Пиер Гамара
Приключението на „Крилатият змей“ (6)

VI
Какво откри Феликс

Групата на големите имаше среща на площада към един часа на обед. Наистина „тайната на ацтека“ — както вече се изразяваше Феликс — ме занимаваше много, но въпреки това бях решил да се присъединя към скиорите. Времето беше великолепно, снегът — чудесен, случаят не бе за изпускане.

 

 

Феликс се колебаеше. Първо ми беше предложил да отида у тях, за да посветим целия следобед на размишления… хапвайки печени ябълки. Когато му отказах, той се почувствува неудобно.

— Не знам точно какво ще правя… Във всеки случай не ме чакай — каза ми той.

След обеда нашият пансионер съобщи, че ще отиде да се разходи из планината и веднага след това ме попита на кое място смятаме да се пързаляме. Отговорих му, че още не сме избрали място, но по всяка вероятност ще отидем към стария хамбар.

— Искате ли да ви услужа със ски? — попита баща ми.

Гостът отказа с усмивка.

— Никога ли не сте карали ски?

— Някога… отдавна, когато бях млад. Сега сигурно ще бъда много несръчен. По-добре е да не опитвам.

— Както желаете — каза баща ми. — Все пак, ако ви се иска, някое от момчетата може да ви предаде един урок. Малкият Тужас е вече цял шампион. Ще ви намерят подходящо място — има и по-полегати склонове…

— Много сте любезен — отговори господин Дюран, — но няма смисъл. Имам намерение само малко да се разходя. Може би ще отида да се порадвам на тези весели скиори. След това ще се прибера да си почина.

Веднага щом се нахраних, се качих в стаята си, за да се доприготвя. Мислех само час по-скоро да изляза на слънце сред хубавия сняг. „Горкият Феликс! — казвах си аз. — Той наистина е способен да остане в къщи в такъв прекрасен ден!“

Позабавиха ме малко връзките на скиорските ми обувки. След това потърсих ръкавиците си. Шум от гласове на пътя ме привлече към прозореца. Видях нашия гостенин да се отдалечава, след като бе поздравил баща ми.

Бях готов. О, не! Къде ли ми е скиорската шапка, чудесната червена вълнена шапка, която майка ми беше изплела? Невъзможно е да изляза без нея! Покатерен върху една дървена табуретка, нетърпеливо търсех из горните рафтове на гардероба, когато шум от стъпки отекна по стълбището. Стъпките бяха по-тежки и по-бързи от тези на господин Дюран. Спряха на първия етаж.

Излязох от стаята си. Нямаше никой. Вратата на нашия пансионер обаче беше открехната. Видях я изведнъж да се отваря и инстинктивно отстъпих назад.

Не се стреснах обаче кой знае колко. Същите тежки стъпки, но много по-забързани, се приближиха към мен.

— Ти ли си? — извиках аз.

 

 

Това бе Феликс. Феликс, когото не очаквах и който се приближи към мен, екипиран от главата до петите, още по-тумбест от обикновено, навлечен сигурно с пуловери и най-отгоре с небесносиньо найлоново яке, Феликс, обут с гресирани обувки и със синя шапка на главата, също като моята, но с много по-блестящ помпон.

В този момент обаче погледът ми не се спря нито на новото яке, нито на помпона, а върху лицето на приятеля ми, по което се четеше неописуемо вълнение. Очите му бяха изскочили, бе раззинал уста от смайване.

— Ти… Аз… Нещо… Невероятно!

— Успокой се, Феликс! — казах аз. — Какво пак става?

— Ела! Да слезем веднага — изрече с мъка приятелят ми.

— Чакай! Остави ме да си взема шапката.

— Идвай бързо!

— За какво? Ще дойдеш ли с нас на ски?

— Да… Реших да дойда, още повече, че видях ацтека да се отдалечава по пътя.

— Има намерение да дойде да ни гледа. Така каза преди малко на масата…

— Добре. Сега тръгвай след мен.

— Къде отиваш?

Бяхме на стълбището. Феликс слизаше предпазливо, като гледаше този път да стъпва по-леко. Той посочи с трепереща ръка стаята на пансионера.

— Като се качвах при тебе, видях, че вратата му не е затворена…

— И ти влезе вътре? А! Това на нищо не прилича, Феликс… Ако родителите ми узнаят, ще се сърдят. Я ми кажи поне, вратата беше ли отворена? Не натисна ли ти малко дръжката?

Феликс вдигна рамене и въздъхна.

— Ти не можеш да разбереш. Ще разбереш чак когато ти покажа какво видях.

— Какво си видял?

Той слезе още две стъпала и се озова на площадката. Бутна вратата на господин Дюран. За последен път изпитах угризение.

— Феликс, това наистина не е хубаво. Не бива да влизаме.

Вратата безшумно се отвори. Баща ми смазваше грижливо всички панти в къщата.

Феликс се обърна към мене, зачервен от възмущение.

— Какво си въобразяваш? Да не ме мислиш за крадец или за любопитен нахалник?

— Не, но все пак…

— Идвай! — каза той с тон, който не допускаше никакво възражение.

Познавах добре тази стая. Тя не беше нито много обширна, нито особено разкошна; в нея имаше: креват, гардероб, скрин, умивалник в единия ъгъл и маса пред прозореца.

На пръв поглед не видях нищо подозрително. Куфарите на нашия пансионер бяха наредени в единия ъгъл. На масата се виждаха пепелник, лула, започната кутия цигари, куп илюстровани списания, пътни карти, кожена папка и един полуотворен тоалетен несесер, в който имаше шишета и четки. До списанията — няколко книги и един географски атлас, „Картография на света“.

— Гледай! — каза тържествено Феликс.

— Не виждам нищо особено.

— Погледни по-добре!

— Тютюн, карти, лула…

— И една папка! Погледни папката, приближи се!

Подчиних се и чак тогава разбрах.

В папката имаше листове за писане. Те малко се подаваха — сигурно бяха подредени набързо. Така можеха да се прочетат четири думи, нахвърляни с припрян, трескав, остър почерк. В първия миг те затанцуваха пред очите ми.

С усилие превъзмогнах вълнението си.

— Сега разбираш, нали? — прошепна Феликс с глух глас. — Вярно е, че влязох в стаята и това не е хубаво. Исках само да хвърля един поглед. Впрочем аз и нищо друго не съм правил. Най-напред не видях нищо неестествено. Стаята беше в ред… Нямаше какво да се каже. Приближих се до масата. Заинтересува ме този атлас, а папката ми се стори най-обикновена. Когато хората пътуват, трябва да пишат писма на роднините и приятелите си. В нея нареждат пликовете и листовете за писма. Това е напълно естествено…

— Тая папка… ти отвори ли я?

— Не. И аз като тебе видях този лист, който се подава, наведох се и го прочетох. Прочетох това, което можеш и ти да прочетеш.

— Аха — казах аз, — и сега?

— Трябва да прочетем продължението!

— Ти си луд! Това е нещо тайно, лично…

— Тук се крие някаква загадка — измърмори важно Феликс. — Казвам ти, че трябва да го прочетем. Да прочетем поне началото. Ако разберем, че ни засяга, ще помислим. Трябва само да бъдем спокойни и смели.

В тоя момент се чу гласът на баща ми. Той ни викаше от трапезарията.

— Момчета, какво правите? Другите ще ви чакат. Няма ли да тръгвате?

Феликс запази хладнокръвие. Наведе се през стълбите и извика:

— Тръгваме… има още време. В момента Бертран ми обяснява една задача. Двамата я решаваме.

— Много добре! — отговори баща ми. — Не искам да преча на работата ви, но би трябвало да използвате слънцето.

— Да, да, ей сега тръгваме…

След тая благочестива лъжа Феликс се обърна към мене:

— Е, ще четем ли?

— А, не знам — казах аз. — Струва ми се, че не е редно.

Стоях наведен над кожената папка. Още веднъж прочетох четирите думи, които се виждаха на края на листа.

ТОВА Е МОЕТО ЗАВЕЩАНИЕ

После Феликс бавно отвори папката и ние двамата започнахме да четем.

Още от първите редове на документа аз се успокоих. Имахме право — това дори бе наш дълг — да прочетем написаното.