Пиер Гамара
Приключението на „Крилатият змей“ (12)

XII
На работа, господин Дюран!

През следващите дни ние разказахме нашата история на господин Дюран или по-скоро на Патрик д’Олерон и той се смя от сърце.

— Поусъмних се, че става нещо — призна ни той. — Виждах ви непрестанно да заговорничите по кьошетата и тези ваши тайни съвещания ми се струваха странни. Скрито ме поглеждахте, следяхте ме тук, там… Най-напред помислих, че сте разбрали каква е истинската ми професия. Знаех, че Лопес е някъде наблизо. Той е търговският директор на издателството и има приятели в Люшон. Допуснах, че се е разбъбрал и е разкрил присъствието ми тук.

— Та той точно това й направи — казах аз с усмивка.

— Виж, не съм свикнал да казвам, че съм писател. Само така хората ме оставят на мира и мога спокойно да работя.

— Ах, господин Патрик! — извика Феликс в изблик на голяма обич. — Аз съм последният, който би ви попречил да работите!

— А Мексико? — попитах аз. — Всички тези въпроси, които ви задавахме за Мексико, не ви ли озадачаваха?

— Съвсем не. Намирах го за естествено. Знаех, че в училище изучавате Мексико и… всъщност вие ми дадохте идеята за следващия роман.

— За „Съкровището на майасите“ ли? — запита жадно Феликс.

— Да, приключението на вашия братовчед, по-точно на твоя братовчед, Бертран, ми послужи за основа на началото.

— Винаги ли носите атлас със себе си?

— Е да, това е, така да се каже, моят професионален инструмент, но имам и превъзходна памет. Някой път си вземам бележки на отделни листчета.

— И бързо ли пишете? — попита Феликс.

— Понякога, когато сюжетът ми харесва… Например „Съкровището на майасите“… Започнах го бързо и бях толкова доволен от себе си, че веднага писах на моя издател господин Валдер, за да му разкажа в общи линии това, което смятах да направя. Той харесал идеята ми и отговори с обратна поща: „Побързайте, предупреждавам производствения отдел. Разчитам на вас…“

— Производствения отдел ли?

— Мили Феликс, това са хората, които изработват книгите. Връчваш им ръкопис и те ти дават напечатана книга. Те избират хартията, буквите, ръководят печатницата, занимават се с корицата, с илюстрациите, които понякога трябва да се поставят вътре в книгата…

— Валдер ли се казва вашият издател или Валдивиа?

— Валдер — отговори със смях писателят. — Позабавлявах се да направя от Валдер Валдивиа и му сложих страшни мексикански мустаци!

— Много неща знаете за Мексико, господин Патрик — казах аз.

— Мисля, че това, което ни разказахте за ацтеките и майасите, не сте го измислили?

— Разбира се, че не съм. То не става така. Попитайте господин Казен и ще видите… Аз само съм прочел няколко книги по въпроса, а такива книги има много, и то хубави.

— Да, но това не е всичко, нали?

— Кое?

— Романът завършен ли е? Вие не сте го завършили, струва ми се?

— Не, за съжаление! Добрият Лопес си тръгна с празни ръце. Смяташе да занесе ръкописа ми на Валдер. Началникът на производствения отдел ще трябва малко да почака…

Отварям скоба, за да отбележа, че господин Лопес стоя само два дни и си замина без много трудности. Снегът бе престанал да вали и само на едно място покривката бе дебела. След един час разчистване колата успя да премине препятствието.

Но Феликс вече бе забравил господин Лопес, този симпатичен господин Лопес!… Самият Валдер също не го интересуваше. За сметка на това пък цялото му внимание бе насочено към мексиканеца Валдивиа, Валдивиа — помощник-капитана на „Крилатият змей“ със загорялото лице и дългите завити мустаци.

— Вие нали ще свършите след един месец, господин Патрик?

— Нищо не мога да кажа.

— А след месец, месец и половина?

— И ти ли започваш да ми досаждаш? Да не искаш да заместиш Лопес?

— Слушайте, господин Патрик, ние няма вече да ви безпокоим. Няма да ходим на разходка с вас. Няма и да ви караме да ни разправяте за ацтеките и майасите. Ако искате, Бертран може да ви събужда в шест, шест и половина часа. Изпивате едно хубаво кафе с мляко, закусвате обилно и готово!… Настанявате се на масата си. Колкото за студа, не се страхувайте — има достатъчно дърва. Рано следобед излизате за малко — ако времето е хубаво, — но внимавате да не изстинете и се прибирате. След вечеря можете пак да работите, час-два… И ако спазвате редовно моята програма, след един месец книгата ще бъде готова!

— Как лесно я нареди, моето момче! Аз не съм пишеща машина. Ти едва ми оставяш време за ядене.

— Съвсем не! Аз ви казвам, че трябва да се храните, и то добре, за да имате сили да пишете.

— Има дни, в които човек има настроение да пише, а друг път не може.

— Направете усилие, господин Патрик. Господин Валдер е неспокоен. Книжарите чакат. И… ние също!

 

 

Този четвъртък седяхме край огъня. Отново валеше сняг. След няколко дни сух студ снежинките прехвръкваха над Фабиак и ние разбирахме, че снегът дълго ще ни гостува.

Бяхме едновременно и щастливи, и натъжени. Щастливи, защото коледната ваканция бе съвсем близо, щастливи още — поне аз — заради предстоящите пързалки; малко тъжни, защото снощи господин Патрик д’Олерон ни съобщи, че ще ускори заминаването си. С удоволствие щял да прекара Коледа с нас, но по редица причини трябвало да се върне в Париж. Той пак щял да дойде и дори ни обеща често да идва. Това ни успокои донякъде въпреки предстоящата раздяла.

Седнали около семейната трапеза, ние гледахме падането на снежинките и очаквахме тъй добре познатите ни стъпки на писателя. Той щеше да слезе и да закуси с нас.

Майка ми ни извика от кухнята:

— Тук ли сте, деца? Какво правите, много сте тихи?

— Тук сме — отговорих аз.

Феликс се наведе и взе една книга с гланцова подвързия. Погали я с любов. Това бе „Пиратът Буря“. Феликс току-що я бе прочел за трети път. Отвори я и се вгледа в първия лист. Там бе написано с едър, остър почерк посвещението, с което бе толкова горд моят приятел:

НА ФЕЛИКС ЛАПЮЖАД,

НА МОЯ СКЪП СЪТРУДНИК,

С ИСТИНСКО ПРИЯТЕЛСКО ЧУВСТВО

ПАТРИК

Нашият гост бе подарил и на мене същата книга, със също така мило посвещение. Но аз я бях прочел досега само два пъти. Не бях запален колкото Феликс.

— Ох! — въздъхна Феликс. — С нетърпение очаквам да получа „Съкровището на майасите“, и то пак с такова хубаво посвещение. Всъщност той има право, приятелят Патрик (сега Феликс си позволяваше да каже „приятеля Патрик“), ние сме малко нещо негови сътрудници, ние му дадохме идеи…

Нямах време нито да отговоря, нито да потвърдя. На етажа тропна врата. Стъпалата изскърцаха под бързите стъпки. Нашият пансионер, прясно избръснат, се появи и ни поздрави необичайно весел:

— Здравейте, момчета! Имам една хубава новина за вас.

— Завършихте ли я? — попита Феликс с искрящи очи.

— Мога да кажа, че я завърших. Планът ми е готов. Отделни части са вече написани. Всичко върви много добре.

— Браво! — каза Феликс. — Но…

— Но?

— Мислех, че ще ни кажете: „Написах последното изречение.“

Майка ми се приближи с кана ароматично кафе. Нашият гост я поздрави сърдечно.

— Добър ден, господин Патрик. Добре ли спахте?

— Чудесно!

Феликс се намръщи. Спане, спане, какво значение има спането, когато читателят чака!

Обърнах се към писателя:

— Господин Патрик, разкажете ни малко какво става след откриването на съкровището. Те са в лабиринта, виждат жълтеникавата светлина… Наистина ли там намират злато?

— Хайде, хайде! — намеси се майка ми. — Моля те, остави господин Патрик. Той дори не може спокойно да закуси.

— Нищо, нищо! — каза снизходително писателят.

Продължих смело:

— Какво става точно в този момент? Очоа освобождава ли се от Жан Французина, от моя братовчед…

— Как от твоя братовчед? Какво разправяш ти? — обезпокой се майка ми, която, трябва да кажа, не бе в течение на подробностите около новия роман.

— Очоа се освобождава от Жан. Той е богат. После го обхваща угризение. Тогава се връща в Пиренеите и търси родното село на жертвата си. Така ли е? — попитах аз.

— Мълчете, господин Патрик! Не му казвайте нищо! — помоли Феликс.

Аз поклатих глава.

— Не, вие не сте избрали това разрешение. Те са в храма на майасите. В това време идва Валдивиа. Той не е загинал при бурята. Пленява ги, отвежда ги в джунглата, връзва ги о едно махагоново дърво и си отива. Но двамата се спасяват и всеки тръгва по своя път… След това… хм… Не знам… Мисля, че по този начин е много сложно…

Патрик д’Олерон отвори уста, за да ми каже своето мнение, но Феликс, почервенял от възмущение, вдигна ръка.

— Нищо не му разказвайте, господин Патрик. Много по-добре ще бъде нищо да не ни кажете. Да бъдем изненадани! Не искам предварително нищо да знам.

Писателят поклати глава.

— И аз мисля, че Феликс е прав. По-добре е да изчакате книгата. Тогава наистина ще изпитате удоволствието от развръзката. И да знаете, че няколко интересни идеи ми дойдоха от разговорите с вас. Общо взето, вие много ми помогнахте.

— Най-вече Феликс измисляше различните разрешения — казах аз. — Феликс е много изобретателен.

Страните на моя приятел пак се зачервиха, но този път не от гняв.

— О, господин Патрик — промълви тихо Феликс, — обичам всичко, което вие пишете… Аз имам всичките ваши книги и никога няма да се разделя с тях.

— Благодаря ти, мило момче.

— А и вие умеете да подбирате страните и имената на вашите герои са винаги интересни… Очоа, Валдивиа, също и другите ви книги. Само се учудвам на псевдонима, който сте си избрали, за да дойдете тук. Не сте искали да ви познаят, разбирам, желаели сте да бъдете спокоен… И тогава, вместо да се назовете Патрик д’Олерон, вие сте казали: „Наричам се Емил Дюран…“ Емил Дюран — това име не е много оригинално… А, разбирам, сигурно сте го направили нарочно, за да не ви забелязват… Много ловко.

— Но, мили Феликс — каза писателят с безкрайна топлота, — аз не се казвам Патрик д’Олерон, аз наистина се казвам Емил Дюран. Д’Олерон е моето име на писател — моят псевдоним.

— Аха — каза отчаян Феликс, — вие се казвате Дюран.

Хванах Феликс за ръката.

— Стига, Феликс! Молиер се е наричал Поклен, а Волтер се е наричал Аруе. Патрик д’Олерон пък се нарича Емил Дюран и в това няма нищо лошо.

— Вярно, няма нищо лошо — съгласи се Феликс успокоен.

— Няма нищо лошо — повтори безсмъртният автор на „Пиратът Буря“ и „Съкровището на майасите“, като намаза дебел пласт планинско масло върху една препечена филия.