Пиер Гамара
Приключението на „Крилатият змей“ (5)

V
Мексико под снега

Феликс Лапюжад ми бе дал редица наставления: преди всичко да бъда предпазлив, да запазя спокойно изражение, да слушам и да мълча, с нищо да не издам подозренията, които ацтекът бе събудил у нас. И, разбира се, да го следя, да запомням всяка негова дума и да държа сметка дори за най-незначителните му прояви.

— Ние сме по следите на нещо — каза ми строго Феликс. — Все още не знаем какво точно следим и какво ще открием… Може и да е опасно, и то сигурно е опасно. Ако те забележат, че сме открили нещо, вероятно ще искат да се освободят от нас…

— Но кои са тези ТЕ? — попитах аз.

— Нищо не мога да ти кажа. Нещата още не са узрели.

 

 

В събота вечер ацтекът — или по-скоро нашият пансионер Емил Дюран — яде с голям апетит; изпадна във възторг пред пиренейската шунка, която му поднесе майка ми, и похвали задушеното говеждо с лук и подправки, което тя бе приготвила за него.

По време на вечерята той продължи да ни задава въпроси за живота в нашия край, за селяните, за отделните семейства. Разпитваше със спокоен, даже небрежен тон, като обикновен турист, който проявява интерес.

— Впрочем щях да забравя, господин Дарегибери — каза той най-после, обръщайки се към баща ми, — аз се разходих чак до вашия хамбар…

Наострих уши. Значи, той вече е бил осведомен и не случайно бе тръгнал по пътя за нашата поляна.

— Не ви ли беше много студено? — попита баща ми.

— Не, аз обичам снега, а рядко ми се случва да виждам такъв хубав сняг. Нали знаете, в града той бърже се превръща в киша.

Баща ми, замислен, поглади кафявите си мустаци.

— Тоя хамбар не е нов. Има голяма нужда от поправка.

— Вие живели ли сте някога на това място?

— Да, там е живял дядо ми. Той купил тази къща заедно с един от братята си. По-късно семейството се разделило на две — едните останали да живеят на поляната, а другите слезли тук.

— Разбирам. А вашият роднина — изселникът?

— Той е роден горе — произхождаше от Дарегибери от Полето.

— От тези родственици никой не е останал, нали? И вие ли наследихте къщата?

— Да — каза баща ми, — но я превърнах в хамбар, защото не струваше.

В този момент не можах да се въздържа да не погледна с особен интерес нашия гост. Той сякаш забеляза това и нещо като усмивка или подигравка се изписа на устните му. Стиснах юмруци под масата от яд, че съм се издал. Не успях да запазя безучастен израз, както ми бе поръчал Феликс.

За щастие майка ми поднесе сладкиша и десертът внесе промяна. Ацтекът като че забрави родословното дърво на нашата фамилия и започна да се възхищава на козунака. Бухналото тесто под тънката загоряла корица благоухаеше на хубаво брашно, пресни яйца и масло и към всичко това се прибавяше лекият аромат на лимон.

— Разкошен е! — извика гостът след първата хапка. — Топи се в устата. Наистина въздушен!

Майка ми поруменя от удоволствие.

— Никога не съм вкусвал такова хубаво нещо… Но я ми кажете, във вашия край нямате ли и друг специалитет, който се пече на шиш? Чувал съм такова нещо.

— Зная — каза майка ми, — но не е тукашен. Това е сладкиш, който правят в Горните Пиренеи, в областта на Тарб.

— Даже и там обаче — намеси се баща ми — го приготвят от време на време. Сега ще ви обясня: не става дума за обикновения шиш за месо, а за издължено дърво във форма на конус. Когато тестото е готово — то трябва да бъде доста рядко, — една жена върти съвсем бавно шиша на огъня, докато друга излива тестото с дървена лъжица. И тези нещастници се пекат така цели часове. Тестото се сгъстява и се запича на топлината. Този сладкиш е наистина изключителен. Приготвят го за големи празници и тържествени случаи.

— Когато отида в Тарб — каза господин Дюран, — ще гледам да опитам този специалитет на шиш. Във всеки случай и вашият е разкошен.

След вечерята нашият пансионер не остана на приказки. Той бързо се прибра в стаята си. Стори ми се — дали не си въобразих, — че не отиде да спи. Имаше бодър вид. Очите му святкаха, движенията му бяха живи и пъргави… Честна дума, имаше вид на човек, който подготвя нещо…

Аз самият малко след това напуснах трапезарията. Исках да спя, имайки пред вид утрешното пързаляне със ски. Но преди да отида да си легна, се отбих в работилничката до кухнята, където баща ми беше поставил дърводелската си маса. В една планинска къща винаги има хиляди неща за дялкане. Ските ми бяха там. Прегледах грижливо обковите и ремъците, смазах ските и гресирах обувките си.

Когато се върнах в трапезарията, не заварих кой знае какво оживление. Неколцина селяни играеха карти. Бяха все наши съседи. Майка ми плетеше. Баща ми гледаше играчите и поддържаше огъня.

На тясната площадка на първия етаж забавих стъпките си и не можах да се стърпя да не погледна по-продължително към вратата на господин Дюран, под която се процеждаше ивица светлина. Значи, той не спи, сигурно чете. Дочух едно покашляне, после няколко стъпки, нещо като въздишка, шум от преместване на стол… И отново настъпи тишина.

Прибрах се в стаята си.

Присъни ми се нещо странно.

Нов ученик идва в класа. Господин Казен го записва. Той се навежда през катедрата и го пита за името.

— Казвам се Емил Кецалкоатл — отговаря новият ученик.

— Как, повторете, ако обичате!

— Кецалкоатл, Емил — повтаря ученикът с тих и спокоен глас.

— Как? Не разбирам, извинете… Що за име! — възкликна нашият учител.

— Име като всички други — отговаря спокойно новодошлият. — Лапюжад ме познава, също и Дарегибери…

— Какво? Лапюжад, Дареги…

Този ученик беше странен: нисък, слабичък, с помургавяло лице и остър нос. Стоеше на един крак като щъркел. Разноцветни пера се поклащаха на главата му. Изведнъж господин Казен ги забеляза.

— Но кажи ми, моето момче, какво означава тази смешна премяна? Къде мислиш, че се намираш и откъде идваш?

Учителят удря с юмрук по катедрата, гласът му гърми, посивелите му вежди настръхват от гняв.

— Откъде идваш?

— От Теноктитлан.

И гласът на Феликс Лапюжад доизяснява с необичайна смелост:

— С други думи, от Мексико!

— Как? Какво? От коя страна идваш?

— Аз съм ацтек.

— Моля?

— Аз съм ацтек, ацтек, ацтек… — заявява с внезапно остър тон новият ученик.

Господин Казен се обръща към мен и очите му мятат страшни мълнии.

— Бертран, приближи се, ела да ми обясниш всичко това. Моля те да ми обясниш, ако не, ще те накажа до Великден!

Изведнъж онемявам. Господин Казен ръкомаха пред мен, заплашва ме с линията си, той, който обикновено е толкова спокоен. Ужасно положение! Никакъв звук не може да излезе от устата ми.

— Бертран! Бертран! Бертран!

Кой ме разтърсва така — ацтекът ли, или господин Казен?

Най-после отворих очи. Великолепна белота изпълваше стаята. Къде ли са ме пренесли? Потърсих странния ученик с разноцветните пера…

„Колко съм глупав“ — казах си аз изведнъж. Намирах се в стаята си, в моето легло. Тази светлина идваше от снега… А нетърпеливата ръка, която ме разтърсваше, не бе нито на учителя ми, нито на нашия пансионер. Това бе ръката на моя приятел Феликс.

— Хей, много дълбоко спиш! Дойдох да те видя и майка ти ме изпрати да те събудя. Каза, че закуската ти е готова. Можеш да слезеш. Всеки случай аз ще ти правя компания… Хм! От тоя студ огладнях…

— Добре, идвам.

— Чакай малко. Аз… Много е важно…

Феликс изрече това с нисък и тайнствен глас.

— Какво става?

— Има нещо ново!

— Ново ли? Какво ново?

Аз още не можех да дойда на себе си от тоя сън.

— Гледай!

Феликс взе да рови в джоба си, отиде към вратата, погледна бързо навън и грижливо я затвори.

— Погледни! — повтори той.

— Е, нищо не виждам. Не ме карай да горя от нетърпение, отвори си ръката!

Той отвори ръката си.

Държеше парче измачкан влажен лист, който внимателно бе изгладил, лист от бележник с назъбен край, където с молив бе нарисувана набързо някаква фигура. Аз лесно я познах.

— Намерих го край пътя в снега, като идвах у вас. Сигурно той го е загубил.

— Кой?

— Ацтекът, разбира се. Листът е бил в джоба му, той си е извадил кърпата и го е изпуснал. Познаваш ли какво е?

— Карта.

— Да.

— Това е Мексико.

— Точно така.

— Виждам Юкатан, Мексиканския залив… От другата страна е Тихият океан и полуостровът на Долна Калифорния.

— Това не е всичко.

— Не. Отбелязал е Мексико, Тампико… Ами това кръстче, заградено с кръг?

— Да, точно това! — подметна Феликс, като доби още по-тайнствен вид.

— Знаеш ли какво означава това кръстче?

— Аз… н… не, не знам, но подушвам нещо. Какво може да означава кръстче върху карта?

— Господин Казен каза, че с кръстче означават гранитните терени.

— Тогава трябваше да има повече. А ако е само едно?…

— Може да показва изчезнал град, място на някакво произшествие или на нещо изгубено.

Феликс няколко пъти поклати глава.

— Отгатвам нещо, т.е. още не съм го отгатнал, но съм на път… Трябва да помислим и да си отваряме очите. Сега се обличай и ела да закусим.

Едва рано следобед ние открихме тайната на ацтека.