото на лъжливата благочестивка, — повярвайте ми, ако някой тук е способен да ви оцени, това съм аз. Вие сте перла, паднала в калта; в никакъв случай не сте на четиридесет и две години, защото жената е на толкова години, на колкото изглежда, и много трийсетгодишни жени не могат да се сравняват с вас; те биха били щастливи да притежават вашата талия и това одухотворено лице, на което се чете, че любовта е минала край вас, без някога да ви е донесла удовлетворение. Вие сте се отдали на Бога, зная това, и аз съм твърде благочестив, за да пожелая да бъда за вас друго освен ваш приятел. Но вие сте се посветили на Бога, защото никога досега не сте намерили човек, достоен за вас. Обичали са ви, но не сте били предмет на обожание, това аз веднага отгатнах… Ето например вашия мъж — той никога не ви е създал положение, каквото заслужавате; той ме ненавижда, защото вероятно разбира, че ви обичам, и само с вида си ми пречи да ви кажа, че почти съм намерил начин да ви поставя в средата, за която сте предопределена… Не, госпожо — каза той високо, като стана от мястото си, — тази година абат Гондрен няма да служи на великите пости в скромната ви църква „Сен Жак дю О-Па“, службата ще извърши господин Д’Естивал, мой съгражданин, посветил проповедите си в защита на бедните класи, и вие ще чуете един от най-проникновените проповедници, които познавам, свещеник с малко приятна външност, но пък с каква душа!…

— Може би желанията ми най-после ще бъдат изпълнени — каза злочестата госпожа Тюилие, — аз никога не съм разбирала прочутите проповедници!

По устните на госпожица Тюилие, както и по устните на мнозина от гостите, пробягна усмивка.

— Те отделят прекалено много време за теологически доказателства, това вече отдавна съм констатирал — каза Теодоз; — но аз никога не говоря за религия и ако не беше госпожа Колвил…

— Значи, съществуват теологически доказателства? — добродушно и неочаквано запита преподавателят по математика.

— Не мисля, че сериозно задавате този въпрос — отвърна Теодоз, измервайки с поглед Феликс Фелион.

— Моят син — опита се несръчно да го защити старият Фелион, доловил измъчения израз по бледото лице на госпожа Тюилие, — моят син разглежда религията от човешка и от божествена гледна точка; той отделя в нея традицията от онова, което е създадено от разума.

— Каква ерес! — извика Теодоз. — Религията е неделима и изисква от нас преди всичко вяра.

Старият Фелион, прикован от тази мисъл, потърси с поглед жена си.

— Време е да тръгваме, добра ми приятелко…

И той показа стенния часовник.

— О, господин Феликс — пошепна Селест на ухото на простодушния математик, — нима не може да бъдете като Паскал и Босюе, едновременно учен и набожен?…

Тримата Фелион, излезли вкупом, повлякоха след себе си и Колвилови и скоро в салона останаха само Дюток, Теодоз и семейство Тюилие.

Ласкателствата, с които Теодоз се бе обърнал към госпожа Флави, бяха най-банални; но в интерес на нашия разказ е да отбележим, че адвокатът съзнателно се стараеше да се приспособи към обкръжаващите го посредствени създания; плуваше в техните води, говореше на техния език. Негов любим художник бе не Жозеф Бридо, а Пиер Грасу, а настолната му книга бе „Павел и Виргиния“. За най-голям поет на съвременността признаваше Казимир Делавин^[1]; в неговите очи предназначението на изкуството се свеждаше до полезността. Твърдеше, че Пармантие, откривателят на картофите, струва трийсет Рафаеловци; филантропът Еди Шампион за него бе същинска милосърдна сестра… Всички тези изрази на красавеца Тюилие лукавият адвокат при случай ги използуваше.

— Този момък, Феликс Фелион, е истински университетски капацитет на нашето време, продукт на науката, която измести Бога. Боже мой! Къде отиваме ние? Единствено религията може да спаси Франция, защото само страхът от ада ни предпазва от домашни кражби, извършвани едва ли не всеки час в семействата и които разрушават най-крупни състояния.

След тази ловка тирада, която произведе силно впечатление върху Брижит, Теодоз пожела лека нощ на стопаните и излезе, последван от Дюток.

— Млад човек, а какъв ум, какъв морал! — каза тенденциозно Тюилие.

— Да, да!… — потвърди Брижит, гасейки свещите.

— А освен това е и религиозен — настави госпожа Тюилие, като тръгна първа.

— Господине — говореше в това време Фелион на Колвил, когато стигнаха до Геоложкото училище и се бе убедил, че улицата е безлюдна, — не е в навиците ми да натрапвам мислите си, но аз не мога да не споделя с вас впечатлението си, че този млад адвокат се държи като господар в дома на нашите приятели Тюилие.

— Моето лично мнение — додаде Колвил, който вървеше с Фелион зад жена си, Селест и госпожа Фелион, уловили се една друга за ръка — е, че той е йезуит, а аз не обичам такива хора… И най-добрият от тях не струва нищо. За мен йезуитът е мошеник и не просто мошеник, а мошеник от любов към мошеничеството; те мошеничествуват заради удоволствието да мамят и както казват, за да се намират на работа… Това е моето мнение и аз не възнамерявам да го крия…

Разбирам ви, господине — отвърна Фелион, улавяйки Колвил под ръка.

— Не, господин Фелион — намеси се Флави, като обърна глава към мъжете, — вие не разбирате Колвил, но аз добре зная какво иска да каже той и по-добре ще стори да спре дотук… Подобни разговори не се водят на улицата в единайсет часа и в присъствието на млада девойка.

— Права си — отвърна Колвил.

Когато се озоваха на улица Дьо-з-Еглиз, по която трябваше да продължи семейство Фелион, всички започнаха да се сбогуват и тогава Феликс Фелион каза на Колвил:

— Господине, синът ви Франсоа би могъл да постъпи в Политехническото училище, ако много желае; предлагам ви да го подготвя за тазгодишните изпити.

— Такова предложение не е за отхвърляне! Благодаря, приятелю — каза Колвил, — ще помислим по това.

— Чудесно — рече Фелион на сина си.

— И твърде ловко! — добави майката.

— Какво искате да кажете — учуди се Феликс.

— Че се докарваш пред родителите на Селест.

— Нека никога не реша занимаващия ме научен проблем, ако въобще съм мислил за това! — възмути се младият учител. — В разговор със синовете на Колвил аз открих у Франсоа склонност към математиката и сметнах за необходимо да обърна внимание на баща му…

— Прекрасно, сине — отвърна Фелион, — такъв бих искал да бъдеш винаги! Е, желанията ми се сбъднаха; аз виждам в сина си неподкупност, почтеност, граждански и човешки добродетели, които мечтаех да изгради в себе си…

Когато Селест отиде да спи, госпожа Колвил каза на мъжа си:

— Колвил, не се произнасяй така рязко за хора, които не познаваш достатъчно. Когато казваш „йезуит“, зная, че имаш предвид свещениците, и бъди така добър да запазиш за себе си религиозните си възгледи винаги когато си в присъствието на нашата дъщеря. Ние сме свободни да погубваме душите си, но не и душите на нашите деца. Нима искаш дъщеря ти да загуби вярата си? Сега, мили мой, ние зависим от всички, длъжни сме да се грижим за възпитанието на четири деца и можеш ли да кажеш, че рано или късно не ще се нуждаеш от помощта на този или онзи? Ето защо не си създавай врагове, каквито досега нямаш, добро момче си и благодарение на това качество, което у тебе е истинско очарование, ние до днес превъзмогваме трудностите в живота…

— Стига, стига! — извика Колвил, като захвърли фрака си на стола и си развърза връзката. — Виновен съм, ти си права, моя хубава Флави.

— При пръв удобен случай, момчето ми — продължаваше хитрата матрона, потупвайки по бузите мъжа си, — ще се опиташ да полюбезничиш с младия адвокат. Той несъмнено е някакъв хитрец и ние трябва да го привлечем на наша страна. Играе комедия ли?… Е, какво, играй и ти комедия с него; дай си вид, че му вярваш, и ако се окаже, че е човек с талант, с бъдеще, постарай се да го направиш свой приятел. Мислиш ли, че много ми се иска дълго още да те гледам да се мотаеш из това кметство?

— Ела тук, госпожо Колвил — каза, смеейки се, бившият първи кларнетист при Опера Комик, като се тупаше по коленете, за да покаже на жена си мястото, което трябваше да заеме, — ела да си посгреем крачетата и да поговорим… Колкото повече те гледам, толкова повече се убеждавам в истината, че младостта на жената е в снагата й…

— И в сърцето й…

— И в едното, и в другото — подхвана Колвил. — Снагата лека, сърцето — тежко.

— Не, глупако!… Не тежко, а дълбоко.

— Това, което е хубаво у теб, е, че съумя да запазиш белотата на кожата си, без да напълнееш… Но то е и защото имаш дребна кост… Знаеш ли, Флави, ако трябва отново да започна живота си, не бих искал друга жена освен теб.

— Ти добре знаеш, че и аз винаги съм те предпочитала пред всички други… Колко жалко, че епископът почина! Знаеш ли какво щях да му поискам?

— Не…

— Място за теб в магистратурата на Париж, с дванайсет хиляди франка заплата, нещо като касиер при общинската каса на града или в Поаси, а може и комисионер.

— Всичко това ми подхожда.

— Е, та този голям адвокат може да направи нещо; той е много способен: нека го използуваме… Аз ще го поразпитам… остави това на мене и най-вече не пречи на намеренията му спрямо дома Тюилие.

Теодоз бе докоснал болното място в душата на Флави Колвил и в този случай от само себе си се налага специално обяснение, което може би ще бъде равностойно на обобщаващ поглед върху живота на жените.