Пиер Гамара
Приключението на „Крилатият змей“ (7)

VII
„Крилатият змей“

„Това е моето завещание.

Пиша тези редове, здрав физически и духовно, в малкото селце Фабиак (департамент Горна Гарона), което открих благодарение на упътванията, които някога ми бе дал Жан Французина.

Нека тази или този, който открие тия страници, да стигне до края. Това е пълна и откровена изповед. Решил съм да разкрия с всички подробности приказното и трагично приключение, което преживях. И за съжаление не само аз!

Не искам да си отида, без да доверя поне на тези няколко безсилни листчета тайната на «Крилатият змей». Каквато и да бъде съдбата ми отсега нататък, все има някаква вероятност разказът ми да бъде прочетен и може би… Но да не изпреварваме нещата.“

Феликс вдигна глава.

— Виждаш ли — каза ми той, — самият той ни кара да продължим… Продължавай!

„Трябва преди всичко да обясня подробно как започна моят живот. Наричам се Емил Очоа. Роден съм в едно планинско село в Пиренеите. Семейството ми не беше богато и няколкото педи земя, които притежавахме, никога не биха стигнали да ни изхранят, ако родителите ми, братята ми и аз се занимавахме само със земеделие.

Изкарах военната си служба веднага след Първата световна война. Когато след демобилизацията се върнах, в нашия край нищо не се бе променило. Тогава и реших да се изселя.

Скитническата кръв на баските ме подтикна да подиря на друго място щастието си. Мечтаех за златни или диамантени мини, за разкошни хасиенди, за търговия на едро… Не бях първият в нашия край с такива мечти. И така, напуснах близките си и малко по-късно отпътувах с параход от Бордо за Мексико.

 

 

Набързо ще разкажа за първите години, преживени в чужда страна. Пристигнахме във Веракрус и в началото това име прозвуча в ушите ми като чудна музика. Представях си някаква изключителна земя, където гроздове банани и ананаси висят и чакат само да протегнеш ръка. Където е достатъчно само да се наведеш, и огромните буци злато стават твои. Виждах се излегнат в нега на някой шезлонг и гален от морския вятър, който поклаща над главата ми дългите ветрила на палмите.

Много скоро обаче се разочаровах. Не се живее само с красотите на тропическата земя. Трябваше да опитам най-различни занаяти, за да изкарам поне прехраната си.

 

 

Наистина Веракрус е много богат щат. Там има злато, въглища, мраморни кариери и най-вече изобилна тропическа растителност, ванилия, кафе, памук… За жалост аз нямах ни един долар, за да се установя като плантатор или да започна търговия. Работих едно след друго като хамалин на пристанището, келнер в кръчма, копач, зидар… Работих в една захарна фабрика, после в друга, където се произвеждаха прочутите въжета от хенекен — вид коноп с много здрави влакна. По-късно реших да отида в Тампико и в щата Тамаулипас — по̀ на север, където има петролни находища.

 

 

Разболях се и останах накрая в Тампико, където ми предложиха да работя като продавач в един магазин на пристанището. Мечтите за приключения и богатство останаха някъде далеч. Продавах плат за корабни платна, дебели въжета, ветроустойчиви лампи, шарени ризи, моряшки торби… Екзотичната земя, за която бях мечтал, се сведе до едно тясно и мрачно помещение, в което прекарвах деня си в обществото на заядливия господар.

Една вечер в една от кръчмите на пристанището, където отивах от време на време не толкова за да пия, колкото да чуя новини, се запознах с двама наскоро пристигнали моряци. Те бяха дошли, както веднага разбрах, за да опитат късмета си в тази страна. Единият беше испанец, а другият — французин. Срещнали се бяха на парахода и сега търсеха работа.

Педро Испанеца и Жан Французина бяха горе-долу в същото положение, в което бях и аз преди няколко години. И в това нямаше нищо чудно.

— Ех — казах им аз, — не мислете, че богатството ви чака на всяка уличка на пристанището! Тук животът е труден.

— Голяма работа! — каза французинът. — Нямам какво да губя.

Той ми обясни, че идва от Фабиак — селце в околността на Люшон — и че семейството му е от баски произход. Между нас бързо се породи приятелско чувство. Скитническият му живот приличаше много на моя. И Жан беше беден — семейството му притежавало съвсем малко земя. Затова и заминал за Америка.

— Аз съм сам на света — каза испанецът, — без родители, без деца! Нямам никого! Nadie^[1]!

И аз им разказах за моя живот тук и за моите странствувания.

— Как! — извика французинът. — Нима няма земя за обработване навътре в страната? Казаха ми, че тук можело да се намерят огромни земи на безценица.

— Да — отговорих аз, — някога е имало. Но сега трябват капитали, машини, работна ръка…

Накрая им казах, че възнамерявам да се върна във Франция.

Тогава от съседната маса към нас се наклони един мъж, който сигурно дълго време ни бе слушал и наблюдавал. Той повдигна широкополото си сомбреро и аз видях слабо лице, светещи очи и тънки устни, а над тях дълги черни мустаци.

— Estimados señores^[2] — каза ни той, — позволете ми да се намеся във вашия разговор. Говоря малко френски и доколкото разбрах, вие търсите работа. Тъкмо сега мога да ви предложа нещо интересно… много интересно.

Той вдигна отново голямата си шапка и се представи:

— Овидио Валдивиа, на вашите услуги. Аз съм помощник-капитан на кораба «Крилатият змей» с капитан Свенд Бьорнсон. Това е един чудесен кораб. Magnifico^[3], estimados señores! Може би сте го видели на пристанището. Превозваме плодове и имаме нужда от трима души.

— Само че ние не сме професионални моряци — казах аз.

— Няма значение — каза сеньор Валдивиа, — «Крилатият змей» има добър екипаж. Искаме само да го попълним. Все пак вие не сте новаци. Трябват ни трима силни мъже. Храната е добра, надницата — също. Тази вечер в полунощ тръгваме.

— Превоз на плодове ли? — промърморих аз.

— Точно така.

— Маршрутът дълъг ли е?

— Разходка край брега, едно крайбрежно плаване. Истинска разходка, уверявам ви, с няколко сандъка за разтоварване.

— Защо не? — каза испанецът.

Аз още се колебаех.

— Хайде, хайде — каза Овидио Валдивиа, като ми намигна, — не ви искам моряшки книжки. Не задавайте много въпроси. Заплащането е добро, а за пристигането е предвидено специално възнаграждение.

— Това са тежки плодове — казах аз, — специални…

— О, какво си въобразявате!

 

 

Разбирах, че не става дума нито за ананаси, нито за банани, а най-вероятно за сандъци с оръжие или муниции, които щяха да ни накарат да разтоварим тайно някъде по брега. Ето защо сеньор Валдивиа търсеше трима яки мъже, без да се интересува от мореплавателските им способности. Касаеше се за контрабанда с оръжие.

— Аз приемам — каза Педро Испанеца.

— Аз също — допълни Жан Французина.

Аз повдигнах рамене. До този момент винаги бях отказвал да се забърквам в подобни истории, но чувствувах, че съм вече на края на силите си. Това поне бе случай да напусна Тампико. Къде ли щях да попадна? Е, ще видя. И на свой ред аз също приех.

— Среща в полунощ на мостчето — каза помощник-капитанът на «Крилатият змей». — Ще ви чакам.

Не подозирах, че тази среща предшествува едно ужасно, невероятно приключение.

В полунощ потеглихме. Бях уредил набързо работите си и се присъединих към другарите на кея. Сеньор Валдивиа ни чакаше. Той бе сменил широкото сомбреро с една мазна фуражка с изтъркани златни галони.

Белите му зъби блестяха в тъмнината. Посрещна ни със същата любезност. Заведе ни първо в стаята на екипажа, за да пием по чашка пюлк по случай отплуването, после ни покани незабавно да лягаме. Явно не желаеше да се въртим по палубата при вдигане на котвата.

Така напуснах Тампико. Когато се събудихме, разбрахме, че сме в открито море. Тогава ми стана ясно, че «Крилатият змей» всъщност не е много нов кораб. Това бе малка двумачтова гемия, която трябва доста да се е разхождала из Мексиканския залив и Караибско море, преди да попадне в ръцете на капитан Свенд Бьорнсон.

Капитанът, едър датчанин с рижи коси, се олюляваше не по-малко от кораба. Вечно клатушкащата му се походка не идваше само от морските вълни, а и от чудовищното количество алкохол, което той бе в състояние да погълне. Колкото пъти го видяхме, почти винаги бе пиян, но успяваше да запази все пак някакво своего рода тежко достойнство. И така командуването на парахода практически оставаше в ръцете на сеньор Овидио Валдивиа, който винаги бе усмихнат и словоохотлив. В началото се питах за какво ли е нужен капитан Свенд Бьорнсон.

Малко по-късно разбрах, че въпреки рома, уискито, текилата и пюлка той притежаваше изключителна прозорливост на мореплавател. На няколко пъти го видях да излиза от каютата си, да се отправя към Валдивиа или към някой моряк и само с една-единствена дума или жест да им посочва някоя маневра или посока. Това бе достатъчно. Моряците променяха пътя или свиваха платната, а великанът с огнените коси се връщаше, олюлявайки рамене, към шишетата с алкохол, наредени в каютата му.

Екипажът бе сведен до минимум. Освен Валдивиа и един готвач китаец още петима моряци индианци, мълчаливи и сръчни, обслужваха кораба. При хубаво време те бяха достатъчни за маневрирането.

Вярно е, че се ограничаваха с извършване на неизбежната работа, а останалото вървеше как да е. Мостът никога не беше измит. Хилядите задължения по почистването и лъскането, които се извършват обикновено на корабите, тук бяха абсолютно непознати. «Крилатият змей» напредваше в морето и от него повече не се и искаше. Нито капитанът, нито помощникът му се занимаваха с мръсотията и ръждата. Изобщо, струваше ми се, че нещастното корабче едва ли би могло да бъде по-разядено и по-разнебитено, отколкото бе, и аз напразно търсех нещо, напомнящо кутия с боя или катран.

«Крилатият змей»! Откъде ли идваше това странно име? Сеньор Валдивиа ми обясни, че идвало от някакъв стар индиански бог със сложно име — Кецалкоатл, и че моряците били много щастливи да пътуват на кораб, който е кръстен така. Кому ли бе хрумнала мисълта да даде такова име на една гемия? Трудно би могло да се узнае, като се има пред вид почтената възраст на корабчето.

— Не се безпокойте, amigos^[4] — радостно възкликваше помощник-капитанът. — «Крилатият змей» ни покровителствува. Корабът е стар, но як. Няма по-добър от него за пренасяне на плодове.

Последните думи, произнесени с намигване, ми напомниха за невидимата стока, която трябваше да разтоварваме. Прословутите сандъци с «плодове» бяха в трюма, но грижливо затворените и заключени с катинари капаци не позволяваха да се направи никаква проверка.

Разказвам тези подробности, за да обясня какво беше душевното ни състояние през първите дни на пътуването. С изключение на помощник-капитана никой не изглеждаше да проявява особен интерес към нас. Храната не беше превъзходна, но достатъчна: осолено месо, ориз, лимони и портокали. Нямахме много работа. Чакахме.

Сеньор Валдивиа ни бе обяснил, че разтоварването на невидимите каси ще бъде тежка работа и че са ни наели само за това.

Тежка и по всяка вероятност опасна работа. Това ми дойде на ума в края на втория ден от пътуването, когато «Крилатият змей» напълно смени курса.

Ориентирайки се най-напред по слънцето, аз разбрах, че ще прекосим Мексиканския залив по линията Тампико — Нови Орлеан. Това ме озадачи. При този курс ние можехме да спрем само на някое място по крайбрежието на Съединените щати, над Рио Гранде дел Норте, който е на границата с Мексико. А може би щяхме да продължим в посока към Флорида? По всяка вероятност не. Тогава помислих, че сигурно по някакви причини се налага да пътуваме в открито море. По-късно щяхме да свием на запад към мексиканския бряг.

Но курсът бе сменен. Струваше ми се, че се връщаме назад към Тампико и Веракрус. Това ми се струваше по-обяснимо, но защо ли трябваше да отиваме и да се връщаме?

На другия ден видях, че капитанът е застанал на моста. Този път не стискаше в ръце нито бутилка уиски, нито канче с гъст пюлк, а държеше морски далекоглед, с който изследваше продължително хоризонта. При това морето и небето бяха спокойни. Валдивиа се приближи до него и двамата поведоха тих разговор. Помощник-капитанът взе далекогледа и на свой ред започна да проучва пустия на глед простор.

Постепенно разбрах, че «Крилатият змей» отново бе променил курса. Той се впусна в открито море, т.е. към Караибско море. Вече не ставаше дума за крайбрежно плаване, а за сериозно пътуване, което щеше да ни отведе оттатък водите на Мексиканския залив. Откриваха се два пътя: единият през Юкатанския канал щеше да ни отведе в Караибско море, на юг от Куба, към Ямайка… другият — по Флоридския канал, по протежение на Тропика на Рака, чак до Бахамските острови…

На другия ден наблюдението се повтори, но посоката не се промени. Разбрах, че или гемията беше наблюдавана и затова искаше да заблуди преследвачите си, или бе открила неудобни свидетели и искаше да се скрие от погледите им.

Новата промяна на направлението, която постепенно и бавно ни отвеждаше към северната част на Юкатан, потвърди предположенията ми. Във всеки случай можеше да се каже, че «Крилатият змей» не следваше прав и редовен курс. Отправяше се към целта с редица умели, внезапни промени на посоката, които му позволяваха да заблуди всеки нежелан наблюдател.

На шестия ден, струва ми се, приятната усмивка на устните на сеньор Валдивиа и почерпката с ром ни подсказаха, че може би наближаваме целта на нашето трудно пътуване.

Времето според мен беше много хубаво и топло. Към обед обаче се почувствува известна натегнатост в атмосферата и аз бях обзет от предчувствие за опасност.

По чистото синьо небе нямаше ни едно облаче. Неподвижното море ни ослепяваше с цялата си необятност.

Тогава видях Свенд Бьорнсон да излиза от каютата си и да се приближава до борда, за да огледа палещия простор. След това изрева името на Валдивиа, който веднага изскочи. За беда той си бе позволил да дремне в един ъгъл на моста. Капитанът посочи с ръка към мачтите. Валдивиа изсвири, за да събере екипажа, и моряците започнаха да свиват платната. Ние им помагахме, доколкото можехме.

 

 

Изведнъж небето потъмня с ужасна бързина. Излезе вятър. Той бръснеше морето, повдигайки непрекъснато пенести гребени. Горещината стана непоносима. Бьорнсон не се прибра в каютата, остана на моста с далекоглед в ръце, загледан в небето и морето. Този път, сигурен бях, той не търсеше преследвачите, а искаше да разбере как се развива бурята.

«Крилатият змей» с неочаквана грациозност изведнъж се хвърли сред разбунтуваните вълни. Въпреки въжетата, които нараняваха пръстите ми, въпреки плесниците на платната и небето, което все повече потъмняваше над главите ни, аз се наслаждавах на великолепната гледка на тичащия под пристъпите на вятъра кораб. Но имаше опасност да заплатим скъпо този миг на удоволствие. Стоях близо до Валдивиа и видях, че лицето му бе станало восъчнобледо. Той бе обзет от страх и направи усилие да се засмее, обръщайки се към мене:

— На работа, compañero. Май истински циклон ни чака.

Това, което се случи по-късно, е останало в паметта ми като кошмарно видение. Още си спомням ужасния шум на падналия около нас гръм, още виждам как «Крилатият змей» се издига над водните планини, за да потъне веднага след това в чернозеленикавата пропаст на побеснялото море. Но трясъкът от сгромолясването на голямата мачта бе дори по-страшен от пукота на гръмотевицата. Заобикаляше ни неописуем безпорядък от мокри платна и разлюлени въжета. Капитанът гръмогласно даваше нареждания, които изчезваха в яростния рев на бурята.

По-късно пуснаха лодките в морето. Французинът ме извика. Страшна светкавица ослепи лъвското лице на капитана, който бе съвсем близо до мене. Червените му коси като че наистина горяха. Той ми посочи борда и извика:

— Хайде!

Спуснах се по един кабел и скочих в една от лодките, в която вече се бяха качили двама моряци и Жан Французина. Другата спасителна лодка танцуваше жалка на няколко разтега от нас. Там беше Валдивиа заедно с готвача и останалите трима индианци. А къде беше испанецът? Извиках го. Викът ми се смеси с вика на Валдивиа, който ревеше към предната част на кораба:

— Capitan! Capitan!

Моряците вече гребяха и лодките се отдалечаваха от кораба. Испанецът бе изчезнал. Дали го бе отвлякла някоя вълна? Кой ли някога ще узнае? А датчанинът?

Видях го до предпазната стена на борда, обзе ме смесено чувство на възторг и съжаление. Датчанинът не бе напуснал своя стар кораб и нямаше намерение да го изостави. Пияницата-контрабандист, човекът, погубен от алкохола, се подчиняваше на стария, мъжествен закон на капитаните. И той на свой ред изрева:

— Pedro! Pedro! Español! Español!

Безпокоеше се за моряка-испанец. Датчанинът последен щеше да напусне «Крилатият змей». Но дали можеше да го напусне и искаше ли изобщо това? Победен от бурята, победен може би и от живота, капитанът отказваше да скочи в морето и да дойде при нас. Той щеше да изчезне заедно с този кораб, неговия последен кораб, неговата голяма и последна любов.

«Крилатият змей» легна опасно на борд. Това бе краят. Гигантска вълна ни отдалечи от него. Докато все още можех да виждам, забелязвах само купчина греди, платна и въжета, които продължаваха да се носят по разяреното море.

Лодката на Валдивиа се отдалечи много бързо. Струваше ми се, че хората, които бяха в нея, съзнателно се отправяха към определена точка на хоризонта. Огромна вълна ги повдигна. Лодката изчезна. Дали не потъна?

 

 

Как ли се бяхме спасили? Не бих могъл точно да разкажа. На сутринта, когато се събудих на пясъчния плаж, морето отново се беше ширнало спокойно и гладко като масло, а над нас се простираше чисто, като че току-що измито небе.

Лодката не се виждаше. Тогава си спомних, че трябваше да плувам, за да достигна твърда земя. Бях вървял в тъмнина и после се бях сгромолясал на пясъка. Топлият пясък ми се бе сторил като приказно легло. Изтощен от умора, веднага бях заспал.

Океанът разстилаше пред мен пустата си огледална повърхност. Шум от гласове ме накара да се обърна. Двамата индианци ме гледаха усмихнато.

— Donde estàmos? Къде сме? — попитах ги аз.

— En el Yucatan — отговори единият от тях.

Бяхме достигнали Юкатанския полуостров. Това всъщност можеше да се предвиди.

— Y Juan, donde està Juan? Жан, къде е Жан? — попитах пак аз.

Те ми посочиха с ръка моя другар, легнал и той като мен в пясъка, малко по-далече от нас. Спеше спокойно.

И така, екипажът на нашата лодка беше здрав и читав. Сигурно колената и дланите на ръцете ни бяха одраскани, може би бяхме контузени, но това бе дребна работа.

Двамата индианци — Игнасио и Сантяго — оглеждаха околността и си говореха полугласно. Тъй като се отдалечиха, аз им извиках:

— А къде са другите? Къде е Валдивиа?

Те поклатиха глава безпомощно.

Кой ли можеше да знае?

 

 

Наистина ние бяхме имали късмет. «Крилатият змей» бе потънал заедно със съмнителния си товар и датчанинът го бе последвал в морската гробница.

Намирах се облечен с дочен панталон и скъсана риза на непознат бряг, но доколкото виждах, той не бе толкова негостоприемен. Може би, като повървим малко, щяхме да открием някое село. По всяка вероятност ние се намирахме на мексиканска територия. За да стигнем Хондурас или Гватемала, трябваше да навлезем в Караибско море, а ние бяхме останали в Мексиканския залив.

Отвъд плажа палмите и гъстите листа на дърветата приличаха на дълга зелена линия, украсена с ресни. Недалеч от нас имаше гора. Дърветата говореха за птички, животни, вода за пиене… за живот. Устните ми вече пресъхваха. Бях жаден.

Точно в този момент се събуди и моят другар. Видях го да се протяга продължително. Всичко беше наред.

— Хей, моряк! — извиках аз. — Възнаграждението за труда май няма много да ни натежи.

— Възнаграждението… — промълви той. — Къде сме?

Търкайки очи, той постепенно си припомняше случилото се.

— На Юкатанския бряг.

— А другите?

— Видях лодката им в лошо положение. Ако са се спасили, сигурно не са далеч…

Жан отново се протегна.

— Гладен съм!

— Това е добър знак. А ето, струва ми се, и закуската.

Игнасио и Сантяго се връщаха при нас; ръцете им бяха пълни с малки петнисти яйца. Вероятно това бяха яйца от морски птици, които те бяха открили, проучвайки плажа.

— Не са лоши — каза Жан, като залапа лакомо. — Как ми се иска и да пийна нещо.

Игнасио, по-високият от двамата моряци, посочи гората. Сигурно в тази посока щяхме да намерим вода.

Тръгнахме към джунглата и всъщност едва тогава започна истинското приключение. Нито един от двамата индианци не познаваше тази област. Признаха ни, че корабът е трябвало да разтовари стоката на границата на британски Хондурас. Бурята злополучно бе прекратила пътуването.

 

 

В началото те не изглеждаха неспокойни. Много скоро навлязохме в тропическата гора. След като преминахме през една палмова гора и през някакво солено блато, изведнъж се озовахме в зеления свят. Дърветата се издигаха високо над главите ни, но гъсто преплетените лиани, пълзящите растения и едрите ярки цветя образуваха свод, който ту едва пропускаше светлината, ту изцяло я спираше.

За щастие дълга пътека прорязваше джунглата. Това бе нещо като път, прокаран през гъсталака — или от огъня, или от хората някога… не би могло да се определи точно кога… Може би тук са идвали заради махагона?

Сантяго ни извика. Той вървеше пръв и се бе спрял до едно красиво дърво с много листа и с кръгли сивкави плодове.

— Това е сапотие^[5] — обясни индианецът.

Той ни каза, че тези дървета се използват най-вече заради бялата им смола и аз разбрах, че става дума за оная смола, която се изнася в големи количества за Съединените щати и от която правят прословутата chewing-gum^[6]. Нямах никакво желание да дъвча дъвка, но вкусих с наслада месестата оранжева сърцевина на плода, който малко утоли жаждата ми.

Продължихме да вървим. Тогава двамата моряци ни заговориха за Юкатан. Тази страна, където ние идвахме за първи път и през която те никога не бяха минавали, била страната на старото индианско племе майаси. То се отличавало със забележителна организация и цивилизацията му била завладяла целия полуостров. Майасите били големи строители. Но по-късно техните градове и храмове били покорени от джунглата и потънали в нея. Бях чувал за тези майаси. Те били действително много цивилизовани, а също така и способни земеделци. Писмото им било сложно, съставено от йероглифи, които и до днес не са напълно разчетени. Изглежда, че са били още превъзходни математици и астрономи.

Гората около нас ставаше все по-гъста. Сега вървяхме по нещо като пътека, която едва се провираше между дърветата и храсталаците. Около нас се чуваха крясъци на папагали, писукания, цвърчене — цял концерт, който от време на време спираше. Дали нашето приближаване смущаваше обитателите на зелената растителност, или в мрака й се разиграваше някаква тъмна драма!

 

 

По-нататък усетих, че вървим по надолнище. Постепенното снижение на терена се съпътствуваше с промяна в растителността. Гъсталаците започнаха да оредяват, дърветата се издигаха по-свободно. Навлизахме вече в истински висока гора с много кедрови дървета. Изпитвах странното чувство, че се намирам близо до някакво скрито и тайно владение, в което щях да вляза, без някой да ме очаква. Въпреки дивата растителност струваше ми се, че някога на това място е действувала човешка ръка.

Слънцето все повече проникваше между клоните на дърветата. Скоро щяхме да излезем от гората.

Двамата индианци, които вървяха пред нас, се спряха изведнъж. Видях ги, че разговарят тихо. И те изпитваха същото чувство като мене.

— Мисля, че ще открием нещо — казах аз на моя другар.

— Какво? Някое село ли?

— Не знам, погледни индианците!

— Изглеждат неспокойни.

 

 

След около стотина метра открихме Мъртвия град. Трябваше ни известно време, за да разберем, че това е град. Намирахме се на едно възвишение в края на джунглата. Под нас се откриваше вълнообразна долина. На пръв поглед човек виждаше само застинала лава или зелени петна — дървета… Като се вгледахме по-внимателно, забелязахме сред зеленината и други петна — сиви и червеникави. Дали това бяха скали или пък пясъчникови или шистови кариери?

Пръв заговори Игнасио.

— Una ciudad antigua! — каза той съвсем тихо. — Стар град.

«Може би нашето пътуване все пак не е било напразно — помислих аз. — Кой знае дали няма да открием някой непознат за историците град?»

Все пак, преди да се приближим до развалините, които спяха под растителната покривка, ние спряхме да отпочинем. Изведнъж открихме извор. Той бликаше в подножието на една скала, издигаща се над долината, и от него излизаше поточе, което слизаше към Мъртвия град. Пихме жадно от бистрата вода. Тя се събираше в нещо като голямо каменно корито, проядено и покрито с мъх, и оттам се спускаше надолу. Стори ми се, че това каменно корито не е дело само на случайността, а е било издълбано и оформено от човешка ръка. Отправихме се към това, което ни приличаше на струпани скали. Двамата индианци като че ни следваха с нежелание. Те се колебаеха да се приближат до това място. Ние си пробивахме път сред лианите и високата растителност с помощта на дебели тояги. Нямаше вече място за съмнение; намирахме се пред една старинна архитектура. Пред нас се откри високо стълбище. То водеше към нещо като пресечена пирамида, над която личеше, че е надстроявано по-късно. Четири здрави колони поддържаха покрив във формата на обърнато корито.

— Това е дворец — пошушна Жан.

— Дворец или някогашен храм — добавих аз.

Индианците се бяха спрели до нас. Те се оглеждаха на всички страни, сякаш очакваха да се появят обитателите на този античен храм, техните далечни прадеди. Недостатъчните ми познания по испански език ми пречеха да водя по-задълбочен разговор с двамата моряци. Все пак аз ги попитах дали това не е храмът на бога Кецалкоатл — прочутия Крилат змей.

Те поклатиха глава и ми обясниха, че той не е бог на майасите, а на ацтеките… И така, ние се намирахме в страната на майасите. Подразбрах от смътните им обяснения, че Крилатия змей тук не е добре приет, на него гледат като на завоевател. Те добавиха, че освен стари камъни тук няма какво да се види и трябва вече да излизаме от гората. Жан се съгласи веднага с тях, като ми намигна незабележимо.

Решихме да отпочинем в подножието на храма, преди да продължим пътя си. Двамата индианци бяха убедени, че гората не е много широка и че ще е достатъчно да я прекосим в първоначалната посока, за да достигнем нивите и първите села. Преди това трябваше да похапнем. Двамата индианци тръгнаха на лов с надежда да ударят някоя птица или маймуна, която горе-долу да може да се яде. Казаха ни, че знаят да палят огън по примитивния начин, търкайки сухи дърва.

Точно тук започва наистина нашето приключение.

Като видяха, че се излегнахме да дремнем, двамата моряци се отдалечиха. Малко след това Жан скочи.

— Ела — каза ми той. — Все пак не е редно да минем покрай този храм, без да го разгледаме поне бегло.

— Но трябва и да си починем — отговорих аз. — Още не сме се оправили.

Въпреки това го последвах и ние се изкачихме по високите стъпала. Отстранявайки бодливите храсти, преплетените лиани и дръвчетата, стигнахме до една площадка. Странно изваяни огромни блокове лежаха в безпорядък. Четирите колони изглеждаха солидни, устояли на вековна забрава.

— Сигурно има врата — каза Жан.

Но растителността беше толкова гъста, че не можехме да видим нищо.

— Хайде да се връщаме — казах аз. — Цялата тази история не се харесва на нашите приятели. Трябва да съобщим за откритието си. Може би тук никой не е идвал от… кой знае от колко години…

Представях си как идвам тук с някаква добре екипирана изследователска група заедно с археолози и историци.

По проядените фасади се появиха странни йероглифи.

— Ние не сме в състояние да направим проучвания. За това са необходими специални екипи, които, да разкопаят и да разчистят.

Изведнъж Жан извика:

— Има врата.

Наистина зад колоните имаше квадратен отвор.

— Невъзможно е да се влезе — казах аз, — запушена е от камъните. Изглежда, че част от свода се е срутил. Огромните плочи са се напукали. — Въпреки че имаше мъх, ние различихме и други йероглифи, както и гримасничещи образи.

Жан се обърна към мен. Слабото му, тъмно лице, обрасло с брада от няколко дни, се озари от неспокойна усмивка. Умората не му пречеше страстно да се увлече по откритието.

— Мисля, че можем да влезем. Отворът е достатъчно голям.

— Внимавай! — извиках аз. — Може да има змии.

Той пъхна тоягата си в кухината. Пак се усмихна.

— Всичко е наред. Няма срутване, можем да влезем.

— Как така! Без лампа, без инструменти!… Невъзможно!

Но той вече бе изчезнал. Не чувах нищо. Дебелата стена заглушаваше шума от неговите движения. После изведнъж той подаде ръката си и ми махна да го последвам. И аз на свой ред се промуших през тясната цепнатина, която разделяше два срутени блока.

 

 

Най-напред нищо не виждах. След ослепителната светлина навън мястото ми се стори потънало в тъмен мрак. Все пак малко по малко започнаха да се очертават неясни форми. Високият свод над главите ни пропускаше ивици светлина. Потреперих. Въздухът ми се стори леден. Намирахме се в обширна зала, пълна с неопределени фигури — сигурно статуи. Държахме се за ръка като две изплашени деца и мълчахме.

Очите ни свикнаха с полумрака. Не знам дали камъните, които образуваха кривата на свода, се бяха разместили с течение на вековете, или строежът така е бил замислен, но ние виждахме благодарение на някаква отразена светлина.

Навлизахме бавно, придържайки се към стената, покрита с рисунки или надписи. Ръката на приятеля ми пареше и леко трепереше.

— Ти имаш температура! — казах аз.

— Не… горя от любопитство…

Спомних си блясъка на погледа му. Дали наистина нямаше да го хване треска. По-добре бе да не се бавим тук. Точно пред нас се появи светлина, някакво особено сияние, което, струва ми се, дотогава не бях забелязал.

— Ела — каза ми Жан, — има друг отвор.

Сиянието приличаше на отблясък от далечно слънце. Тръгнахме към него. И аз на свой ред вече се вълнувах от откритието. Векове наред никой не бе стъпвал в този тайнствен полумрак. Приближихме се до светлината. От дясната си страна продължавах да усещам покритата с фигури стена. От време на време ръката ми я докосваше. Изведнъж подскочих. Лявата ми ръка се удари в стена. Нова стена! Хванах приятеля си за рамото и така силно го разтърсих, че ризата му се скъса.

— Трябва да се връщаме назад! — изревах аз.

Той също разбра. С устремени в далечната светлина очи, ние бяхме тръгнали по един коридор.

Върнахме се бързо по стъпките си. А точно това не трябваше да правим. Стори ми се, че стената завива. Коридорът продължаваше. Не можехме вече да намерим залата.

— Лабиринт! — пошушнах аз. — Ние сме в лабиринт!

— Голяма работа! Няма да е толкова сложно — каза Жан. — Залата не е много обширна, а и самият храм не е много голям. Ние не вървим от дълго време. Все ще намерим изхода.

Върнахме се на старото място. Жълтеникавата светлина блещукаше пред нас. Може би това бе нова врата, която ще ни позволи да излезем от другия край на пирамидата.

 

 

Не мога да си припомня този случай без вълнение. Чувам, като че бе вчера, разтреперания трескав глас на Жан:

— Нова зала! Идвай!

После той прибави:

— Знаеш ли откъде идва тази светлина? Погледни! Злато! Цели златни кюлчета!

В полумрак като този, от който идвахме, се издигаше висока статуя — фигура на мъж в тържествено облекло, с пера от камък на главата. В основата на черната статуя блестяха лъскави кюлчета. Десетки и десетки кюлчета лежаха струпани там. Злато, това бе наистина злато!“