Пиер Гамара
Приключението на „Крилатият змей“ (8)

VIII
Десет хиляди кюлчета злато

Повдигнах глава. Къде се намирах?

В тропическата джунгла, сред мрака на майаския храм или пък в коварния лабиринт, където бяха попаднали двамата непредпазливци?

Не, аз не бях напускал Фабиак, моето родно село. Зад стъклата на мансардното прозорче слънцето красиво искреше върху снега. Това бе ясното и чисто пиренейско слънце, огряло обикновения и хубав сняг на моите родни планини.

Въпреки това сърцето ми се сви. Ако можеше да се вярва на завещанието, един от нещастните герои на тази история е бил братовчед ми Жан. Явно, там ставаше дума за него, за Жан Французина, Жан от Фабиак (департамент Горна Гарона). Представях си го как се отправя, трескав и блуждаещ, към това скрито от векове невероятно съкровище. Какво ли бе станало с него?

— Страшна работа! — промълви Феликс, червен от вълнение.

— Да, наистина страшна… Но какво ли е станало после?

— Завещанието спира тук.

— Не — забелязах аз, — завещанието не спира тук: или не е завършено, или липсва краят.

— Точно така. Във всички случаи ние трябва да го прочетем. Сега да тръгваме! Баща ти ще се чуди защо не слизаме.

Този път майка ми се бе разтревожила от мълчанието ни. Тя извика отдолу:

— Деца, няма ли да излизате? Хайде, използвайте поне малко слънцето!

Излетях на стълбището.

— Да, да, слизаме.

През това време Феликс редеше листовете така, че пак да се подават от папката. После я затвори и ме настигна светкавично.

Майка ми ни огледа с известно безпокойство.

— Някаква задача ли решавахте?

— Да, мамо.

— Трудна ли?

— О да, много трудна — намеси се Феликс с напълно невинен вид.

— Е, решихте ли я?

— Още не… Но… донякъде. По-късно ще я довършим.

— Добре. Идете сега малко да се пораздвижите. Слънцето е великолепно. Само бъдете предпазливи! Не се старайте да подражавате на големия Тужас.

— О, не се безпокойте, госпожа Дарегибери! — провикна се Феликс. — Да не сме луди!

Малко след това вървяхме по белия път. Иларион Пере ни видя, че минаваме със ски на рамо, и извика:

— Хей, шампиони, много закъсняхте! Другите вече се спускат.

— Къде са те? — попитах аз.

— На поляната на баща ти. Побързайте, слънцето скоро ще се скрие.

Феликс вървеше напред с големи крачки. Не бързаше толкова заради пързалянето, а искаше да се отдалечим от къщите, за да ми говори на спокойствие. Като никога той бе забравил студа. Забрави дори да се отбие в къщи, за да си вземе някоя солидна закуска.

Малко по-нататък — бяхме излезли от селото и вървяхме между склоновете и долината — Феликс се спря, постави ските до едно дърво и ме хвана за якето.

— Чакай, няма защо да бързаме. Ще стигнем, когато можем. Преди всичко трябва да помислим.

— Нямам нищо против.

— Да помислим. Според теб този ацтек или по-точно този Очоа — да не забравяме, че се нарича Емил Очоа, — добър ли е или лош?

— Няма вид на лош човек.

— Да не се доверяваме на външния вид!

— Какво ли може да се е случило, след като са намерили златото?

— Има няколко възможности — каза важно Феликс. — Очоа може да се е освободил от нещастния ти братовчед, за да заграби сам златото. Сега има угризения и преди да се самоубие, прави признание.

— Той няма вид на човек, който смята да се самоубива.

— Не съм толкова сигурен.

— А втората възможност?

— Втората възможност е — започна Феликс с твърде смутен вид — братовчед ти… Извинявай, но това може да се случи във всяко семейство… И после той е имал треска… Хм…

— Искаш да кажеш, че може и братовчед ми да се е освободил от този Очоа?

— Да, но Очоа не е умрял и идва, за да си отмъсти. И така, той узнава, че братовчед ти никога не се е връщал и е умрял в Мексико. И сега търси около хамбара. Може да е забравил къде е заровено съкровището.

— Добре, съгласен съм, но тогава защо пише завещанието си?

— Наистина защо?

— Той няма от какво да се страхува.

— Действително… Сетих се! — извика Феликс изведнъж. — На път съм да отгатна, трябва само още малко да помислим.

— Обясни ми!

— Добре, ето: Очоа се е отървал от твоя братовчед и сега има угризения…

— Това е първото предположение.

— Чакай. Значи, казах: има угризения. Идва във Фабиак. Може би не е много сигурен, че братовчед ти е умрял. Иска да му върне една част от приказното богатство или пък да я даде на наследниците му… Следиш ли мисълта ми?

— Напълно.

— Тогава се появява Валдивиа. Валдивиа също не е умрял. Той се е спасил и е узнал тайната на храма. Знае, че нашият Очоа е богат, милионер… Или пък друго нещо. Валдивиа е научил, че в джунглата е скрито фантастично съкровище. Проследява Очоа и го кара да му признае мястото на съкровището. Очоа се вижда в опасност и пише завещанието си, за да разкрие истината.

— Но това значи, че сеньор Валдивиа е някъде наоколо и дебне нашия пансионер.

— Не знам. Очоа е дошъл да се скрие тук. Сетил се е за това затънтено село, за което му е говорил твоят нещастен братовчед Жан Французина. Във всеки случай сега трябва да си отваряме очите повече от всякога. Нали ти казвах, че може да има опасност!

— Да, възможно е…

— Повече от възможно дори, сигурно е. Представи си… Една вечер в някоя кръчма на Веракрус или на Тампико, или на някое друго място, например Кампече… Очоа е напуснал джунглата с кюлче злато…

— Как го е отнесъл?

— Не знам, все някак се е оправил. Става богат. Влиза, както вече казах, в една кръчма. Пие ром или пюлк, напива се, говори и разказва историята си, без да си дава сметка какво прави. Сеньор Валдивиа е някъде наблизо. Той чува историята или някой му я предава. Тогава разбира, че това не са бръщолевения на пиян човек. Той знае, че чудно съкровище спи под свода на майаския храм. Напълно логично, нали?

— Да, логично е, но от всички тези предположения ме заболя глава.

— Все пак има нещо, което ме затруднява.

— Кое?

— Тоя Очоа, ако наистина беше честен човек, щеше да отиде при баща ти и да му обясни случилото се. Значи, съвестта му не е напълно спокойна. Очевидно той е извършил някое злодеяние. Това потвърждава моите думи…

Феликс изведнъж се обърна. Глух шум отекна наблизо. Нищо особено — от един нисък клон се бе съборил сняг.

— Хайде да отидем при другите — казах аз. — Нали знаеш, че ацтекът… или по-точно Очоа, ме предупреди, че ще дойде да ни гледа как се пързаляме.

— Добре, да вървим. Ако не ни види там, може да се усъмни нещо.

Като пристигнахме на бащината ми поляна, хор от подигравателни викове ни посрещна. Робер Тужас, който се спускаше с всичка сила, се закова безупречно пред нас, до самия път.

— Какво правихте досега? Откога ви чакаме! Снегът е великолепен.

Разноцветните пуловери, шапките с помпони изпъстряха с ярки петна дългия склон, по който три големи шейни непрекъснато се спускаха и изкачваха. Мари Лестрад, с жълт пуловер, се засили откъм хамбара и връхлетя право срещу нас. На няколко метра разстояние тя се развика комично:

— Феликс, Феликс, помощ! Аз съм като тебе, не знам да спирам.

Изведнъж обаче тя гъвкаво сви и се озова с лице към височината.

Феликс повдигна рамене с вид на човек, който си има други грижи, по-важни от игрите на снега и от дребните шеги, които някои смятат за оригинални.

— Хайде — каза ми той с примирен тон. — Но да внимаваме! Само това ни липсва, да се приберем с изкълчени глезени. Толкова работа ни чака тези дни.

Тъкмо щях да се качвам към хамбара, когато Феликс ме спря.

— Слушай — едва пошушна той, — ами картата?

— Картата ли?

— Да, картата на Мексико. Сигурно на нея е означено мястото на съкровището.

— В такъв случай тя не е много точна.

— Обзалагам се, че я е изпуснал нарочно, за да заблуди Валдивиа!

Мари Лестрад се приближи към нас.

— Какво заговорничите вие двамата? Да не би да чакате снегът да се стопи?

Оставих Очоа и угризенията му, сложих ските си и започнах да се пързалям. По онова време не бях виртуоз на ските като Робер Тужас, но — дявол да го вземе! — все пак доста умело карах вече.

Въпросният Тужас ме загледа, като се спусках, и поклати глава. Той благоволи да оцени моя стил.

— Добре, добре… — каза ми той. — Още си малко дървен, но караш прилично.

Една шейна потегляше, придружена от глъчка на учудване. Това ме накара да се обърна. Шейната се залюшка в началото леко, като преминаваше предпазливо неравния терен. Отпред седеше Жозеф Кантие, а зад него се бе свил моят Феликс. Значи, бе склонил да се спусне.

Мари Лестрад, която слизаше с широки и грациозни завои, забеляза двамата спортисти и се насочи към тях.

— Не си играй, Мари! — извика Феликс. — Тая шейна не е много стабилна.

Без да отговори, Мари продължи да прави зигзаги и съвсем се приближи. Феликс бе обезумял от срещата, която изглеждаше неизбежна.

В този момент се случи още нещо. Ацтекът, излизайки от храстите, се показа на синора. Разбрах, че Феликс го бе забелязал. Горкото момче се разкъсваше от две грижи: от една страна, да наблюдава тайнствения Очоа, от друга, да внимава за равновесието на шейната.

Мари Лестрад се приближаваше. Шейната засили скоростта си. Феликс напразно се опитваше да я спре с петите си — пързалката не се поддаваше.

В това време нашият пансионер кихна, извади носната си кърпа и я поднесе към лицето си. Стори ми се, че при шума от кихането Феликс подскочи. Той се наклони по посока на синора, тоест към ацтека.

И тъй като Мари Лестрад връхлетя като вихър, катастрофата стана. Всъщност те не се сблъскаха, защото Мари се закова пак с превъзходно умение. Шейната обаче се преобърна и двете момчета се затъркаляха в снега. Жозеф Кантие стана веднага, а Феликс продължи да се търкаля надолу като буре и спря чак пред краката на господин Очоа.

Мари се бе спуснала и заедно с ацтека помагаше на Феликс да стане.

— Много ти благодаря — изръмжа Феликс. — След като ме събори, идваш да ме вдигаш. Ценна помощ наистина!

— Ах, миличкият ми Феликс, миличкият ми, аз само исках малко да се пошегувам!…

— Има опасни шеги — отряза я сухо Феликс.

Аз се приближих и всички заедно започнахме да чистим от снега нещастния шампион.

— Важното е, че няма нищо счупено — каза Очоа. — Снегът е хубав.

— Хм! Снегът е хубав — промърмори Феликс, — хубав е, но е студен.

Той стоеше пред нас със стиснати юмруци.

— Извинявай, Феликс! — извика Мари, прихвайки. — Няма вече да правя така.

— Излишно е да се извиняваш. За днес ми стига толкова. Прибирам се. Тръгваш ли, Бертран?

Колебаех се. Наистина тоя добър Феликс прекаляваше. Отчая се от едно нищо и никакво търкаляне. Едва бях вкусил удоволствието от снега, а той иска да ме замъкне пак на топло!

Мари Лестрад се спусна отново. Малко по-далеч Робер Тужас демонстрираше блестящ слалом пред неколцина ученици от средния курс. Ацтекът, с ръце в джобовете и лула в устата, се изкачваше по синора и изглеждаше, че наблюдава с голямо възхищение зрелището. Жозеф Кантие се изкачваше към хамбара, дърпайки злополучната шейна.

— Няма ли да останеш? — попитах аз Феликс.

— Ще видя. Чудя се какво прави тук този Очоа.

— Нали нямаш нищо счупено?

Феликс ме погледна раздразнено.

— И ти ли мислиш, че съм се търколил случайно? Е, скъпи приятелю, уверявам те, че се търкулнах нарочно.

— Наистина ли?

— Защо питаш наистина ли? Не разбираш ли защо се търкулнах точно в краката на Очоа?

— ?????

— Търкулнах се до краката му, за да взема нещо.

— Пак някой план на Мексико ли?

— Не, едно листче, което падна, когато той извади кърпата си.

— Тоя човек непрекъснато влачи книжки по джобовете си.

— Погледни!

Феликс отвори ръката си. Видях парче смачкана хартия, откъснато ъгълче от лист. Четяха се няколко думи, написани със същия бърз и разпилян почерк.

„… от Валдивиа

        десет хиляди златни кюлчета…

                        Отмъщение!“

— Ясно, нали? — каза ми Феликс.