Пиер Гамара
Приключението на „Крилатият змей“ (10)

X
Странното съобщение

Освен през лятото или по-точно когато имаме някой и друг пансионер, у нас телефонът звъни рядко. Баща ми го използваше от време на време и го бе прекарал най-вече за авторитет на заведението. Може ли човек да си представи кафене-хотела на Дарегибери „При пиренейската мечка“ без телефон? Съседите го използваха, за да викат лекар, за да влязат във връзка — при изключителни случаи — с роднините си от Люшон или от другите околни села. От друга страна пък, роднините ни натоварваха с поръчки за близките им от Фабиак.

Понякога ни се обаждаха чиновникът от службата за поддържане на междуселските пътища, данъчният или училищният инспектор, за да ни съобщят, че пристигат, та да им запазим ядене и легло.

Но днес сред самотата на къщата и слабата светлина на зимния ден с надвиснало от снежни облаци небе тънкият и упорит звън на телефона ми се стори, че отеква по-различно от друг път.

Подобно чувство изпитваше и Феликс. Бяхме почти убедени, че телефонът не звъни случайно, че повикването има връзка с нашата „мистерия“.

Слязохме, прескачайки стъпалата, и аз вдигнах слушалката.

— Ало, ало — казах аз със задавен глас, — тук хотел „Дареги“…

— Не затваряйте, говорете — отряза сухо гласът на телефонистката.

— Ало, ало — прозвуча един далечен глас, — ало, не прекъсвайте, ало, хотел…

Останалото се изгуби в бръмченето на телефона.

— Ало, ало, тук хотел „Дареги“…

— Господин Дюран там ли е? Господин Емил Дюран, моля ви, извикайте го!

Този път бях чул съвсем добре. Гласът — мъжки глас — говореше припряно.

— Господин Дюран го няма — отговорих аз, колкото можех по-спокойно, като изговарях думите най-грижливо.

На другия край се чу разочаровано възклицание.

— Как, заминал ли е вече? Но…

— Ще се върне чак довечера, на разходка е.

— Аха, добре, може ли да му предадете едно съобщение?

Феликс, който, без да се стеснява, бе взел втората слушалка, започна да върти ужасени очи и ми направи знак с ръка да удвоя вниманието си. „Съобщение!“ Гласът бе споменал думата „съобщение“. Щяхме да приемем съобщение за господин Дюран-Очоа. Явно имахме късмет.

— Кажете му, че се е обадил господин Валд…

— Моля, господин кой?

— Валдер. В-а-л-д-е-р. Валдер. Търси го Валдер. Той ще разбере.

— Господин Валдер, добре, господине.

Феликс ме бутна с лакът. Ясно се виждаше накъде вървят нещата. Човекът не бе казал Валдивиа, а само Валдер, но все пак от Валдер до Валдивиа няма голяма разлика… Ясно беше!

— Кажете му, че се обаждам във връзка със съкровището.

— Моля? — Ръцете ми започнаха да треперят от вълнение. Повторих: — Моля?

— За съкровището на майасите, той ще разбере. Кажете му, че сме съгласни, при условие, че побърза.

Чух много добре, а и Феликс бе доловил странното изречение, без да пропусне нито сричка.

И така, някой си господин Валдер ни се обаждаше, за да предупреди господин Дюран, че трябва да бърза. Да бърза във връзка със съкровището на майасите! Невероятно!

— Кажете му също, че господин Лопес е в Люшон. Господин Лопес ще дойде да го види тези дни. Ако работата е готова, може да я вземе и да ми я донесе.

— Добре, господине — казах аз послушно. — Ние ще му кажем, че господин Лопес е в Люшон и ще дойде да вземе работата, за да ви я донесе.

— Отлично, много сте любезен. Благодаря ви. Кажете му, че следва писмо.

— Да, господине, следва писмо. Ще кажем на господин Очоа.

— Как?

— Ще кажем на господин Дюран.

— Да, още веднъж ви благодаря. Довиждане.

Господин Валдер затвори телефона. Далечният му глас, който достигаше до нас с бръмчене, се изгуби. В къщата отново настъпи тишина. Бавно поставих слушалката на мястото й.

С ръце на кръста, Феликс няколко пъти поклати глава.

— Представяш ли си? Ама действително, представяш ли си?

Аз стоях слисан.

— Този Валдер или Валдивиа изглеждаше учтив.

— Прекалено учтив, за да е почтен — изръмжа приятелят ми. — Сега вече всичко е ясно. Валдивиа заплашва. Показва зъбите си зад любезното си държане. Каква дързост! Направо телефонира за съкровището и предупреждава нещастника, че някой си Лопес ще дойде да вземе работата.

— Работата?

— Ами да, плана на храма, всичко е ясно. Валдивиа има намерение да намери десетте хиляди златни кюлчета. Заповядал е на Очоа да направи план и е натоварил Лопес да вземе именно този план. Всичко е свързано едно с друго. Очоа се колебае. Той не иска да предаде една тайна, която не е само негова. Тази тайна е — не забравяй — и на твоя нещастен братовчед Жан. Затова Валдивиа губи търпение и заплашва. Да, той заплашва. За мен е ясно. Гласът му бе ядосан. Той дава на Очоа последна възможност. Ако Лопес се върне с празни ръце, Очоа да му мисли. А може би, кой знае… Ако Очоа откаже да даде плана на Лопес, Лопес си знае работата. В планината злополуките стават бързо! Само че…

— Само че какво?

— Само че Валдивиа пропуска една малка подробност, съвсем дребна. Ние сме тук, а той нищо не знае за това. Ние ще спасим Очоа!

В този момент майка ми, натоварена с вълнени кълбета, отвори вратата.

— Още ли сте тук? Време е да тръгвате за училище. Аз се позабавих малко в магазина… Някой да е идвал?

— Търсиха по телефона господин Дюран.

— Така ли? Да не е някой от семейството му? Да няма нещо лошо?

— Не знам. Господин Лопес ще дойде да го види и господин Валдер поръча да побърза във връзка със съкровището.

— Добре, значи, ще имаме гости… Чакай, ти какво каза? Да побърза във връзка със съкровището ли? Какво съкровище?

— Не знам — отговорих аз, като се стараех да говоря с безразличен тон. — Един господин ни натовари с тази поръчка. Каза ми, че господин Дюран ще разбере.

— Странно съобщение — каза майка ми. — Както и да е, ти ще му обясниш. Да се надяваме, че си чул добре?

Като тръгвахме за училище, Феликс огледа продължително пустия път. Той слизаше с криволичения към дъното на долината. Под сивото небе снежните блокове, които я покриваха, лъщяха със слаб отблясък. Сигурно оттук щеше да дойде Лопес, пратеникът на Валдивиа, за да заплаши за последен път Очоа.

 

 

„Как бих искал да присъствувам, когато ще предадеш съобщението на Очоа“ — казал ми бе Феликс.

Затова към края на последния час и двамата се вслушвахме в шума откъм площада. Дебнехме да чуем пристигането на шейната и звучния глас на господин Лапюжад, който водеше впрегнатите животни.

Когато господин Казен ни пусна, шейната още не беше пристигнала. Започнаха да прехвърчат снежинки.

Решихме да я пресрещнем.

— Да побързаме — изкомандува Феликс. — Знаеш ли… Тоя Лопес може би вече броди из околността…

На стотина метра от селото се успокоихме. Едно продължително „Дий-й-й!“ ни извести, че шейната приближава. Воловете напредваха в снега, от устата им излизаше пара, краката им се огъваха. Те теглеха огромен товар от букови и дъбови дърва.

В настъпващия мрак, на фона на бялата снежна покривка, се очертаваха снажните силуети на господин Лапюжад и на баща ми. Нашият пансионер ситнеше юнашки до тях. Той не изглеждаше изморен. Явно, не се бе пресилвал, а само е наблюдавал работата на дърварите. Снежинките се сипеха все по-гъсти и полепваха като звездички по шапката и палтото му. Лицето му бе зачервено от студа и разходката из планината. Видя ни отдалече и ни поздрави с ръка.

— Е, деца — извика весело той, — жалко, че не дойдохте. Изпуснахте един хубав ден. Трябваше да почакаме до четвъртък.

— В четвъртък снегът вече ще ни е затрупал — промърмори баща ми, като погледна загрижено небето.

— Чудесен ден! — прибави господин Дюран. — Походих, хапнах добре, свлякох няколко трупи… И представете си, деца, аз даже карах воловете. Да, господин Лапюжад ми даде остена си. Великолепно! Научих нов занаят.

Той търкаше ръце и здраво стъпваше между Феликс и мене. Моят приятел ми намигна. Сега беше моментът. Поех си дъх и започнах:

— Господин Дюран, търсиха ви по телефона рано следобед, може би към един часа.

— Така ли? Човек никъде не може да намери спокойствие.

— Търси ви господин Валд…

— Валдер ли?

— Да, точно така, Валдер…

— Вижда се, че няма да ме оставят на мира — процеди ядосано през зъби нашият пансионер. — Казах им да почакат…

Той се обърна към мен и ме запита сухо:

— И какво иска от мен Валдер?

— Каза ми, че се обажда във връзка със съкровището на…

— Да, да… е, и?

— Каза още, че господин Лопес бил в Люшон и може да дойде да вземе работата. Щял да я занесе на господин Валдер.

— Я гледай ти, Лопес бил в Люшон! Сигурно е отседнал в хотела, където бях аз. Е, те наистина почват да ми дотягат… Ако си въобразяват, че аз… Но както и да е. Да не ви занимавам повече… Ще му се обадя. Благодаря ви, деца!

Господин Дюран въздъхна и се опита да продължи с безгрижен тон.

— Ех, че хубав ден наистина! Поразвали се малко привечер поради снега, но тъй или иначе, аз обичам сняг. Планината без сняг не е планина. Вие сте щастливи, че живеете в тоя край! Как може да напусне човек такава страна? Обичате ли я?

— О, да, господин Дюран — провикна се Феликс. — Много я обичаме.

Приятелят ми добави с напълно невинен тон:

— Има и други хубави страни на света… Африка, Австралия… Америка…

— Много добре знам.

— Мексико…

— Да… Мексико… Независимо от това тази част на Франция е много приятна и Пиренеите не отстъпват по нищо на Андите или на Сиера Мадре.

— Обичате ли географията, господин Дюран? — попитах аз тихо.

— Географията ли? Може и да я обичам! — отговори господин Дюран със загадъчен вид.

 

 

Същия ден семейство Лапюжад дойдоха у нас на вечеря и гръмкият глас на бащата на Феликс изпълни трапезарията ни.

Госпожа Лапюжад донесе някаква кървавица с хубави подправки — един от нейните специалитети — и гостът ни не пропусна да я обсипе с комплименти. Имаше също и палачинки, а баща ми отиде в избата да донесе една от бутилките с бяло вино, които пазеше за тържествени случаи.

Феликс беше в небесата. Сега той наблюдаваше господин Дюран-Очоа с ново чувство на симпатия, което може би се дължеше на кървавицата, на палачинките и на бялото вино или пък на приятния огън и на общото добро настроение. Всъщност нашият пансионер сигурно не бе лош човек и ако сега беше сред нас, той си имаше причина за това. Може би иска да даде на Дарегибери частта от богатството, която им се полага. Може би тия дни ще дръпне баща ми настрана и ще му разкаже цялата история? Може би ще му предложи да организират едно пътуване до Юкатан или пък ще е достатъчно да се пише писмо до мексиканското правителство, за да му се съобщи къде точно се намират скъпоценните десет хиляди кюлчета. Мексиканците ще бъдат възхитени от тази неочаквана придобивка и ще ни дадат значително възнаграждение… Но да не забравяме Валдивиа и Лопес, спотаени в мрака, дебнещи постъпките и действията на нещастния Очоа и готови да го хванат за гушата… Но почакайте! Феликс има право. Ние сме тук. Ние също дебнем. Господин Лопес няма да ни надвие. И като че в потвърждение на моите мисли стъклата потрепераха от знаменателните думи на песента:

Планинарите, планинарите,

планинарите са тук…

Господин Лапюжад се разпя по време на десерта и, разбира се, той започна с нашата местна песен „Пиренейски планини“. Ние тихо му пригласяхме:

Пиренейски планини,

вий сте моята любов…

Честити колиби,

винаги ще ви обичам…

няма по-хубаво от моето отечество…

Феликс лакомо гълташе палачинка след палачинка и отмерваше такта с поклащане на глава. Нашият пансионер се усмихваше и лицето му, което пак бе поруменяло, като че изразяваше напълно спокойна съвест.

След „Пиренейски планини“ господин Лапюжад ни изпя „Синьото небе на По“, след това „Тулузианката“, а госпожа Лапюжад, която имаше приятен, тънък глас, ни заплени с няколко стари пиренейски и провансалски коледни песни.

— Каква приятна вечер! — каза нашият гост.

Той погледна към прозорците.

— Тук е хубаво — каза баща ми, — но навън…

Станах да дръпна пердето. Не се виждаше нито пътят, нито долината. Само сняг и тъмнина. Големи снежни парцали се сипеха непрестанно над земята. Те падаха неуморно в равномерни полегати редици. Вятърът не духаше много силно, но понякога се извиваше и разваляше стройното падане на снежинките. Гъстата снежна завеса се издуваше.

— Охо-о, вече е натрупало здравата! — казах аз.

— Тогава — провикна се господин Лапюжад — Иларион няма да може да слезе утре сутринта.

Когато отидох до прозореца, не беше много късно — както обикновено бяхме започнали вечерята рано.

Не посмях да кажа, че в този момент чух шум отвън. Как можех да чуя, че някой се приближава по снега? Снежният пласт бе вече толкова дебел, че заглушаваше и най-тежките стъпки. Не, в тоя момент действително нищо не чувах, не чувах даже шепота на снежинките. Те се спускаха над Фабиак при пълна тишина. Падаха леко, като безкраен и обилен ситен дъжд…

 

 

Малко след това разговорът се върна към Мексико. Мисля, че Феликс хитро го бе насочил натам. Стана дума за училище, за големите педагогически качества на нашия учител господин Казен, а после и за предстоящите класни работи. Първото ни класно щеше да бъде по история и география. Нашият гост знаеше, че току-що сме учили за Мексико.

— Тогава — каза той — вие сигурно знаете много за ацтеките, толтеките… и други?

Защо каза той „и други“? Между тези други именно се намират жителите на Юкатан.

— Господин Казен не ни разправи кой знае колко за майасите, нали? — подсказа Феликс.

Господин Дюран го изгледа с любопитство, което ми се стори обезпокоително, и започна да се смее.

— Майасите ли? Не ви е разправял кой знае колко за майасите? Странно! Майасите са много интересни!

— О — каза майка ми, — господин Казен не може всичко да ви каже. Достатъчно е да знаете най-важното. Вие запомнете това, което ви учи, и всичко ще бъде наред.

— Майасите — подхвана нашият пансионер — били много интересен народ с висока култура. Наричали са ги гърците на Новия свят. Те са построили големи градове и забележителни паметници. Богатството им е идвало преди всичко от земеделието. Отглеждали са царевица, фасул, чушки, хенекен — коноп за текстил…

— И какао — каза Феликс.

— Да, разбира се. Начините на обработване не са били много усъвършенствувани. Те са се ограничавали да опожаряват даден терен, за да го изчистят от храстите, след това с помощта на остри тояги са издълбавали дупки и в тях засявали семената. Не са употребявали торове. При този начин обаче земята се изтощавала. Те я изоставяли и засявали на друго място. Но старите майаси са известни най-вече с математическите си познания. Те са открили нулата.

— Нулата ли? — изненада се господин Лапюжад. — Та кому е било нужно да се открива нулата?

— А как иначе. Без нула не могат да се решават сложни задачи. В математиката без нула прогресът е немислим. Така майасите били отлични математици. Някои от техните астрономически наблюдения са проверени. Те са учудващо точни. Числената система, която те са използували, е била различна от нашата. Както знаете, при нас единиците са от десет до десет, това е десетичното броене. Десетицата има десет прости единици, стотицата има десет десетици…

— Да, да! — потвърди Феликс, смръщил вежди. Щом се заговореше за смятане, той не можеше да прикрие известно безпокойство.

— А майасите си служели с двайсетичната система. Те броели от двайсет до двайсет.

— Горките майаски ученици! — въздъхна Феликс.

— Те са строили и пирамиди, нали? — попитах аз.

— Да, и то много хубави. Малко тежки, но с много декоративни скулптури. Странно е, че не са успели да направят плоски покриви, нито такива сводове, каквито ние можем да строим. Те издигали стени, които ставали все по-дебели към върха. Тези стени постепенно се събирали и само един камък бил достатъчен, за да се закрие отворът.

— Кой знае колко камъни са им били необходими! — забеляза господин Лапюжад. — Сигурно в края на деня мулетата им са грохвали.

— Там е работата, че те нямали мулета, господин Лапюжад! Нито мулета, нито коне, нито товарен добитък. Тъй като всичко се е пренасяло на човешки гръб, търговията между градовете е била затруднена!

 

 

Господин Дюран бе изцяло погълнат от темата. Говореше много, с блеснали очи, явно щастлив, че може да ни покаже знанията си. Родителите ни го слушаха с голям интерес. Тази вечер приличаше на вечерите, които понякога прекарвахме с господин Казен. Когато учителят ни идваше в нашата гостилница, случваше се тъй, че той разказваше не само на малките, но и на големите… Господин Казен също знаеше безкрайно много удивителни неща.

— Вие много се интересувате от Мексико — забеляза баща ми.

— Наистина — каза господин Дюран. — Мексико ме интересува, много… ме интересува…

 

 

Притаих дъх. Настъпи решителният момент. Видях как нашият гост наведе глава, сякаш искаше да събере всичките си мисли, преди да направи последната си изповед. Очаквах да започне да говори… „Е, да, господин Дарегибери, Мексико силно ме вълнува поради една съвсем проста причина… Аз бях там заедно с вашия братовчед. И там, на края на тайнствената майаска джунгла, в едно забутано място на Юкатанския полуостров…“

Но фразата, за която мечтаех, остана незавършена.

Глухи удари разтърсиха входната врата.

— Какво става? — каза майка ми, като загърна неспокойно краищата на шала си.

Вратата се отвори.

Един човек, покрит със сняг, се появи на прага.

Нашият гост се обърна.

— Лопес! — извика той.