Пиер Гамара
Приключението на „Крилатият змей“ (13)

XIII
Тайната на Феликс

Пролетта отново дойде в моите Пиренеи. Котенцата на лешниковите храсти и на върбите набъбнаха. Зелените листенца на младата трева поникнаха по склоновете, а по ябълковите и праскови дървета затрептяха на слънцето други снежинки — бели и розови.

Ледените блокове, които, дълго време се бяха задържали по високите места, изчезнаха. Сега поточетата скачат и ромолят под дървените мостчета. Виолетките на масата на господин Казен внасят в нашето старо селско училище лекия и завладяващ аромат на първите пролетни дни.

Патрик д’Олерон си замина преди Коледа. Ние му изпратихме поздравления и той ни отговори. След това разменихме няколко писма. Съобщавахме му новини за двете семейства — Дарегибери и Лапюжад, — както и за цялото село. Писахме му за Иларион Пере и за неговата неуморна камионетка, за магазина на Тужас, за господин Казен, за селския площад и т.н.

Въпреки поглъщащата го работа Патрик д’Олерон ни пишеше редовно. Той се интересуваше много за нашата работа в училище. Питаше дали по математика сме така силни, както са били майасите; дали не сме забравили историята. Историята е много важна! И то не само историята на Юкатанския полуостров…

За географията беше излишно да ни напомня. Ние бяхме убедени, че тя е полезна и я обожавахме. Но нашият приятел Патрик ни препоръчваше да не пренебрегваме Бри, Бос и Бретан и да не пазим силите си само за пустините и джунглите.

Колкото за френски език, един писател, разбира се, не може да го забрави, и той ни пишеше: „Учете както трябва вашия език!“

И ето ви го Феликс, седна мирно и кротко да учи френски език. Господин Казен беше учуден от неговата прилежност. Феликс стана много силен по граматика и по спрягане на глаголите. Знаеше на пръсти най-коварните правила. На класните понякога излизаше пръв. Не бихте могли да видите Феликс да сбърка правилото за множествено число на думите с особени окончания, нито други по-сложни правила. В никакъв случай не бихте могли!

Трябваше ми доста време, докато открия тайната на Феликс, но един ден го изненадах у тях пред огромна купчина листове, които личеше, че са изписани в творческа треска. Тогава ми стана ясно: Феликс пише, Феликс съчинява, Феликс е започнал роман!

Литературният демон го преследва. Понякога той даже забравя да довърши закуската си. Още не познавам произведението му, но ми е обещал да бъда първият му читател. Той се колебае между няколко заглавия: „Ужасното отмъщение“, „Тайната на Анаконда“ или може би „Печалното антилско дърво“… Аз съм най-склонен да приема последното. Той също, защото плодовете му са вкусни.

Когато ръкописът бъде готов, Феликс ще го изпрати на своя приятел и колега Патрик д’Олерон, за да може той да даде мнението си.

Миналия четвъртък тръгнахме на риболов. Човек не може само да пише или учи. И писателите понякога се разхождат. Това е здравословно и хубаво за пораждане на нови идеи.

И така, когато отивахме за риба, някой затича след нас и ни извика. Беше пощенският раздавач. Носеше два препоръчани пакета за нас. Подписахме се и трескаво разтворихме опаковката. Знаехме какво има вътре.

Патрик д’Олерон ни изпращаше с приятелско посвещение последното си произведение, един роман за Мексико и за Пиренеите, вълнуващ разказ, истински шедьовър. Най-после ще узнаем какво става в знаменития лабиринт, най-после ще разберем тайната на съкровището…

Не отидохме за риба. Настанихме се в градината на Феликс, в една удобна беседка с наболи вече пъпки на рози.

И след като се налюбувахме на лъскавата корица с „Крилатият змей“, разлюлян сред бурното море, започнахме да четем:

Глава първа

 

Всичко започна през една декемврийска вечер, ветровита и неспокойна, когато цялата планина тръпнеше под пристъпите на бурята…

Това ни напомняше нещо. В действителност романът разказваше нашата история. Като че виждах между редовете добрата, хитра усмивка на господин Дюран.

Дали не се бе подиграл с нас? Не вярвам.

Той не ни разкри развръзката на приключението, а ни остави свобода на въображението…